Ружка Николова от Аржентина е обявена за Българка на 2016-а от Агенцията за българите в чужбина за популяризирането на езика ни зад граница.
Българско великолепие на аржентинска земя. Ружа Николова е в средата.
Магдалена Гигова
Ружка Николова бе обявена за Българка на 2016-а година от Агенцията за българите в чужбина за популяризирането на родния език и култура зад граница. Николова живее в Аржентина от 33 години и е отдадена на запазване на българщината сред нашите сънародници и потомците им в латино-американската държава.
“По време на масовата емиграция на българи в Аржентина през 20-те години на ХХ век те били третирани там като комунисти. За да не бъдат подложени на преследване, много от тях не учели децата си на родния си език, за да ги предпазят от гонения. Сега обаче интересът към българския език и култура е много силен. За разпространението им са създадени четири културни дружества“, каза Николова, която е председател на дружество “Иван Вазов” и създател на Аржентино-българската фондация.
“Към момента се предполага, че има над 100 000 българи в Аржентина. Новата емиграция е много малка. През 90-те години дойдоха доста хора, но когато падна валутният борд, те напуснаха“, сподели Ружка. Според нея българската държава трябва да бъде по-гъвкава и да отчита местните условия във всяка страна, за да помогне истински за разпространението на културата и езика ни.
Законите в Аржентина могат да се сторят на нашия чиновник подозрително странни, но неразбирането пречи на Българката на годината да организира курсове по родния език и да поддържа ансамбъла за народни песни и танци.
А ентусиазъм не й липсва. Всеки месец по два пъти тя пътува по 16 часа с автобус в едната посока, за да преподава български в университет, без заплащане. И не го приема като някакво геройство. „В рейса бродирам. Ушивам по една престилка в едната и в другата посока”, усмихва се Ружка, която до този момент е изработила сам-сама 20 тракийски носии с бродерии.
Както е дала от джоба си парите за самолетния билет, за да дойде и да си получи наградата. Ето какво разказа тя за работата си.
Ружка Николова на среща на българите в Буенос Айрес с президента Росен Плевнелиев.
Ружке, повече от 33 години живееш в Аржентина. Как решихте с мъжа ти да се установите там?
Той е аржентинец, но с български произход, потомък на наши емигранти. Аз работех в Радио София, а той водеше програмата на български в Аржентина и издаваше вестник. Когато пристигна у нас, го прикачиха към мен, за да го науча как се прави програма. Аз знаех испански – бях учила в Хаванския университет. Затова го изпратиха при мен. Говорех му само на български и той уж всичко схващаше, но по едно време моите колеги ми казаха „Знаеш ли, че твоят аржентинец не те разбира? А, не е възможно! Задай му въпрос, който непременно изисква отговор „Не” и ако ти отговори с „Да”, работата е ясна”.
Мъжът ми говореше старинен български като дядо Вазов. Потомък на преселници от плевенските села и езикът му беше доста примитивен. Когато установих, че не ме разбира го попитах защо не ми е казал „Ами неудобно ми беше”. И започнах наново да му обяснявам всичко, но на испански. Ядосвах се, естествено, защото за мен това беше допълнителна работа, но така се сближихме.
Предложих му да се установим в България, обаче той заяви, че не може, защото са му дали тримесечна стипендия за обучение и не е етично. Помислих си „Ами моята работа?”, но от Комитета за българите в чужбина ми казаха „Отиди! Там имат нужда от теб. От журналист с практика, който да издава вестника”. Когато стигнах в Аржентина, започнах два курса по български език – един в Буенос Айрес и един в Беристо. Вторият го провеждах у дома.
Имах 30 ученика, седяха на пода дечицата. Столовете не стигаха. След това се роди синът ми и беше невъзможно да идват у дома при бебето. Но продължих с курса в Буенос Айрес. От него се роди Българо-аржентинската фондация, която миналата година навърши 30 години.
Внуците на Ружка Николова посрещат президента Плевнелиев в Аржентина, защото са единствените от малките деца, които говорят български.
Къде е онова място, до което пътуваш 16 часа в едната посока?
Това е провинция Чако. Първите българи са дошли в Аржентина през 1864 година. Двама братя от Горна Джумая. Те са останали в Буенос Айрес. После идват доста нашенци преди Първата световна война, главно изселници от Македония. Основната част българи пристигат между двете войни. Както и след Септемврийското въстание през 1923 година. Аржентина е била единствената страна, която е приемала емигранти, отблъсквани навсякъде като комунисти.
Другата голяма вълна е от чисто икономическа емиграция през 30-те години. Тогава пристигат и моите свекър и свекърва. Моят свекър е бил евангелист, но са го обявили за комунист. За местните власти нямало разлика.
През 1949 година връщат два кораба с българи, защото били комунисти. По това време нашите в Аржентина спират да говорят родния си език и не учат децата си на него. При управлението на Перон българин е означавало комунист и са били преследвани от властта. Там се изгубва българското самосъзнание. По онова време е имало няколко нашенски клуба в Буенос Айрес – палели са ги, разрушавали са ги, чупели им пишещите машини, затваряли ги.
Когато пристигали на пристанището, отсядали в хотела на емигрантите. Днес сградата е музей. От там ги разпределяли за провинция Чако, която по онова време е била държавна земя, необитаема. Давали им по 50 необлагородени хектара. На нас това ни звучи като огромна площ, когато стигат, се оказва, че нищо не е. При ужасни природни условия – до 50 градуса жега през лятото и напълно безводно.
На Националния празник 3 март в Аржентина.
Сега там има ли потомци на българи?
Там има два града. В Лас Бренас има доста потомци на българи и паметник на Васил Левски, но няма културно дружество.
В Саенс Пеня българското дружество е силно, има паметник на Христо Ботев и дори наш човек е председател на Асоциацията на чуждестранните дружества.
Има ли други места с наши заселници?
Част от българите, които не са били селскостопански работници са ги изпращали в град Комодоро Ривадавия в провинция Чубут. Там няма никаква растителност, никаква природа – само вятър. Толкова е силен, че няма велосипеди и мотоциклети, за да не ги отвее. Председателят на българското дружество „Кирил и Методий”, ми каза, че когато наистина е бурен, вятърът отнасял и камионите от шосета. Хълмовете са от глина, която непрекъснато се свлича.
Градът е разпръснат, защото е възникнал, където е имало петролен кладенец. Когато пресъхвал, хора и къщи се премествали при следващия. Има огромни разстояние между кварталите. Не съм и предполагала, че може да съществува такова място.
Ружка Николова бе избрана за Българка на годината от Агенцията за българите в чужбина.
А ти къде живееш и работиш за дружество „Иван Вазов”?
В Берисо. Много от българите от Чако са се преместили там и са работили в кланиците и фабриката за месо. Близо е до Буенос Айрес и условията са по-добри отколкото в Чако и Комодоро Ривадавия. В Берисо има една улица, която сега е музей. За нея казват, че там се е чувала само българска реч.
При нас почти няма нова емиграция. Само пристигналите между двете войни. През 90-те години на ХХ век дойдоха към 2000 семейства, но когато в Аржентина падна валутният борд, си отидоха.
Останали са не повече от 50. Бяха се поддали на пропагандата на аржентинското посолство, че в страната има работа за всички и само, който не иска, той не работи. А през 1995-96 година помниш какво беше положението в България. Много хора получиха рискови работни визи. Издаваха се за една година, но всеки сам трябваше да си намери работа, когато пристигне.
А то нямаше!
Внуците на Ружка с носии, изработени от нея.
Къде заминаха тези хора, когато падна валутният борд?
Почти всички отидоха в Испания. Затова при нас деца няма, за да направим училище. Общо са 30-40, но са пръснати.
Но ти успяваш да преподаваш?
Да, и продължават да не ми плащат. По един проект взех някакви пари, но предпочетох с тях да заведа танцовия състав на фестивал в Буенос Айрес. Превеждам книги и филми, правя изложби. Синът ми завърши радио и телевизионни програми и им слага субтитри на филмите.
Значи цялото семейство сте посветени на българската идея?
Обаче моите внуци са единствени от малките деца, които говорят добър български. Затова когато дойде Плевнелиев в Аржентина те го посрещнаха на вратата. Внучката ми е по-срамежлива, но малкият много си говори с президента за неговите момчета и накрая обяви, че са станали приятели.
Дъщеря ти е юридически съветник на третия човек в йерархията на Аржентина?
Да, така е, но нито един от българската делегация, когато научи това не каза „С какво бихте могли да помогнете на своята държава от тази позиция?”.
Къде е университетът, до който пътуваш 16 часа с автобус, за да преподаваш български?
Както вече ти казах – в Чако. Най-големият поет на тази провинция е българин – Марио Нестеров. Университетът е държавен. Дължи ми пари за две години, но поне ми плащат пътя. А, както споменах, докато пътувам, бродирам носиите на ансамбъла за народни танци. Вече съм ушила 20 тракийски носии. И в България съм си донесла няколко ръкава.
Когато ходя в Берисо да преподавам, си плащам пътя сама. Дружеството няма пари. Имаме голяма сграда на централната улица, но се чудим откъде да намерим средства да поправим покрива.Хубава е сградата, строена е от обединени българи.
Това звучи невероятно за нашата народопсихология.
Но е факт. Навремето е имало три дружества – на комунистите, на македонците и за взаимопомощ (на монархистите). През 1953 година решават да се обединят.
Едно от тях е имало сграда, която продават и с парите купуват голям парцел на главната улица. По онова време се е работело и в събота, но всички българи отивали в неделя да стоят дома. Когато поех дружество „Иван Вазов” преди 5-6 години, плочките в тоалетните бяха изпопадали, покривът течеше отвсякъде, всичко беше олющено. Боядисахме салона, пооправихме покрива, ремонтирахме баните основно… Покривът, обаче, отново протече, целият е в дупки.
Архитектът каза, че има нужда от тотален ремонт. Ако изоставим имота, ще стане собственост на кметството. Как да оставим на аржентинската държава, нещо, което са го строили българите с доброволен труд?!
Даваме салона под наем веднъж седмично за курс по немски, продаваме българска храна, но събраното не стига!
Понякога ми идва да вдигна ръце. Ако се откажа, обаче, има опасност да загубим сградата. И ще упорствам!
