Любимата тв водеща създаде „Духът на здравето“ – първото здравно предаване в България, полагащо основите и залагащо стандартите в съвременната научно базирана медицинска журналистика.

Боряна Антимова

Неделя… Светеща, вдъхновяваща и носеща надежда – като неделна утрин след тежка седмица. Никога няма да забравя първата среща с нея… Беше преди цели 8 години. След интервюто с нея за в. “Преса” много дни не можех да дойда на себе си от изненада. Не можех да повярвам, че такова Чудо като Неделя съществува… Една Икарка до мозъка на костите си… Един непрекъснат, Икарски полет на духа към съвършенството… Двете веднага открихме, че душите ни вибрират на една и съща честота.

Днес хората, които припознават в нея сродна душа, визионер, вдъхновител, будител са многократно повече. И в бъдеще ще бъде обожавана толкова, колкото заслужава – без граници. И всички заслужаваха този неин спектакъл на 21 октомври – тя самата и стотиците хиляди нейни почитатели и последователи.

С много емоции и повече от 2 часа продължи снощи празничният спектакъл на д-р Неделя Щонова, с който тя отбеляза 20 години в телевизионния ефир. Любимата телевизионна водеща отпразнува събитието с богат благотворителен мотивационен юбилеен спектакъл “20 години заедно” в зала 2020 Event Space на НДК, който се предаваше и наживо.

Специално за събитието пристигна Рони Ромеро, вокалист на легендарната рок банда „Рейнбоу“. Самата Неделя Щонова взриви залата с вдъхновяващо рок парче. Гостите на предаването й споделиха силно емоционални лични истории, музикални поздрави. „Реших да подаря този спектакъл на моята публика, на моите зрители, които толкова години ме отрупват с любов“, каза д-р Щонова.

Близо 400 нейни колеги, приятели и почитатели я уважиха лично в залата. Водещата беше затрупана с цветя и подаръци – картини, стихосбирки и дори с малки бонбони, като всяко едно беше опаковано с нейна снимка през годините. Издателят й от „Книгомания“ Илиян Андонов й подари писалка с нейното име.

„Аз не отразявам и не разказвам за лъскавата страна на монетата – каза д-р Щонова. – Вълнуват ме големите теми, вечните, за които няма преходност, нито националност. Никога не съм интервюирала усмихнати лица, които казват нищо!

Преди 20 години положих основите на научно базираната здравна журналистика и от тогава до днес не съм спирала да кондиционирам нагласата, която всеки от нас има към собственото здраве и вътрешно равновесие. И винаги с респект разказвам за лекарите професионалисти, посветени на хуманността и високотехнологичната медицина по света и у нас.“

Д-р Щонова сподели още, че на спектакъла е получила много любов, светлина и прекрасна енергия, за което благодари и е дълбоко трогната. „По едно време при мен дойдоха млади хора и ми казаха: „Ние сме студенти по медицина IV-ти курс. Искаме един ден да станем лекари като вас и вашите гости и си мечтаем да бъдем толкова добри, че да ни поканите като гости във Вашето предаване“.

Гледах ги и се разплаках. Защото в целия мрак, пошлост и циничност днес, може да правиш нещо, с което да насочиш компаса на ума и сърцето в посока да пазиш идеала, да насърчаваш хората да се стремят към идеала. Да не оставиш идеала да умира. Естествено, никога няма съвършенство, нито абсолют. Но поне стремежът към идеала може да бъде жив.

А за да кажеш нещата грабващо и да задържиш вниманието на публиката върху толкова специфична материя – научно базирана здравна журналистика – трябват куп неща. Как да приканим хората да обичат фантастично трудният и същевременно прекрасен свят на медицината?! Този тип познание е нещо безкрайно трудно, сложно.

Сухарският, дидактичен тон, вкаран в матрицата конвенционлания подход е безсмислен. Той не докосва сърцата на хората. А истинската промяна винаги започва първо от сърцето. Там човек решава какво ще прави със себе си. Затова понякога, за да дръпнеш спусъка на истинската промяна, трябва да подходиш веднъж като учен, друг път като специалист невролог, трети път като творец. Или човек на изкуството, който разбира нещата, който усеща, който има сетива на артист.

Ето затова имам в главата си този идеал за Ренесансова личност. И този стремеж. Колкото повече валенции има един човек, толкова по-свободно се свързва с другите и надгражда в тях. Затова развивам и се трудя над всичко с което природата ни е дарила – за да докосна максимален брой хора, толкова различни в своята природа, нагласи и очаквания.

Бих искала да влюбвам хората в наистина значимото. Та все тази камбана бия – личната отговорност на всеки от нас, свързана с осъзнаването, че ние можем да дадем на другите единствено онова, което носим вътре в себе си. И ако не напредваме всеки ден, или се саморазболяваме или ако оставим стремежът към съвършенство да заглъхва обезобразен от модерната скука и тази задъхана по бързата писта цивилизация, бихме деградирали.

Личната отговорност поставя акцент върху една по-вътрешна холограма. И тя е какво изискваме от самите нас. Първо, защото за да си сбъднем мечтите, трябва да сме здрави и в кондиция. Нали така?! И второ. Защото, нека се замислим заедно… Животът личен ли е?! Не. Животът не е личен. Ние го споделяме с другите.

И смъртта не е лична. Ние носим любимите хора в сърцето и мислите си. И после тъгуваме за тях. И те ни носят в сърцата си… И когато ние не сме във форма и излезем от строя.. и те тъгуват за нас… следва верижна реакция, следва домино ефект.

И знаете ли, кога осъзнах това, много, много силно? Веднъж, бях натрупала много стрес, побърквах се от задачи и крайни срокове. И по едно време ме сви сърцето. Остра болка вляво. Няколко екстрасистоли.

Седнах на пода, облегната на стената и в този момент в стаята влезе майка. Като ме видя и разбра какво ми е… и след това, което видях в очите й… страх, молба, безпомощност, паника, ужас… Болезнено остро ми се разгърна осъзнаването за личната отговорност. Личната отговорност да привнасяш истински смисъл, да фокусираш вниманието на публиката към наистина важното, а не към измислени полуфабрикати и щрихи без стойност.

Затова и защитих дисертация в МУ София. Затова и положих целия този труд. Първо, защото исках и второ, от респект към моята публика. Както казва Антоан дьо Сент-Екзюпери в “Малкият принц” – Ние сме отговорни за тези, които сме опитомили. Ние трябва да се развиваме, усъвършенстваме и да влагаме този мотив и в хората около нас. Мисля, че щастието е страничен продукт на растежа. Никога не е самоцел или крайна цел.”

Днес д-р Щонова сподели, че тази нощ не е спала от вълнение, като е чела коментари, съобщения, писма. Получила е над 300 лични съобщения, в които нейните почитатели благодарят, че „намира сили като една птица Феникс да ги вдъхновява“.

Лилия Сапфира Маринова.

Сред най-развълнуваните беше дъщеря й Лилия Сапфира Маринова, която сподели пред БТВ: „Мама много ме вдъхновява и ми е идол. Аз се уча от нея и за мен наистина е чест да бъда нейна дъщеря и да се представям по подобаващ за нея начин“. Виждам примера на майка ми, какво е тя и как вдъхновява хората и искам някой ден и аз да съм такъв пример за околните“.

There are no comments.

Leave a Reply

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>