Върнах се от Италия, за да създам своя красив свят сред природата, казва Мариана Дончева.
Боряна Антимова
Тя е посветила 24 години от живота си на Варненския археологически музей, докато в един момент не решава да направи рязък завой в живота си. Заедно с любимия мъж Мариана Дончева заминава за Тоскана, където живеят и работят 10 години в голямо имение. После се връщат в България, притеглени от една розова къща в Старозагорското село Пъстрово, където създават своя рай.
“Да напуснеш града и уредения си живот и да започнеш всичко отначало на село сред природата – подобно решение обикновено е отговор на едно непреодолимо желание на душата да се изяви по друг начин, да изпита нещо ново и различно – казва Мариана Дончева. – Това са едни избори, които са много дълбоки и много лични, въпреки че на някого могат да изглеждат прагматични. Но в тях обикновено има много дълбок подтик. При мен беше така.“
Мариана е родена в Сливен, завършва френска гимназия. Отдават й се езиците, говори руски, френски, италиански и английски. Голямото й желание е да следва история на изкуството, но по времето, когато завършва гимназията, „нещата не се случват толкова лесно“. Убеждават я да следва нещо друго и тя завършва история, с идеята да се занимава с археология.
След завършването има късмета да попадне в екипа на Варненския археологически музей, където работи 24 години. Изминава пътя от екскурзовод до заместник-директор. Казва, че е имала изключително интересна и задоволяваща кариера, че е имала забележителен път на израстване, който и досега си спомня с голяма радост. Специализира в Монпелие и Бордо във Франция как се правят изложби, експозиции в музеи, по какъв начин научното откритие стига до публиката.
„Езиците, които знаех, помогнаха да се специализирам в организацията на изложби, да контактувам с много хора и когато се завърнах, бях в основата на всички големи изложби на Варненския Археологически музей“, казва Мариана. Тя работи и на разкопките на Варненския халколитен некропол – едно от чудесата на археологията на XX век, с най-старото злато в света. Свидетел е на разкриването на големите златни гробове в некропола. Участва и в проект с френски колеги за проучване на древния град Бижони Карвуна – едно от античните имена на Каварна, разрушен през античността от земетресение.
След 24 години обаче, напълно отдадени на археологията и музея, Мариана преживява една лична еволюция. Една книга й оставя силен белег – „Звънящите кедри на Русия“ от Владимир Мегре. „Тя ми повлия толкова силно, че някак ми пренареди света. Просто видях, че този свят все по-малко да ме удовлетворява. Явно така сме устроени – да търсим предизвикателствата. Рутината ме убива, не мога да живея така. Усетих, че искам да си имам само мое си място за живеене, то да е сред природата и заедно с любимия човек.“
В един много напрегнат период от живота си, когато едва свързва двата края, въпреки че е зарината от работа, Мариана прави два сериозни избора в живота си – да напусне музея и да замине за Италия с мъжа на живота си, когото назовава само с името Миро.
„Той работеше в атомната централа в Козлодуй, а аз – във Варна – смее се Мариана. – Но животът е събирач – среща несрещаеми хора. Искаше си кураж да го направим – той да напусне атомната централа, където хората си тръгват само при пенсия, а аз – изградена кариера в музея. И двамата имахме по един неуспешен брак зад гърба си и да, колкото и силно да звучи, това е мъжът на живота ми.“
Тя организира последната изложба на музея в Париж в чест на приемането ни в европейската общност през 2007 г. Оттам директно заминава за Италия, където двамата с Миро вземат романтичното решение да започнат нов живот от нулата.
„В Тоскана живеехме като Тарзан и Джейни в едно огромно имение от 30 хектара с гори, река, полета, със стара тосканска съща. Беше точно по средата между Флоренция и Рим до един курортен град със световноизвестни минерални извори – Сатурния. Придвижвахме се с един стар джип. Собственикът, римски архитект, просто се влюби в нас и се сприятелихме“, казва дамата.
Архитектът иска да направи нещо с прекрасната къща и място и тримата правят проект за преобразуването на имението в място за екологичен туризъм. „За собственика ние бяхме точните хора – аз с моите езици и опита ми за работа с хора, а пък на Миро няма нещо, което да му се опре“, разказва Мариана.
За „Тарзан и Джейни“ десетте години в имението изминават в много труд, но и много вдъхновение, докато се изгради структурата и се пусне в експлоатация на петата година. После я управляват. „Беше наистина прекрасен период. Там се научих да живея с природата. Да приема, че има наоколо змии, гущери и всякакви други гадинки, и да престана да се страхувам от тях. Да се науча как се садят градини, как се отглеждат зеленчуци”, казва Мариана.
Тези големи имения са едни мини резервати, в които си има всичко и животът си е див, обяснява тя. Както къщите са с абсолютно всякакви удобства и лукс, даже и с два басейна, така само на 10 метра извън тях вече си в дивото. Най-близкият ти съсед е на километър. Като падне нощта и излезеш извън къщата, се потапяш в тъмнина, в море от светулки и щурци.
„Научих се да живея сред природата и видях, че това, за което отдавна си мечтаех, е реализуемо с моите две ръце. Е, не беше всичко романтика, имаше и проблеми. Но когато живееш с чувството, че имаш мисия – един силен подтик и убеденост, че трябва да направиш нещо – тогава трудностите, болките, болестите – всичко се преодолява“, казва дамата.
Розовата къща на хълма
В един момент Мариана и Миро решават да си потърсят свое местенце на наша си земя. Докато още са в Италия, около година разглеждат какви ли не имоти в интернет, докато не попадат на розова къща. Тя се намира в малко селце – Пъстрово, Старозагорско, в подножието на Сърнена гора, между Стара Загора и Чирпан. Пращат децата си да огледат розовата къща на техните мечти. Обаждат им се и казват: „Давайте, купувайте, мястото е страхотно“.
„Тази къща направо ни дръпна. Искахме я да бъде на края на селото, на хълм и беше точно такава – казва Мариана. – Искахме да заживеем в нея веднага, защото бяхме наясно, че в град не можем да се върнем повече, след 10 години живот на воля в имението. Като си идвахме в България, едва изтрайвахме да се завираме с децата в апартаменти.
Градът започна много здраво да ни задушава. Върнахме се с желанието да създадем нещо ново, нещо наше си, а не да управляваме имот, който не ни принадлежи. Изтраяхме още 1-2 години, за да съберем пари, защото си искаше основен ремонт, и побегнахме като отвързани за Пъстрово. Сега, 3 години по-късно показвам снимки на приятелите си във фейсбук да видят в какво се превръща лека-полека един двор от 2 декара, с пуста жълта градина преди това.“
Мариана и Миро си идват от имението със знания как се гледа градина по различен, „безмотичен“ начин. „Местните казват, глупости, как може да гледате градина без да копаете“. Може и така – с пермакултура. Това е устойчив дългосрочен начин на земеделие, който много ни пасна, освен това е много работоспестяващ. В началото и ние се чудехме как така няма да орем, да копаем, и че не е задължително всичко да е по конец. Нашата градина е мека, зелена, между доматите цъфтят цветя. Увеличаваме биоразнообразието в нея, но и все по-често поглеждаме към хълма, който е доста оредял. Ще го подхващаме и него, ще залесяваме, вече имаме доста фиданки за наесен.“
Прочети още ТУК: