Възпитана съм в емпатия, в съпреживяване, не ми е все тая какво се случва около мен, стига аз да съм си добре. Винаги съм на страната на по-слабия.
Боряна Антимова
Теодора Духовникова е родена в София. През 2003 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ, в класа на доц. Снежина Танковска и Андрей Баташов. Играе на сцените на театрите “София”, “Сълза и смях”, “199”. От 2005 г. е в трупата на Народния театър, където играе в постановки на някои от най-изявените ни режисьори, като Явор Гърдев, Мариус Куркински, Александър Морфов.
През 2012 г. печели “Аскеер” за поддържаща роля (Мерилин в “Ръкомахане в Спокан”, Народен театър), а през 2013 г. – приза за главна женска роля на Фестивала за българска драма (Сестрата в “Гарванът”, “Театър 199”).
За ролята си на Божура в сериала “Дървото на живота” по ТВ 7 печели наградата за най-добра актриса на Годишните награди за кино и телевизия “Златна Бленда”.
Два пъти е носител на титлата “Жена на годината” (2011 и 2013 г.) и на “Модна икона на България” (2013 г.)
С Леонид Йовчев в “Солунските съзаклятници”, Народен театър.
Теодора, как се чувствате след премиерата на 8 и 9 ноември в “Солунските съзаклятници” в Народния театър?
Добре. Мисля, че се получи едно красиво и честно представление. Без излишни прилагателни, като хайку. Все пак говорим за реално съществували лица и реални събития, около които се водят доста спорове от историците ни, дори до днес.
Все още се борим да постигнем една деликатна честност и скромност в присъствието ни на сцената, която режисьорът Стоян Радев изискваше през цялото време. Това не е лесно. На актьора все му идва да си се разиграе, да направи някакъв сложен флик-флак и да смае публиката. А точно това не искаше от нас Стоян. Близките ми хора много харесват представлението и го намират за различно и със свой собствен почерк.
Неузнаваема като Емили Пийтърс, британската годеница на главния герой Борис Сарафов.
Неузнаваема сте като британската годеница на главния герой Борис Сарафов.
Не знам дали съм неузнаваема. Не мисля, че съм постигнала все още това, за което говорихме с режисьора. Но точно това му е най-хубавото на театъра – няма финален монтаж.
Най-хубавото започва след премиерата му. Пък и да си партнираш с Юлиан Вергов винаги е вълнуващо…
Мисля, че най-променена съм в друга роля, на Мерилин от “Ръкомахане в Спокан”. Там с Явор Гърдев доста работихме да “сменя чипа” в главата си. В тази роля хем съм аз, хем никак, ама никак не съм аз – като мисъл, поведение, реакции.
През октомври имахте друга премиера – в “Към пропаст” в Шуменския театър, като еврейката Сара, един силен и противоречив образ от историята ни.
През цялото време, докато работехме по пиесата, имах чувството, че Вазов никак не харесва моята героиня Сара, ама никак… Дори не знаех, че я оприличават на хубавата Елена, заради която пада Троя. И слава, Богу, защото, докато работихме с режисьора Бина Харалмпиева, тя направи всичко възможно да си я харесвам, да си я защитавам и да се боря от нейно име за правото й на щастие и любов.
Това е представление на Шуменския театър, но на 16 декември ще го играем в София, на сцената на Народния театър, така че, ако на някого от вашите читатели му е любопитно какво се е получило, ще се радвам да дойде и да бъде с нас.
Шумен е далече. Винаги съм се чудила кое мотивира артистите да пътуват непрекъснато…
И аз не знам какво ни дава сили… Просто трябва наистина да обичаш да играеш. Иначе не можеш да останеш в тази професия. Чувствам се щастлива, когато съм на сцената, и за тези няколко часа щастие бих дала много. И давам. Това са стрес, преумора, страхове, непрекъснато се държиш в някаква особена кондиция… Но това е нищо в сравнение с проблемите на близките ти, които искат да са с теб, а не могат винаги… Мисля, че те са по-големите “герои”…
С Калин Врачански в “Гарванът”, “Театър 199”.
В “Гарванът” в “Театър 199” също сте в много силна роля на жена, грижеща се за брат си, който е в инвалидна количка.
Това е едно от представленията, към които изпитвам особен сантимент… Заради първата ми среща там с Бина (Харалампиева – б.р.), заради Калин (Врачански – б.р.) . Това са сложни роли и за двама ни. След края на спектакъла и двамата сме като минали през центрофуга… Трябва ни време да се съвземем.
Героинята ми може би е най-добрият човек, от всички, които играя. Каквото и да й се случва, тя трябва да го преглътне, да го прости и да се върне, защото има нещо по-важно от нейната гордост и нерви, и това е той, брат й. Не е лесно, повярвайте ми.
С Калин Врачански в “Гарванът”, “Театър 199”.
Къде още може да ви гледаме този сезон?
Във “Всичко ни е наред” на Деси Шпатова, “Дон Жуан” на Сашо Морфов, “Идеалният мъж”, “Агенти” – всички в Народния театър.
С Павлин Петрунов, Леонид Йовчев и Иван Бърнев в “Ръкомахане в Спокан” в Народния театър, реж. Явор Гърдев.
Предстои премиера и на новия филм на Митко Димитров – “Събирач на трупове”. Какво е усещането?
Не обичам да говоря предварително за филми. Едно е било в главата ти, а после виждаш нещо съвсем друго на екрана. Един от проблемите, които много ме изнервят в киното и телевизията, е, че не можеш да контролираш нещата в тяхната цялост, някак на парче е всичко, доста процеси остават встрани от теб… Докато в театъра си от началото до края на процеса и ако не ти се получи, можеш да се сърдиш единствено на себе си. Но зад този филм стоят млади и много талантливи хора и аз им вярвам.
С режисьора Митко Димитров по време на снимки на филма “Събирач на трупове”.
А при героинята ми Катето има пълно разминаване между това, което тя си мисли, че е, и това, което реално представлява – проблем на много жени в България, с всичките им илюзии и нереализирани мечти. Много е интересно за игра, но и много рисковано. Всяка актриса иска такива роли. Дано ни се е получило!
Като Катето във филма “Събирач на трупове”.
Сякаш повече ви тегли към сцената, отколкото към екрана?
Не. Обичам киното, но имам много по-малък шанс да му се радвам, отколкото на театъра… Такава е ситуацията у нас в момента.
Има ли нови предложения за филмови проекти, сериали?
Дааа, има два кино проекта, които е много вероятно да ми се случат, но съм се парила от големи очаквания и докато не стане, не си позволявам да се радвам. А колкото до сериалите, нещо много хубаво и важно беше започнало да се случва у нас и вярвам, че сериозните телевизии го знаят – не може да гледаме само риалити, омръзва. Пък и цялата тази врява и цирк ти идват в повече. Навсякъде по света сериозните телевизии произвеждат собствена кино продукция и мисля, че скоро пак ще се появи някой хубав сериал. Дано…
Като фаталната красавица Божура в сериала “Дървото на живота” по ТВ 7.
Някога мислили ли сте какво друго бихте могли да работите?
Във всеки един момент осъзнавам, че това не е вечно, и не искам да хленча и да се оплаквам, когато един ден спрат да ми се обаждат за роли и проекти. Тази професия все пак не е “Червен кръст”, никой не ти дължи нищо. В момента, в който спреш да бъдеш нужен, трябва да си тръгнеш. Така мисля. По-честно и по-безболезнено е.
Наричат ви “българската Мишел Пфайфър” и сте една от красавиците на Народния. Някога пренебрегвана ли сте заради красотата си? Някои смятат, че не може да си хем красавица, хем да си талантлива.
Отдавна да си красив актьор не е щампа за бездарен актьор. Напротив, в XXI век даже е задължително да изглеждаш добре, да си във форма, която ти помага, да си в кондиция. Повечето ми колеги изглеждат добре, спортуват и се грижат за себе си. Няма как иначе. Проблем е обаче, когато всяко хубаво момиче си мисли, че хубостта е достатъчна да си актриса… Но вече животът е толкова безпощаден, че ако някъде не ти е мястото, системата просто те изхвърля.
Имате ли всъщност самочувствието на красива жена и винаги ли сте се чувствали хубава?
Изглеждам добре, но и полагам доста усилия за това, грижа се за себе си, защото, когато се чувствам запуснато и не се харесвам, имам занижени критерии към всичко около мен. Но на сцената не съм суетна, рядко ползвам разкрасяващ грим, често играя дори без никакъв, понякога сме подчертавали бръчки и торбички, за да е вярно лицето ми на това на героинята ми. Това е по-важно.
Не давате често интервюта, причината не е ли заради измислиците в жълтата преса, и плачете ли от това?
Не давам често интервюта, защото на мен самата като зрител или читател ми е ужасно досадно едни и същи хора да ме занимават непрекъснато със себе си. Какво яли, с кого се разделили, къде почивали… Безумно е! Един актьор трябва да е по-интересен с ролите си, а не с личния си живот. Иначе, извън това, жълтата преса си е жълта преса. Аз съм наясно, че тя е едно от неприятните неща на публичността, но не хленча и не се оплаквам. Никой не ме е карал насила и това е част от играта.
Понякога ми е неприятно, но гледам да не го приемам лично и прекалено надълбоко. А да не говорим пък за някои “популярни” хора, известни точно с нищо, дето непрекъснато хленчат какво били написали за тях жълтите вестници! Та те трябва да са им благодарни, защото сериозните издания никога не биха се сетили да пишат за тях.
© Велислава Каймаканова-Ножарова.
Тези дни много жълти сайтове “гръмнаха с новината”, че имате тайна любовна връзка с Калин Врачански, и се показват снимки, на които се целувате. Как се отнасяте към това?
Тази история с Калин ни се сервира вече от няколко години, периодично, като притоплена манджа. И Стефан (съпругът на актрисата – б.р.) и Калин изрично ме помолиха да не падам ниско и да се обяснявам. Ще ви кажа само, че КАТЕГОРИЧНО в семейството ми няма никакво напрежение по темата Калин Врачански.
Тази “наша тайна любовна среща” не е нито тайна, нито любовна. В случая се разделяме с Калин след спектакъл, с нас е и режисьорът ни – Бина Харалампиева, аз се сбогувам и с двамата – първо целувам нея, после него. Да, емоционално, но аз съм такава и не смятам да променям този си навик. Нямам чувство за вина и благодаря на всички сериозни издания, които се поинтересуваха лично каква точно е истината, а не просто да преписват евтини сензацийки!
Преди две години споделихте пред в. “Преса”, че завиждате на момичето Теодора, което в миналото е било толкова щастливо, че чак го е срам. Как се чувствате сега?
Все така… Тревожно и любопитно.
Какво предпочитате за вашите дъщери – десетгодишната Бояна и петгодишната Ема: да станат добри хора, или да са успешни в това, което правят?
Най-големите ми страхове са свързани с децата… Искам да са здрави, разбира се, но и да не изгубя по пътя връзката си с тях. Най-много ме е страх от това да спра да ги познавам, да не знам какво се случва в главичките им. Защото аз съм майка, но и приятел с децата ми. Не искам да са безверници, темерути, простаци. Не искам да са пошли и арогантни момичета.
Кой възпита във вас тази духовна извисеност?
Ооо, съвсем не съм толкова духовно извисена. Понякога върша и мисля такива глупости, такива щети нанасям на себе си, на близките си… Но като падам в локвата, се опитвам да се изправям, а не да си стоя в нея. Да падаш е нормално, на всички се случва. По-интересно е как и колко бързо се изправяш. Иначе майка ми и баща ми са едни от най-важните хора в живота ми. От тях винаги съм получавала само любов и безрезервна подкрепа.
С “Аскеер” за поддържаща роля на Мерилин в “Ръкомахане в Спокан” в Народен театър, 2012 г.
Станахте посланик на кампанията „Говори открито срещу домашното насилие“. Защо избрахте точно тази инициатива?
Защото съм възпитана в емпатия, в съпреживяване, не ми е все тая какво се случва около мен, стига аз да съм си добре. Защото винаги някак съм на страната на по-слабия. Защото за страха, болката и унижението на тези жени не може просто да се мълчи…
Посланик сте и на “Отбора на надеждата”, в който социалният предприемач Виктор Кирков интегрира деца от домове и бежанци чрез футбол. Непрекъснато спорим дали сме толерантни към различните, вие какво смятате?
Не сме толерантни. Дори сме жестоки. И към чуждите, и към своите. Лесно се трогваме, но повърхностно. “Извинявай” и “благодаря” вече стават непосилни думи за нас. Бързо и екзалтирано издигаме Герои и още по-бързо и ожесточено ги разкъсваме… Вече не знам кой е по-опасен – простакът или измисленият, претенциозен интелектуалец… И защо омразата сплотява повече от обичта?…
Като посланик на “Отбора на надеждата”, съставен от младежи от домове и бежански центрове.
Какво ви доставя удоволствие да правите в свободното си време?
Нормалните неща – хубава храна, вино, приятелите ми… Чакам тази зима да падне хубав сняг и да карам ски. Много ми се карат ски… Да си на върха, да дишаш, да ти скърца снегът под ските, да видиш колко си високо и колко е тихо… Душата ти си почива!
