Десет години по-късно отново ми се случва абсурд в една медия – супер съм била отсякъде, с хиляди „добри новини“, но една едничка „лоша новина“ – ЕГН-то.

Боряна Антимова

Продължение от ВТОРА ЧАСТ

Какво се случи във Фейсбук след тази публикация

(Или какво публикувах в социалната мрежа, а после и в блога си под автобиографията)

УНИКАЛНО! ПОЛУЧИХ МНОГО АТРАКТИВНО И ИНТЕРЕСНО ПРЕДЛОЖЕНИЕ ЗА РАБОТА! Нали всички HR специалисти ни съветват да не се “разголваме” прекалено във фейсбук, че така има опасност да се изложим пред евентуален бъдещ работодател. Аз обаче реших да тръгна срещу течението и направих точно обратното – пльоснах цялата си подробна автобиография в блога. А бунтари като мен са, меко казано, надолюбвани от шефовете…

Нооо… освен че получих примамлива оферта за работа от човек, който я е чел, моята най-обикновена АВТОБИОГРАФИЯ се качи на ЧЕТВЪРТО МЯСТО В ТОП 10 на най-четените текстове в блога ми “ИКАР”! Ето за какво си заслужава да работиш…

Буца заседна в гърлото ми, след като прочетох последното писмо от Рада Петрова: “Мила, зави ми се свят! Невероятна борба, невероятна енергия и сила за 1000 човека! И откъде се взема всичко това, господи! Тази творческа автобиография е емблематична и характеризира не само теб!

Тя говори многогласно за българското общество, за нравите, за истинската психология на съвременния българин – за този от едната и онзи от “другата” страна. Говори за творците, които имат дарба и за тези, които са се овластили.

Това, което си описала като професионален път, като емоция, като мечти и реализация, е страхотно! То е едно силно послание за хората, които остават в България. Ако могат така – като теб, ще оцелеят. Ако не могат – не знам. Лошо им се пише. Вече гледам на теб по друг начин, признавам си! Не знам дали да ти се радвам, дали да те поздравявам, дали да те оплаквам. Ще мисля…”

Друго писмо – от Лилия Койчева, направо ме разплака: “С особен интерес и удоволствие чета това, което излиза изпод журналистическото ти перо. Възхищение буди у мен автобиографията ти, от която узнавам за упоритостта да следваш мечтите си, смелостта да ги осъществяваш и търпението да ги постигаш.

Адмирации и за качествата ти на професионалист, умело и вероятно не на каква да е цена съчетала с ролята на майка, достоен пример за борбеност, достойнство, себеуважение и морал. Като имам предвид колко слугинаж има в гилдията ви, истинско чудо е,че си оцеляла и си се наложила като име в професията,без да правиш компромиси със съвест и принципи.

Поклон пред куража ти да вървиш срещу вятъра и да отстояваш себе си! Да бъдеш бунтар в днешно време не е лесно, но не и невъзможно. Такива като теб ни дават надежда, че макар и много бавно, нещата у нас започват да се случват. Брилянтна си! Продължавай да ни радваш.”

С подобна надежда е заредено и писмото на Ирена Ганчева: “Вие сте необикновена жена и аз много Ви се възхищавам! Радвам се, че Ви намерих, наистина има надежда в този свят, въпреки пошлостта и мизерията! Така отчаянието от безсилието, което ни е обзело, леко започва да се отдръпва…. Благодаря Ви!”

И Росица Кирилова написа нещо много сериозно: “Ти си боец! Просто не се променяй… Да, знам колко е изморително да си нонстоп боец. Понякога дори съм се питала дали си заслужава, дали да не обърна посоката и да свърна по някой асфалтиран и добре осветен път, с красиво изписани пътни знаци: “Наведете глава, за да оцелеете”, “Правете се, че не чувате, не виждате и не знаете”, “Научете се да казвате “шееефеее” сладко и продължително – спасява ви кариерата”…. (можеш да допълниш знаците).

Заради неумението (или нежеланието) да предам себе си, ме предаваха много близки хора – не съм можела да “еволюирам” – сякаш основното правило при “еволюирането” е да съблечеш достойнството си и да го захвърлиш като ненужна дреха…

В такива моменти един приятел ми каза: “Ти си като вълк-единак, сега си в хралупата и ближеш рани, като оздравееш – сама ще излезеш…” Така се научих да оцелявам. Сега знам, че е важно животът ти да не се изгуби, да не се омърляви и да не се питаш един ден кой си… Когато прочетох автобиографията ти – те познах – отделих те като зърно от плявата… Затова – не се променяй…”

Lilia Paskova направо ме разби: “Току-що прочетох автобиографията ти. Сигурно няма да кажа нищо по-различно от изказаните преди мене мнения… Кое ми направи много силно впечатление? На първо място неизтощимия позитивизъм и стремеж към постигане на мечтата!

Защо това е най-важното според мен?! Защото позитивизмът и стремежът към постигане на успеха не са качества, те са характеристиката, матрицата, според която се формират характера на човек и качествата като такива. С тях човек се ражда, те не се придобиват, това го притежават само родените да бъдат иноватори, откриватели, победители!

Не на последно място ме впечатли способността ти да прощаваш. Човек не би могъл да постигне нищо на този свят, ако не се е научил да прощава! Желая ти полет на мечтите, дързост в делата и намеренията, сили и креативност да ги постигнеш и здраве!”

Valia Bradshow от САЩ също ме разплака: “Възхищавам ти се всеки път, когато чета твоя публикация….Питам се какво ли трябва да се случи, за да си станеш сама господар на себе си…с целия този талант, ентусиазъм, енергия…Пожелавам ти го от все сърце!”

Много проникновен беше постът на Даниела Гаджева: “Как да предположи човек, че ще дойде ден, в който не само ще се зачета в нечия автобиография толкова съсредоточено, без да имам служебен или друг интерес, но ще я изчета на един дъх. Поздравления и благодарност, че ни направихте част от вашата история, която неумолимо подтиква човешката психика да зарови глава в собственото си минало, мечти, надежди и безвъзвратно загубени моменти, в които сме били на крачка да ги направим реалност”.

Героинята на един мой очерк пък – Владина Цекова, беше разбиващо категорична: “Ами който разбира, търси добри и грамотни журналисти… Избор!!! Всичко е въпрос на избор!! Съжалявам издания, които залагат на неграмотни и некадърни журналисти..Губи единствено читателят. Така че, миличка, който иска да има четено издание, смислени и добри материали, ще назначи на работа грамотни и добри журналисти като теб. Дай, Боже!”

А Регина Александрова ме надъха един ден още от сутринта: “Успехи, бунтарке! Точно такива като теб движат света!”

Между другото, точно такива оценки – на хора, които високо ценя – ме вдигат и движат напред в тежки моменти…

В някакъв момент получих интересно предложение да направя група свързани информационни сайтове. Офертата беше отново от човек, чел тази автобиография. Това е най-сериозното предложение, родило се вследствие на моя експеримент – да предизвикам реакции, като “се разголя” с публикуване на професионалната ми биография.

Споделих идеята си във Фейсбук и най-интересната оценка и поощрение да реализирам проекта дойде от Lidiya Tomova, която написа: “….не знам твоята история, нито как си натрупала своята опитност, но чета нещата в блога ти и откривам следното: в теб има една рядка многопластовост, която притежава широтата както да развеселява, така и да занемява – вземи нещата, които сподели тук само тази сутрин – с част от тях много се смях, с друга, буца ми заседна на гърлото и пръстите ми отказаха да пробягат през клавиатурата.

Смятам, че притежаваш една особена, добре изразена автентичност, която завладява, една неподправена ексцентричност, която придава ниво на нещата, които носиш. Проявяваш широта и склонност да се ангажираш с широк спектър от неща – все едно, че съвместяваш творческите търсения на няколко човека – в този смисъл и аз бих те ангажирала за подобен проект – това, което си, те прави много точно попадение.

Имаш размах и визия. Бих ти казала само – има моменти когато под твоята язвителност прозира един разочарован идеалист – прояви щедрост и непременно го обуздай – трансформирай тази енергия в творческа.” И тъй като Лидия е права във всичко, смятам да я послушам.

В студената зимна вечер на 8 януари, от далечна топла Коста Рика истински ме стопли постът на Ваня Апостолова: “Изчетох всичко на един дъх. Завладяващ разказ за пътя на един човек, който се бори да бъде себе си. И както винаги, когато чета публикации от блога ти, се усмихнах. Второто ми сутрешно кафе изстина…”

Едно от най-красивите писма дойде в горещия летен ден на 7 юни 2013, от една непозната млада дама – Станка Славова, за която нищо друго не знам, тъй като дори не ми е приятел в профила: “Здравейте! Преди година Ви открих някак в интернет пространството. Дори не си спомням как. Но не е важно. Важното е, че сте истински вдъхновител с реалните си истории, с истински хора, с положителния си светоглед и усещане. Всеки може да пише за грозното (има го в изобилие), но да се съзре зрънцето красота в човека, да се акцентира върху стойностното, е истинско изкуство. Поздравявам Ви за това. Искрено ценя труда Ви и Ви благодаря за всеки миг отделено време, за да имам удоволствието да чета вашите материали. Бъдете жива и здрава и творете, защото го можете. С поздрав: Станка Славова”…

“Колко мило, – благодарих й аз от сърце, – подобни писма ме вдигат в минути на тежка депресия и обезверяване”. “В тази наша мила Родина, – откликна тя, – хората с правилна ценностна система и достатъчно здрав разум има и от какво да се депресират , и от какво да се обезверят. Искрена съм в думите си към Вас и са напълно безкористни.Но не позволявайте пошлостта да Ви заличи. Бъдете като лотоса, който взема само чистото дори и в блатото. На мен сте ми нужна, потребна. Дерзайте.”

Marina-Livia Ivanova от Нюкясъл, Великобритания, написа нещо много ценно за мен: “Ти променяш човешкото виждане и мисленето на много хора! Чрез твоите публикации всички можем да се превърнем в човеци и да работим за подкрепата на човешкият дух! Благодаря ти!”.

Отвърнах й, че за съжаление у нас някои смятат, че така наречената non political журналистика е от по-нисък клас.

Тя ми написа: “Няма такова нещо! Просто хората трябва да се научат (а виждам, че има напредък) да четат и да не подминават истинските неща! Адмирации, трудно е да прогледне човекът, но виждам, че много се излекуваха от слепотата и безчовечието! Заложила си на правилното, истинското! Чета те и те поздравявам и съм сигурна, че много хора са променили поне частица от светогледа си благодарение на публикациите ти! А това кой какво казва да го игнорираме! Знаеш, че злобата и неразбирането у “хората” са пословични! Успех и ти благодаря, че те има!”

Малко по-късно Марина реши да ме доразплаче, като публикува на фб страницата си последния ми очерк с думите: “Едно име, градено с годините! Това име, тази жена прави нещо, за което ние малко позабравихме, а именно да ни представя едни малки на глед, но всъщност истински и реални добрини! Един журналист, заложил на добрината у хората, вдъхновяващи личности и бягаща от жълтите глупости и политически размисли! Можете винаги да прегледате блога й и да научите много за човешкото и човещината! Може вие да сте следващият и вдъхновител ! Чета и се уча на добрина!”

В един горещ юлски ден Елица Горанова ме изненада с откровението: “Здравейте! Аз съм Елица Горанова – читател на вестник Преса и дългогодишен ”последовател” на вашата кариера. Искам да изразя огромното си уважение и огромна почит към Вас. Вие сте една от моите любими журналисти – дори имам любим ваш материал – този за Добромир Банев. Описахте го толкова реалистично, толкова истински…Наистина – моите огромни адмирации!”

А МОЯТ ЕКСПЕРИМЕНТ “РАСТЕ И ХУБАВЕЕ” :))) “Без минало няма бъдеще”… Кой го беше казал това? Опитвам се да си спомня автора на това клише, докато проследявам как върви въпросният експеримент. Който още не е разбрал, публикувах в блога си моята автобиография. в знак на протест.

Това е полусух-получовешки текст, нещо като разширено CV, в който на нормален език, а не като таблица, разказах къде съм работила досега. Бяха ме помолили от едно издателство да го напиша така, “по човешки”, и преди малко повече от месец го качих като четиво в блога си.

Защо го направих ли? Спомних си как на едно място размахваха пред очите ми въпросната биография и казваха колко е забележителна и необикновена, и как аз съм една “възрожденска личност”… докато ми съобщаваха, че няма да работя там… Каква ирония…

Нали казват, че никой (от работодателите) не четял нашите сивита, че на никого не му пукало кой си бил преди това и за какво си се борил. Да, ама не (по Бочаров) – до момента отчитам над 2000 уникални посещения на скромната ми автобиография. Писмата не съм ги броила, но всичките са много мили и с искрено възхищение и подкрепа.

Един ми каза, че това си било направо основа за книга, друг – че от гледна точка на пиара не било полезно за мен толкова да се разголвам. Някои ми направиха дори и нумерологичен хороскоп 🙂 . Откриха ме хора, чели като тийнейджъри изданията, които списвах.

В коментарите под автобиографията ми в блога ми писа една бивша репортерка. Тогава, в онази младежка редакция, при мен, беше първото й докосване до вестник, а сега е уважаван и ценен театровед 🙂 Всички, които минаха през школата ми, сега са НЯКОИ НЯКЪДЕ…

Не съжалявам, че публикувах този текст. Нещо много хубаво и много ценно се е случвало там, където е горял моят дух, и за това си заслужава да разкажа 🙂 Безценно 🙂

Изобщо, публикацията заживя свой собствен, доста интензивен и интересен живот. Та ми хрумна луда идея. Ами след като никой не чете CV-то ни (в масовия случай), да носим при интервю за работа “Повест за нашия живот”. Нещо като “Повест за истинския човек”, която изучавахме едно време в училище…

Та защо да не разкажем тази, истинската си история? През какво сме минали, за какво сме се борили… без да ни пука, какво ще кажат евентуалните ни работодатели, когато прочетат текста… а?

Какво написаха в социалните мрежи моите приятели и познати след публикуването на тази автобиография, в началото на май 2022 г.:

В една хубава майска утрин на 2022-ра, сломена от здравословни и лични проблеми, бях изненадана и разплакана от страхотно съобщение. Пишеше ми Елена Крапчева, щур пътешественик и луда глава като мен, а историята й, която разказах преди 10 години, никога няма да забравя. Ето какво ми написа тя:

“Тази сутрин се събудих с новина от фейсбук – твойта статия. Унесох се в четене, питайки се на всеки обрат на нещата “сега пък какво ли ще се случи?”

Прекрасна и невероятна автобиография. Браво, Борянче! Безкрайно впечатляващ разказ, успехи, несполуки и проправяне на кариера при абсурдни обстоятелства.

В България явно талантът е на последно място, трябват броня и много кураж да продължаваш нагоре. Идеите ти са били прекрасни на всеки етап от работата ти. Толкова много пъти си била иноватор и лидер на възхитителни инициативи.

Поздравление за оптимизма, решителността, упоритостта ти и безкомпромисния труд. Твойта енергия и добро сърце греят през всяко едно интервю. Благодарение на теб чета вълнуващи истории за вълнуващи българи. И се вдъхновявам. А вдъхновението е може би най-важната част от живота, защото ни тласка напред.

Благодаря че ни вдъхновяваш и че, вярна на себе си, продължаваш да твориш красота в свят който има нужда от искрици радост и добри новини. “

Kalina Baruh , която също много ценя, макар да не се познаваме лично, написа: Респект, Боряна! И аз мога да кажа, че не помня откога не съм чела нечия биография.Моите думи за Вас са – характер, принципност, чистота! И въпреки че не зная как, но бих цитирала думите на Валя Брадшоу “Питам се какво ли трябва да се случи, за да си станеш сама господар на себе си…с целия този талант, ентусиазъм, енергия…Пожелавам ти го от все сърце!”

“Въпреки абсурдната държава, мисля че у Вас има нещо много здраво и истинско и без да Ви познавам лично – от прочетеното и от тази прекрасна ФБ страница, съм убедена, че винаги ще го отстоявате.От сърце Ви желая – да успеете да бъдете самостоятелна и да творите с радост, без да има тревога за битието!”

Katia Kremser, любима моя поетеса, написа: “Репект и уважение и от мен, Боряна, за тази невероятна биография! Възхитена и впечатлена съм и напълно споделям другите коментари, защото това е път, извървян трудно и достойно, но е и път нагоре! Жалко е това, което се случва и тъжно, но изключителен журналист, като теб, рядко се среща и заслужаваш адмирации и най-доброто!”

“Боби, тази автобиография е готов сценарий за филм!” – написа Antoaneta Atanasova. Отговорих й, че имам много предложения за книга, но все нямам време за нея.

В тон с Антоанета, Larrysson Moyra Videnova написа: “Боби, трябва да намериш време за книга. Не съм чела досега такава автобиография. Пълна с творчество, истина и вдъхновение. Всяка твоя мечта достига до далечните хоризонти. С това съм те запомнила. Пожелавам ти успех във всичко, до което се докоснеш. Ти го можеш. Бъди!”

Julia Nenova-kehajova написа нещо, което и аз обичам да повтарям: “В държавата Абсурдистан няма невъзможни неща, но и е невъзможно, въпреки Нея, да Ви отнемат моженето, куража и Пътя! Знам, че няма да спрете и да се предадете.”

P. S. Това е само историята ми до 2012 г. А представяте ли си колко много неща ми се случиха последните 10 години до днес? За тях също ще разкажа някой ден, за медиите, рубриките и статиите, в които е горял моят дух… За да се стигне до днешна дата, когато в една медия мога да представя вместо CV хиляди “добри новини”, но се стига до абсурда една едничка “лоша новина” – моето ЕГН, да стане причина да се въздържат от сериозен договор с мен…

Живеем в наистина абсурдна държава…

There are no comments.

Leave a Reply

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>