Никой не го изрече гласно, но той прочете в очите им, че него обвиняват за небесния гняв. Беше играл хоро на Задушница…
Разказ от Богиня Матеева
В памет на брат ми Асен
Беше известен с танците си. На сватби, рождени дни и в дискотеки хората заставаха в кръг и го пускаха в центъра. Извивките на тялото му влудяваха младите, старите често се отдалечаваха, мърморейки, че изпълненията му са пиянска еуфория. А той играеше – за себе си и за тези, които влизаха в орбитата на неговата емоция. Не беше посещавал школи, всяка стъпка се раждаше в момента на транса и зависеше от енергиите около него…
И с още едно свое качество беше известен Боян – с невероятната си готовност да се труди за другите. Викаха го, щом започнеше да се строи къща или да се коси ливада. Научи се да върти косата на 14 години, а като студент изкарваше пари, разтоварвайки вагони на Централна гара. Когато го стегнеше душата, тръгваше към Черни връх. От натоварването мускулите му заякнаха и освен пари му донесоха и възхищението на момичетата в „Чайната”. Заведението се намираше на втория етаж на магазин „Минерал сувенир”, а от прозореца можеше да се види блясъкът на Руската църква.
В „Чайната” беше отседнал и в онзи петък Боян. Имаше достатъчно пари, защото вече беше завършил Икономическия институт и работеше във Външнотърговско обединение „Рудметал”. Но вместо да прегърне момичето си и да се весели, младият мъж седеше намръщен и не вземаше участие в разговорите. Вили, новата му приятелка, мразеше да го гледа в това състояние и реши да изкара мрака от него.
– Какво те мъчи, коте? – сложи тя глава на рамото му. – Кажи ми и ще ти олекне.
Боян не я чу. В главата му се въртеше онова пролетно торнадо, което преобърна представите му за енергия и вяра. Баба Донка го нарече „лошата тунджа”, съседката й мърмореше под носа си, че селото е грешно и затова Господ е пратил мрак и огън като предупреждение…
Случи се, когато Мишо започна да вдига нова къща, събра четирима яки приятели, натовари ги на новата Лада и отидоха да изливат първата плоча на строежа край Радомир. Боян въртеше лопатата като стъпки на танц – бързо и с лекота. Никой не можеше да догони неговото темпо и докато другите обърнеха по две лопати, той беше загребал цимент и пясък 5-6 пъти. После се облягаше на дръжката на лопатата и докато останалите мъже го настигаха от другата страна на бъркалото, той ги гледаше с усмивка…
Когато свършиха, Мишо сложи една голяма дъска на две дървени магарета, застла я с вестници и жена му бързо нареди салатите. Ракията се сипваше в чашите направо от плетена дамаджана, нямаше време за шишета. След третата ракия душата на Боян започна да се отваря и той накара приятеля си да пусне ВЕФ-а. Не му хареса тържествената музика, която излъчваше официалната станция на портативното радио, и потърси нещо по-игриво. Когато народните ритми се разстлаха като лека мъглица над двора, той се усмихна и вдигна ръце с изправени показалци.
– Недей, момче! – изскочи отнякъде дребната баба на Мишо. – Задушница е днес, ще разлютиш Бога.
– Тогава защо работихме на Задушница? – вдигна учудено рамене младият мъж. – Значи работата не е грях, а веселбата е грях?
– То не трябваше и да се работи днес, ама Мишо рече, че в друг ден не може да ви събере. Без вяра израснахте, как сега да ви науча?
Боян много обичаше бабите. Прегърна я през раменете, наведе се и я целуна по черната кърпа на главата й.
– Няма страшно, бабо Донке, Господ обича веселите хора. А и мъртвите ще се радват да видят колко приятели има Мишо и каква добра работа свършихме. Нали ни гледат отгоре?
Баба Донка не отговори. Мъдростта на годините й я беше научила, че хора с енергия като Бояновата трудно могат да бъдат удържани. Но тя знаеше и друго, че душите на този тип мъже са много крехки и те ги обливаха с ракия, за да изгорят тази крехкост.
Боян седна и си сипа препеченица от дамаджаната. Така наричаха двойно преварената ракия, която имаше висок градус и гореше и гърлото, и душата. Мълча, докато не се появи онази гадна мисъл, закодирана в ДНК-то му, и намерила израз в думите на френския писател Андре Мороа: ”Днес, сега, още тази минута – това е единствената ни плячка!” Още щом я прочете, Боян разбра защо не може да си представи своето бъдеще. Той беше дете на деня, дете на мига, дете на смеха. Но другите не го разбираха – те крояха планове как ще станат „големи” хора. Виждаха с богати жени до себе си, с дечурлига, които водят на мач и в парка, и дори с… внуци.
Боян не обичаше утрешния ден. Той го плашеше с неизвестността. „Днес, сега, още тази минута…” – повтаряше вътрешният му глас, който стана още по-тревожен преди няколко месеца, когато започващите демократични промени изпепелиха мечтите на много от приятелите му. Само ракията приглушаваше несигурността в онова омразно бъдеще време, което можеше и да не настъпи, и душата му пламваше с огъня на настоящето…
Младият мъж вдигна глава и се усмихна в унес. Всеки от групата отрази тази усмивка по свой начин, но всички знаеха, че ще последва див танц. Боян тръгна леко наведен, щракна с пръсти и приклекна. От радиото се носеше песента на гайди и той започна да лови нежно звуците. После широко разтваряше ръце и ги пускаше към небето. Магията на неговия контакт с Космоса обхвана и приятелите му, но никой не смееше да се изправи срещу него. Защото танцът му приличаше на вой на вълк единак, който разделя, а не събира. От дълбочината на душата му излизаха спомени за жени и вино, за предателства и самота…
Боян спря изведнъж и легна на ливадата, за да се разхлади. И тогава видя черния облак над баира. Приятелите му още не го забелязваха, говореха оживено и се радваха на хладния вятър, духнал откъм гората. Само баба Донка се мярна с тревожно лице зад прозореца на старата къща. Единствено тя беше доловила студенината на ледените късове в този все още далечен вятър.
– Дъжд иде – рече Боян и седна до масата.
– На хубаво е – отговори Мишо. – Пресният бетон трябва често да се полива. Но не чувам гръмотевици.
Черният облак се появи изведнъж над главите им, без предупреждение и сякаш от нищото. Преди да прокапят първите едри капки, се чу боботене, като че ли самолет минаваше над близката гора. Баба Донка изскочи от старата къща и дребната й фигура се надвеси в ужас над градината.
– Михаиле, бързо тичай в бараката и донеси найлоните. Трябва да завием пипера. Ще го очука градушката.
Тревогата й се предаде на Мишо и той се затича към малката пристройка. Жената на Мишо припряно засъбира останалата храна, Боян и приятелите му търсеха камъни, за да ги наредят върху найлоните, вече разстлани над пипера. Вятърът вдигна сено от купата в дъното на градината, завъртя го зловещо във въздуха и го стовари в краката на баба Донка. Тя бързо се прекръсти и каза нещо на небето.
В този миг черният облак се разцепи и огън изхвърча от него. Всички инстинктивно се сгушиха и хукнаха към старата къща.
Това, което последва, младите мъже щяха да помнят до края на живота си. Малката къща на баба Донка се гърчеше и плачеше от ужас. По керемидите тропаха небесни камъни, а вятърът се опитваше да влезе вътре. Побеснял, че не го пускат, той грабна една млада круша в двора, изтръгна я с корените и това намали гнева му. Завъртя се още веднъж гневно из двора и засвири към съседното село. Никой не го изрече гласно, но той прочете в очите им, че него обвиняват за небесния гняв. Беше играл хоро на Задушница…
Баба Донка дълго държа лицето си с ръце. Тя знаеше какво се беше случило и без да излиза. Найлонът не можеше да помогне на градината й в такава силна градушка. Младите мъже се спогледаха и се сетиха за думите й, казани на Боян преди 2 часа: „Ще разлютиш Бога”. Потърсиха го с поглед, но той вече беше излязъл навън и гледаше намръщен съборената трева, скършените клони със зелени джанки и ледената постеля над градината. После хвана изкорененото дърво и го повлече към дръвника. Мишо мълчаливо тръгна да донесе резачката…
На връщане към София всички мълчаха и мислеха над думите на баба Донка. Тя първо поплака за пипера, после се усмихна, погали Боян по бузата и рече:
– Нищо, сине, Анка ще ми даде друг разсад. Гледам градушката е била до нейната ограда и я е пожалила. Но ти трябваше да ме послушаш, повече съм патила от тебе.
Боян плати и излезе от „Чайната”. Виолета едвам успя да го догони. Той я прегърна силно и каза:
– Голям глупак съм аз.
– Не си глупак! – Виолета го гледаше влюбено. – Чувствителен си до лудост и като магнит ловиш преживяванията на другите. Научи се да ги пускаш, за да освободиш душата си от вина, която нямаш.
– А дали нямам? – въздъхна толкова силно Боян, че няколко души, вървящи по „Раковски”, се обърнаха въпросително към него…
Богиня Матеева
