Сините хора са единствената мюсюлманска общност, в която цари матриархат и мъжете покриват лицата си, а жените – не.
Туарегите са малобройна общност от едва един милион души, които обаче са разпръснати на територията на шест различни държави. Населяват обширна част от Южен Алжир и са съсредоточени около централно Мали, Буркина Фасо, най-северната част на Бенин, Нигерия и половината от Нигер.
В Сахара, където е съсредоточена най-голяма група от туареги, те са известни като “сините хора” заради синия цвят на тюрбаните, с които мъжете забулват лицата си. Забулването на лицето при мъжете има няколко значения – първо, то е важно за тяхната полова идентификация, второ – смята се, че по този начин те се предпазват от злите духове, които могат да се вселят в тях през устата им.
Освен това, забуленото лице на мъжете се смята за привлекателно за жените. Затова и има няколко различни типа тюрбани. Това е единствената мюсюлманска общност, при която мъжете забулват лицето си, а жените – не.
Има още няколко теории за възникването на тази традиция. Според едната, тази практика започнала в далечното минало, когато мъжете туареги започнали да покриват лицата си, за да заблудят враговете си, че са жени. Друго доста логично обяснение е, че по този начин се предпазват от попадане на пясък в очите, устата и ноздрите им.
Тюрбанът, наричан “шеш” покрива носа и устата на мъжете и задължително се носи на публични места. За сините хора показването на устата е табу. Тюрбанът може да се свали единствено у дома. Днес тази традиция продължава да се спазва, макар много от младите хора да не искат да носят тюрбан. Жените носят кърпа, която само покрива косата им и се носи от жената, след като тя се омъжи, за да покаже, че повече не може да бъде обичанa от друг мъж.
Има голямо разнообразие от стилове – от боядисани тъкани до чист памук. Мъжете носят дълги мечове и ками, а щитовете им са изработени от кожа на бяла антилопа.
Самите туреги наричат себе си “имохаг”- което ще рече “свободни хора”.
Никой не знае откъде точно те идват и как са се заселили в Сахара. Езикът, на който говорят е тамачек – вид берберски диалект. Туарегите имат собствена писменост, известна под името тифинаг. Смята се, че те са наследниците на тайнствените войни с колесници, избягали от Либия към 1000 г. пр.н.е., които са увековечени във фреските на Тасили.
Климатът в земите, населявани от туарегите е горещ през лятото и ветровит с много бури през зимата. Много от туарегите мигрират към селата и градските региони, за да се избавят от сушата и природните бедствия, които ги обричат на глад в южната част на Алжир.
В миналото те управлявали търговията с кервани, чрез които са се пренасяли най-различни стоки – просо и различни видове подправки. Самите те отглеждат ечемик, пшеница, царевица, лук, домати и фурми. Месо се яде единствено по време на празници и ритуали на инициация. Туарегите, които живеят по поречието на Нигер консумират много риба.
Самото име туреги означава “изоставени от Бога”- прозвище, което са си спечелили заради това, че доста по-късно приемат исляма, а и за това че имат много по-либерални разбирания от останалите мюсюлмани.
В тяхната общност жените имат равноправно на мъжете социално положение. Така например с правилата, в които се вричат по време на инициацията младите мъже (когато навършат 25 години) като смелост, преданост, честност, никога да не плачат, фигурира и принципът, никога да не удрят жена. Освен това, туарегите са моногамни. Те вярват в съществуването на много зли духове. Също така гадят като използват раковини, гущери или огледала и лекуват като четат откъси от Корана.
Седмица след като се роди малък представител на общността, най-възрастната жена от семейството му дава тайно име на езика тамачек. В деня на кръщаването му, се отрязва кичур от косата му, който го свързва със света на духовете и бащата дава на детето официално арабско име. Ислямският свещеник прерязва гърлото на жертвения овен, докато провъзглася името на детето.
След церемонията по кръщаването следва празник, надбягване с камили и танци. Един от традиционните танци на туарегите се нарича “Там Там”, където мъже на камили обикалят около жените, които свирят на барабани и припяват. Колибите, в които туарегите живеят, лесно могат да се сглоби дървена конструкция, която се покрива с рогозка.
До средата на 20 век туарегите управлявали транссахарските търговски пътища. Те отговаряли за преноса на стоки от северния средиземноморски бряг на Африка до големите градове в южния край на Сахара. От там те били разнасяни до всички точки на света.
Заради ограниченото пространство в керваните им, те пренасяли предимно по-луксозони стоки като злато и слонова кост, които заемали по-малко място и от които можело да се извлече по-голяма печалба. Туарегите още се занимавали и с транспортирането на робите от Западната част на Африка на север, откъдето били продавани в Европа и Средния Изток.
Когато през 1881 г. разбират, че начинът им на живот е застрашен от плановете на Франция да построи транссахарска железопътна линия, в отговор те избиват почти цялата експедиция, изпратена да разучи маршрута. Въпреки че са били със средновековни оръжия, зловещият им външен вид изплашва французите, които ги описват като непобедими и започват да разказват различни легенди за тайнствените сини рицари от пустинята.
Най-красноречив пример за романтичния образ, което племето си спечелва, е романът „Атлантида“ на Пиер Беноа от 1919 г. В него се разказва историята за Антинея – красивата кралица на Атлантида, чийто замък се намира в планината Ахагар и която съблазнява и убива млади френски войници.
През 1925 г. археолози откриват скелет на жена, погребана с кралски почести. Пресата гърми с новини, че е открит гробът на Антинея. Френски офицери започват да претърсват планината за още доказателства, и дори изследователят Анри Лот не остава равнодушен към легендата. През 1928 г. той открива в една отдалечена пещера скална рисунка на жена и твърди, че това е Антинея- сирената на Ахагар.