Красотата на живота е в това, че е неповторим и не можеш да върнеш нищо, казва водещият на “Шоуто на Канала”.
Боряна Антимова
История. Интервюто е публикувано през юли 2013 г. по повод 50-годишния му юбилей във вече несъществуващия вестник „Преса“. Междувременно с Тончо се случи нещастие – загуби баща си, известния художник Ненчо Токмакчиев. Дъщеря му Таня пък вече не работи в сутрешния блок на Нова телевизия, живее в Марбея, Испания и има дете. Иначе ангажиментите на Тончо не са се променили много през годините – все още играе в театрални постановки и е част от екипа на „Шоуто на Канала“.
Тончо Токмакчиев е роден на 2 май 1963 г. в Бургас. Син е на известния художник Ненко Токмакчиев. Завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на Николина Георгиева. От 1990 г. е в Бургаския театър, а от 1992-ра е в част от екипа на Първи частен театър “Ла Страда” и шоуто “Улицата”. През 1989-1990 г. е сред основателите на Федерацията на независимите студентски дружества, а през 1999-2001 г. е член на “Новото време”.
Един от основателите на студентската програма “Ку-ку” през 1990 г., по-късно и на “Каналето”. Играе в няколко постановки на Бургаския и Шуменския театър, сред които “Мармалад”, “Маршрутка”, “Балкански аристократи”, “Доктор”, “Бай Ганьо в театъра” . Продуцент и водещ на “Шоуто на Канала” по БНТ.
С Камен Воденичаров в най-енигматичното му превъплъщение – като хамалин.
Хамалите на Тончо и Камен на сцената.
Тончо, тази година ти е юбилейна, как се чувстваш на 50, усещаш ли някаква разлика?
Има разлика, но сякаш много малко време ми остава да се замислям над това. Имам достатъчно работа и ангажименти, от които съм погълнат изцяло. Честването беше един приятен миг, събрахме се много приятели, близки, колеги.
Има ли примес на тъга за пропуснати мигове и възможности?
Тъга – не, по-скоро носталгия за времето, за неща, които си можел да направиш по друг начин. Но красотата на живота е в това, че е неповторим и не можеш да се върнеш. Това е най-голямото очарование – в неповторимостта. Не е като в киното – да правиш по десет дубъла, от които да избереш. Животът ти дава един дубъл и трябва да внимаваш.
С Марта Вачкова като Кирето и Сийка.
Казват, че на 50 мъжете преживявали криза, равна по сила на менопаузата при жените…
Това са неща, които се използват като оправдание за лошите постъпки на мъжете. Други пък казват, че имало криза и на 40, и на 30 години, и на 50, че и на 60… Да сме живи и здрави…
Чувстваш ли по-голяма умора да правиш нещата, които обичаш?
Чак умора – не, но започвам да преценявам дали си струват усилията за някои неща. Когато си бил по-млад, не си се щадял, а днес виждаш, че някои усилия са били безсмислени. Но трупаш опит, мъдрост. И ако ти през годините не си си направил извод за важните неща в живота си, вече е по-трудно.
С Мария Сапунджиева и Ванча Дойчева в “Д-р” на Бранислав Нушич, Шумен.
В какво днес виждаш най-голям смисъл?
Колкото и тривиално да звучи, най-важното е да си жив и здрав и така да се чувстваш. А това, което в момента оценявам като важно, е да постигаш хармония с околния свят, да чувстваш онова спокойствие и вътрешно вдъхновение… Днес ми е важно да успявам не само аз, но и хората около мен.
Много компромиси ли са нужни, за да постигнеш хармонията?
Зависи кой какво усещане и разбиране има за нея. Волно или неволно всеки от нас прави компромиси и ако чуеш, че някой казва “Аз съм безкомпромисен…”, това са глупости. Но има някакъв праг, предел на търпимост. Има неща, от които не може да отстъпваш. С предателство, простотия, лош вкус и арогантност аз не мога да правя компромиси и не съм го правил.
А допускал ли си компромиси в нещата, които правиш в професията – театър, шоу, кино?
Не съм допускал да бъда купен, свързан, подчинен, наведен и да ми казват: “Прави едно, прави две”. И затова може би това, което правя, звучи малко по по-друг начин. Никой нищо не ми е нареждал, не съм участвал в някакви огромни, генерални схеми за промотиране и създаване на нещо, за моделиране на общественото мнение. Това си е моята представа за професията.
Кирето (без Сийка).
Последните години обичаш да играеш на сцената на “Българан”. Каква е тая любов на един бургазлия към една варненска сцена?
Не е любов, просто участвам. “Българан” всъщност не е точно театър, а една отворена сцена. Организаторите са много активни и канят най-гледаните и най-касовите постановки от цяла България. Основният принцип е в тях да участват актьори, обичани от публиката. Там се представят спектакли от София, Бургас, Пловдив, Хасково. Играя в няколко постановки на Бургаския и Шуменския театър, които имат много представления и в “Българан”.
Продължавате да играете “Балкански аристократи”?
Да, това е едно представление на Бургаския театър, което се играе от четири години. Една балканска комедия на нравите, писана е от сръбски автор – Лубинка Бобич в 20-те години на миналия век и е един по-модерен прочит на “Криворазбраната цивилизация”. Основният акцент в нея е сблъсъкът на култури и какво е възприятието ни за другите, различните от нашите нрави.
В “Балкански аристократи”, Бургаски театър.
Така и не се обвърза с никой театър. Това не е случайно май?
Нашата професия как се води? “Свободна професия”. Е, някои са избрали да бъдат на договор към някой театър – няма лошо. Но аз цял живот съм бил така.
Ти влезе смело в кожата на Бай Ганьо в постановката “Бай Ганьо в театъра”. Как смяташ, правилно ли е решението на просветното министерство да свали романа на Алеко Константинов, като остави за разглеждане само главата “Бай Ганьо в банята” в VII-ми клас?
Аз просто не мога да го осъзная… Не го разбирам това, да сваляш класически произведения от българската литература и да преценяваш до каква степен да се изучава класиката ни. Едната голяма простотия беше с Ботев – да махнеш едно от най-хубавите му стихотворения. Нямам коментар… Друг е въпросът, че дори и да го има в програмата, ако ти не създадеш интерес към това произведение – да бъде прочетено и осъзнато, това зависи много от учителя. Пък и кой е този, който решава да махне Алеко Константинов?! За сметка на кого?
Като бай Ганьо в спектакъла “Бай Ганьо в театъра”, Бургаски театър.
С какво се е променил съвременният образ на Бай Ганьо?
Това е някакъв комплекс български, при който ние или изпадаме във възхищение от неговата простащина и се чудим по какъв начин да изтъкнем, че той бил имал и положителни качества, или изпадаме в интелектуално отчуждение. Всъщност това е тотална сатира. Бай Ганьо е диагноза.
Ганевщината я има навсякъде, но въпросът е че ние в България имаме търпимост към нея. Простащината я има не само в България, ние не трябва да мислим, че сме най-зле. Ние сме с някакво самочевствие, че сме най-големите простаци. Няма такова нещо! Тя е навсякъде – и в Гърция, и в Турция, и в Америка, и в Англия… Къде ли не! Но ние имаме търпимост и дори ни е приятно да се определяме като такива.
С Камен Воденичаров и култовата кукла на “Ку-ку”.
Продуцираш “Шоуто на Канала”, продължаваш и да си водиш, и да правиш скечовете.
Продължаваме с политическата сатира. Това е нещо, в което виждам смисъл след събитията, които преживяхме последните 24 години. Някои хора смятаха, че след 10 ноември няма нужда от такива неща, то се оказа точно обратното – сега има повече теми за сатира.
Толкова години сте с Камен и Марта… Какво задържа заедно трима толкова различни по характери хора?
Задържа ни приятелството в годините, това, че винаги съм могъл да разчитам на тях, и техния професионализъм, че ми дават възможност да работя с тях приятно. А кобкото до различието в характерите – не може човек да си намери същия характер за работа. В това е красотата на работата ни – че сме различни характери.
Братята Ангел и Тончо Токмакчиеви.
Кой образ от съвременния ни бурен политически живот те предизвиква да го шаржираш, след като Лостов (Иван Костов – б.а.) вече не е на политическата авансцена?
Нито един. Това да шаржираш някого не е голямо постижение и голямо достойнство.
Нали политическата сатира се прави с образи на хора, които те възмущават?
Да, в образите на хамалина, Кирето и рома джебчия са обобщени проблемите, които ни възмущават. Днешните политици като че ли живеят в друга реалност. Неадекватни са на ситуацията в момента, с действията и неразбирането си. Преди години, по време на така наречената промяна на 10 ноември, всички си мислехме, че нещата до 5-10-20, максимум 25 години ще се оправят. И заложихме сякаш търпение и желание за финал, който днес виждаме, че не се е състоял. И точно това най-много вбесява протестиращите – че нищо не се променя.
На церемонията “Футболист на годината” с Христо Стоичков и Камен Воденичаров, 2010 г., сн. БГНЕС.
Ти беше сред основателите на Федерацията на независимите студентски дружества и на групата за натиск “Новото време”. Мъчно ли ти е за онова време?
Чак мъчно – не. Животът, както споменах в началото, ти дава един дубъл за всичко.
Попитах Камен Воденичаров, питам и теб: сега с новите студенти би ли могло да се създаде едно ново атомно “Ку-ку”?
Те го правят всъщност. Тогава единственият начин за информация бяха една телевизия, едно радио, вестник “Работническо дело” и каквото кажат вътре – това е. Затова бяхме такова общество. Сегашните студенти са много активни чрез интернет. Това, което се случва около нас и начинът, по който го правят, е съвсем различен.
С Ани Михайлова като водещи на “Шоуто на Канала”.
Беше ли при тях на протестите през 2013-а?
Една вечер минах през Орлов мост при протестиращите. Те дойдоха, говориха с мен, казаха: “Благодарим ви, че сте тук. Знаем, че преди години и вие сте били тук. И да ви кажем нещо: ние сега може да се махнем, но след нас ще дойдат други, които също ще бъдат тук”. Така че не бяха толкова голи, боси и прости, както искат да ги изкарат. Всичко знаят! Знаят, че управляващите искат да има малограмотна и тъпа маса, за да бъде машина за фекалии и за гласуване, и това ги вбесява!
С ръка на сърцето – радваше ли им се, без капка завист?
Да, разбира се! Това бяха нашите деца, на възрастта на моята дъщеря Таня, между 20 и 25-годишни. Стояха на Орлов мост, по съвсем друг начин облечени от нас, по съвсем друг начин контактуват, с десет пъти повече познания за света, отколкото ние имахме, с 3-4 езика повече от нас! Основният проблем на властимащите е, че мислят, че те са пазителите на времето. Като в романа “Името на розата”. А нашите млади си контактуват със стачкуващите от парка Гези в Истанбул, с Бразилия. Светът е друг. Те вече са “пазителите на времето”. Те тяхното “атомно “Ку-ку” отдавна са си го направили.
Фенове на ЦСКА: с Кристина Патрашкова и Юлиан Вергов.
Сега ако решат наистина да направят такова предаване, би ли ги подкрепил?
Естествено, но няма да им се меся. Защото през годините у нас имаше няколко пъти опит да се правят подобни формати, и то дори от хора, участвали в създаването, и всички бяха неуспешни. Това показа, че създаването и подреждането на този профил е било на случаен принцип. Хората по някакъв начин с тяхната активност се намериха. Това не е било продуцентски проект, както някой обича да казва – “бащите на “Ку-ку”, “майките на “Ку-ку”, дрън, дрън… Това си беше една случка, щастлива и удачна случка. Реализирано беше на голи мускули, абсолютно безкористно, с минимален бюджет.
Често споменаваш Преображенския манастир до Велико Търново, може ли да се каже, че възстановяването му е твоята лична, любима кауза?
Това е моето място. Обичам да ходя там, а игуменът на манастира отец Герги е мой личен изповедник. Аз съм един от многото хора през вековете, ангажирани с това, но съм много малък, за да се съизмервам с някои хора, които са го построили и доизграждали. Аз имам едно желание – по някакъв начин да помагам на този манастир. Такава потребност усещам в мен, въпреки, че не е необходимо. Просто помагам, не само заради манастира, но най-вече заради игумена отец Георги, който е един много добър, духовен човек, който доста неща ми е казал, доста ми е помогнал в духовен план. Това е моето място.
Семейство Токмакчиеви.
Къде почиват лятото бургазлии?
Където им харесва (Смях). Ходя си често в Бургас, там имам приятели. Пък и в последните години Бургас стана един изключително красив и привлекателен град. Той винаги е бил много хубава среда, но сега има и друго лице.
Ти самият също си рисувал като баща си, свирил си на пиано, продължаваш ли с тези занимания?
Не. Сега обичам да спортувам, да ходя на лов, да карам ски, да плувам, да играя тенис, да бъда с приятели… Нормални неща. Митология е да се смята, че около известните хора се случват някакви по-различни, по-интересни неща. Далече съм от пренесените от Холувуд псевдозвездни аури.
В “Бай Ганьо в театъра”, Бургаски театър.
Как върви бизнесът с розово масло?
Добре, съсобственик съм с двама съдружници на общо 1000 дка. Насажденията са от лавандула и рози в казанлъшкото село Ясеново. Започнахме през 2000 г., изградихме и собствена дистилерия. Но това е тема за дълъг разговор… Но насажденията, които лично аз притежавам, не са точно 500 дка, както беше писано, ама не ми се изпада в подробности. Избрах го, защото е най-българският бизнес, с вековни традиции у нас.
Звучи комично – играеш Бай Ганьо, търговец на мускалчета, а ти самият произвеждаш розово масло…
Да, така е и когато започнах да репетирам ролята на Бай Ганьо, казах на колегите, че съм много навътре в тоя бизнес (Смее се). Макар че не търговийката му с розово масло беше най-важният акцент в образа, а сблъсъкът на културите.
