Интервю на Боряна АНТИМОВА за творческото горене, болката, любовта и духовното оцеляване
История. Това интервю е правено преди цели 11 години за в. “Преса”. Помня като сега срещата с Емилия Радева близо до Младежкия театър. Тя беше вече на 80 и се чувстваше изоставена от тези, които са я боготворили, и от хората, които са пълнели залите на нейни спектакли. Уверих я, че не е така.
Днес разбрах, че си е отишла от този свят – с цялата си мъка, и с многото си болежки, милата, е издържала още цели 11 години. Слава Богу, запазила съм това интервю и го публикувам днес, за всички, които я помнят и ценят високо.
Емилия Радева е родена на 23 май 1932 г. в Радомир. Завършва актьорско майсторство в Театралното училище (сега НАТФИЗ) през 1955 г. при проф. Боян Дановски, със стипендия на името на Кръстю Сарафов – заради отличен успех. Разпределена е в Пловдивския театър, а по-късно играе 33 сезона в Театъра на българската армия и на сцените на Народния театър, Сатиричния, „199“, „Възраждане”, „Сфумато”.
Прави десетки запомнящи се роли: Султана в „Иконостасът”, Юрталанката в „Снаха”, Марьола в „Татул”, Екатерина Каравелова в „Дело 205/1913 П. К. Яворов”, Невена в „Дом за нашите деца”, Фани Хорн в постановката “Осъдени души”. Народен артист, лауреат на Димитровска награда и носител на орден „Стара планина” – I степен.
Изминалата година е знаменателна за актрисата Емилия Радева. През май тя отпразнува 80-годишен юбилей, а в края на октомври излезе втората и биографична книга “Коя съм…?”. “Ледената кралица на театъра” върви все така изправено и гордо, подпирайки се елегантно на бастун. Подобно на енигматичната си героиня Султана е минала през какви ли не изпитания – загуба на съпруг, тежка депресия, болести, които обаче не са я смачкали. Тежи ѝ единствено, че ръководството на Армията, където е отдала 33 години, не откликнало на желанието й да изиграе отново Султана. За малко, само да усети отново онази тръпка… Изпитва почти физическа болка по сцената, но не хленчи и не моли. Благодари на Ванга, че й е помогнала да плати третата си книга…
Госпожо Радева, снимала сте се в руската продукция “Ванга”, а не се знае за това.
Да, не съм го споменавала досега. Снимките минаха тук някак много тихо, сериалът беше 12 серии. Участвах в три епизода в първата серия. Играех свекървата на Ванга. В началото на филма Димитър Гущеров води сляпата си жена Ванга при майка си да я запознае. Снимките бяха това лято, честно казано, в началото се поколебах малко, но приех заради Ванга. Познавам се лично с нея.
Тя предсказа ли, че ще пишете книги?
Не, ходихме при нея преди години с Невена Коканова, Бог да я прости. Бях нещо притеснена за внука ми и ми каза, че няма проблеми. За мен Ванга е изключителна, нещо извънземно. Не знам, всеки вярва по свой си начин. Тя не ми предсказа за книгата, но фактически ми помогна, защото с хонорара от филма за нея си покрих половината от разходите по издаването. Казах си, по-добре да ги изгладувам, отколкото да се моля на някого за спонсорство. Знам, че няма възвръщаемост, но реших, че книгата трябва да излезе.
Как се снима филм с руснаци?
Имах малко проблеми с езика, макар че навремето съм го учила. Снимките бяха в село Плана, там бяха направили натурален декор – къщата на Димитър. Прекрасно място, много добра организация, голямо уважение към нас… А аз куцуках и се трепах с бастуна, кракът много ме болеше, но станаха много хубави, драматични епизоди – как Димитър тръгва войник, води тази сляпа девойка…
По телефона попитахте “Защо интервю с мен?”. Нима се чувствате забравена?
Не, зрителите все още ме разпознават и ми се радват. Хубаво е, че повтарят някои стари филми, така и младите ме запомнят. Аз съм научена на скромност, не обичам чествания. Но в края на миналата година – септември-октомври в Театъра на армията започваше “Железния светилник” и предложих да си има титуляр, но да участвам в две-три представления. Ей така, да се кача още веднъж на тая сцена, и да направя отново моята Султана, та да ми се напълни душата! Защото за мен това е най-достойният начин да отбележиш годишнина. Но ръководството даже не счете за нужно да поговори с мен. Стана ми много обидно.
Наистина, какъв по-добър начин за отбелязване на юбилея ви от този – с емблематичната ви Султана…
Къде ти… Бях пенсионирана на 59 години! А сега има колеги на 70-80, които продължават да играят. Такъв бил законът… Нищо, уважавам закона. Но не ме изчакаха поне да си отбележа 60-годишнината.
Днес имате ли все още поводи да ходите там?
Не, след този случай вече пуснах завеса – и край. Втората ми биографична книга беше представена в кино “Одеон”, вместо в театъра. А юбилей на рождената ми дата нямаше. Дъщерята и внукът дойдоха от Франция, събрахме се близки и роднини и така, скромно и тихичко отпразнувахме 80-годишнината. Аз съм по-откровен, по-прям човек, може и да съм засегнала някого с нещо…
Излезе трета ваша книга, как тръгна всичко?
Като малка не съм писала, но много ми вървеше литературата. Завърших 22-ро училище в столицата и на съчинения моята класна много ме хвалеше. Казваше, че имам дар слово, и постоянно ме изкарваше да чета текстовете пред класа. После, след смъртта на мъжа ми през 2001-ва изпаднах в много тежка депресия, две години и половина.
Ужасно беше… Отказах се от живота! Не се хранех, не излизах. Имала съм какви ли не здравословни проблеми, но душевното страдание е нещо страшно! Бях останала 56 килограма, никаква храна, никакво поддържане на тоалет… Телефон да не чуя, телевизия да не видя… Средната ми сестра Здравка беше плътно до мен и много ми помагаше.
Как се преодолява това?
Лекуваха ме специалисти, много ми помогна психологът Мадлен Алгафари. Тя ме посъветва да правя нещо с ръцете си. Аз съм голяма чистница и домакиня. В семейството ми рано останахме без майка и всичките четири деца умеехме да вършим всичко – готвене, чистене, гладене, пране. Но тогава, по време на онази голяма криза, нищо не пипах, ей така, седях и гледах в една точка.
Ходех при Мадлен на сеанси, тя ме пращаше в някакви женски дружества, но това някак не ми идваше на душата. Тогава започнах да пиша и издадох първата книга – стихосбирката “Здравей, самота” през 2007-ма, съвместно с дъщеря ми Катерина Димитрова. Тя е била 18-годишна, когато е писала стихове за самота, за любов несподелена. Озаглавих книгата “Здравей, самота”, защото разбрах колко хубава може да бъде самотата, колко е плодотворно човек от време на време да остава сам и да си дава сметка какво е направил през живота си…
Аз имам спомени от петгодишна. Мама е умряла месец, след като съм навършила 5 години, и помня нейни думи, песнички. Моят баща е бил обущар. След промените стана търговски пътник – разнасяше с куфара някакви фуражки по градовете и веднъж в седмицата се виждахме. От него научих, че и в театъра важи правилото да поработиш като чирак, после като калфа и накрая може и да станеш майстор, но само някои успяват.
Дъщеря ви Катерина завърши ВИТИЗ, живее в Париж, възможно ли е там човек да се развива с актьорство?
Много трудно. Тя следва две години в една школа, но беше непосилно скъпо и напусна. После работеше в техния Дисниленд, и там не беше лесно да се задържи – всяка година правеха конкурси. Работи в една много скъпа бижутерия в центъра на Париж. Сега прави фирма за напитки и хранителни продукти.
Внукът Леандър-Любо?
Той е французин по баща и много харесва България, идва си по два пъти годишно, но така и не научи български, макар да разбира всичко. Има обаче двойно гражданство, даже съм го кръщавала тук, сега ще му правят лична карта. На 17 е, догодина е абитуриент.
Как се чувствате на 80?
Имала съм винаги много силно настояще и не съм мислила за бъдещето. Мъчат ме разни болежки, но си казвам, е какво мога да очаквам вече, та аз съм на 80 години и като знам колко мои колеги и приятели си отидоха много по-млади… Ходя с бастун заради гонартрозата на коляното ми.
Как минават дните ви?
Кокато е хубаво времето, излизам с две-три приятелки. Възпитана съм в религиозно семейство и всяка сутрин благодаря на Бог, че се събуждам жива. Моля се денят да е хубав за близките ми. Ходя на гроба на Дънов – този навик ми остана от баща ми, като млад вдовец намираше утеха в лекциите му.
Много е потискащо да срещаш само намръщени хора по улиците. Ето, и на мен не ми е лесно, подпирам се с бастун, но хората като ме срещнат, казват: “Имаш все същата усмивка от онези години”. Човек трябва да излиза в приличен вид, да не буди съжаление.
Въпреки всичко преживяно – или може би заради това – имате вид на жена, която е в хармония със себе си.
Да, така е, нямам сериозни противоречия със себе си. Но има моменти, в които много ме натоварват разни неправди. Цял живот съм била различна – останеш ли без майка, си двоен сирак. Но ето, доказах, че може да станеш народен артист и лауреат на Димитровска награда, без да си членувал в БКП.
Запазила сте и един брак – с Любомир Димитров?
Е, това е голямата ми любов. В книгата съм го написала, по-добре не мога да го кажа: “Намерих голямата си единствена любов като студентка първи курс в Театралното училище. Той беше втори курс. Погледите ни се срещнаха. Неговият беше тъмен, жарък, топлината му облъхна сърцето ми. Коленете ми омекнаха, светът се завъртя като празнична въртележка и аз се понесох в небесата на любовта. Дълбокият тембър на гласа му ме следваше, стройната, жилава, гъвкава младежка фигура се виеше около мен. Красивите му ръце ме обгръщаха, устните му шептяха “Обичам те!”…
Много красиво…
Не ни беше лесно – и двамата актьори, единият снима извън София, разделяме се за известно време. Минали сме през много такива изпитания. Но желязото е здраво, защото минава през огъня. Имахме много лични проблеми, здравословни изпитания. Така ми е натежавало понякога и само съм се молила тази карма аз да я изкупя и да не се предава на близките ми. А понякога така ми се приисква да направя нещо…
Какво?
Някоя злина… Казвам си, пък само аз ли съм най-добрата?! Е, не мога! Така съм устроена…
Помислих, че ви се е приисквало да посегнете на живота си…
А, не, никога! Имало е тежки моменти, в които съм казвала: “Господи, защо живея?!”. А Господ вероятно си е казал: “Това глупаво момиче няма да му взема живота, ще се мъчи още!”.
Сега ако ви поканят някъде в постановка или филм, ще отидете ли?
Да, разбира се, стига да ми хареса предложението. Вярно е, боледувам за сцената, но не бих направила компромис с ролята.
Публикувано във в. “Преса”, 9 декември 2012 г.