Мислех си какъв журналистически шанс е да видя как населението се справя с бедствията, но се оказа, че единственото природно бедствие там съм аз.
Магдалена Гигова
Не е необходимо да си луд, за да хукнеш към Тайван два дни след като най-опустошителният тайфун Соуделор е оставил 3 млн. души без ток, а четирима са загинали, но все пак помага. През цялото време си мислех, че е истински журналистически шанс да видя как населението на бившия остров Формоза се справя със стихиите. Да, ама се оказа, че единственото природно бедствие там съм аз. В столицата Тайпе нито едно откъснато клонче не подсказваше, че преди 72 часа вятърът е вилнял с 215 км/ч – улиците бяха като изблизани, нямаше никакви поражения върху сградите, а осем лентовите шосета бяха толкова гладки, че не биха затруднили болид от Формула-1.
Теглих си един душ, извадих от неразопакования багаж фланелка и леки гащи в стаичката си без прозорец на стойност 60 евро на вечер и хукнах из Тайпе в тропическата вечер. В картата на квартала, която ми дадоха на рецепцията, видях че наблизо има нощен пазар. Това е едно от любимите ми приключения в Азия. Къде ще се туткам да почивам…
Деня преди да тръгна гледах печален репортаж по БНТ за последиците от наводнението в Аспарухово с тригодишна давност, та сравнението с обруления от тайфун Тайпе ми се стори още по-болезнено. По нищо не личеше, че е имало силен вятър, наводнение и порой. По чистите улици се разхождаха жизнерадостни младежи, нямаше нито едно паднало дърво или счупен прозорец… Ама го нямаше и нощният пазар. Кого ли не питах по централната улица, изключително учтивите тайванци ме упътваха в най-различни посоки, които ме лашкаха в разни странични улички без видим резултат. Едни младежи дори влязоха в google earth, за да открият мястото и ме запофичкаха в строго обратната посока.
Най-накрая един забързан господин в строг костюм и с куфарче, се отклони от пътя си, за да ме заведе. Още първата вечер се уверих колко отзивчиви са тайванците. Възпитани на ръба с дресирани. Дори когато трябва да се натъпчат в метрото в час-пик.
Нощният пазар се оказа квартално тържище. Нещо като Римската стена или Красно село, но по вечерно време – главно плодове и зарзават, последна възможност за някой да си купи съмнително прясна риба или да хапне нещо. Успокоявам се, че няма начин да ми сервират коте или куче – все пак официално забраниха яденето им със закон, но за да съм сигурна, поръчвам пълна паница с папая и изяждам сладко-сладко любимия си плод. То май до края на престоя ми се очертава да карам на папая и подобни на пай печива. Просто тайванската кухня ми се струва доста безвкусна. За да я преглътна, в ресторант си поръчвам тонове табаско и камари сол под неодобрителния поглед на сервитьора.
Вече съм проучила, че в Тайпе като си купиш за 20 долара Taipei pass за цялата градска мрежа, в рамките на седмица можеш да обикаляш на корем. Стопих я от ползване тази карта! Сигурно следващият път няма да ми издадат заради предозиране.
На другата сутрин със заветния пластмасов правоъгълник в ръка тръгвам към небостъргача „Тайпе 101”. Допреди десетина години това беше най-високата сграда в света, но манията за величие на дубайците с тяхната „Бурж халифа” (както и напъните на други държави), запрати 508-метровата тайванска постройка чак на осмо място в света и пето в Азия. Второто се държи от Световния търговски център в Шанхай.
Леко лирично отклонение за тамошното метро. По устройството му разбрах колко дисциплиниран народ обитава тази държава. Парапетите на загражденията са високи не повече от метър, но на никого дори не му хрумва да ги прескочи, за да не чекира картата си за пътуване.
Вагоните спират точно пред нарисувани на перона пътечки, указващи как да се подредят качващите се, за да не пречат на слизащите, като същевременно създават някакъв ред в хаоса на натоварените часове. Тайванците чинно се нареждат, но когато трябва да щурмуват вратата в час-пик се блъскат досущ като японци или китайци. Те всъщност се самоопределят като последните, но за държавата им, създадена като ГМО, ще разказвам по-нататък.
Колкото и да е натъпкано метрото на Тайпе, в него цари някакъв вътрешен ред. Свободолюбивият ми балкански дух се почувства малко по Оруел. Също както в „1984” и там непрекъснато те „възпитават” с лозунги. След като надписите на китайски и английски те уведомят, че до следващата спирка има 4 минути и 45 секунди, от коя страна да слезеш и с кои линии има връзка, започва да тече „назиданието”: Отстъпвайте местата си на онези, които действително имат нужда от тях, Ако може пратете СМС, за да не пречите на околните с разговорите си, Когато ползвате електронни устройства, обръщайте внимание дали не сте заприщили пътя към вратата… И най-потресаващото е, че хората „прихващат”.
Щом се появят дядо с бастун или майка с количка целият вагон скача да им предлага седалките си. И това далеч не се дължи на местната религия, смес от будизъм, конфуцианство и даоизъм, нито на наследството от холандци, испанци, португалци и японци, които са се „разписали” на острова. Предполагам, че учтивата дресировка има и финансова подложка. Солидни и събираеми глоби. Например, ако нарушите забраната да ядете, пиете или дъвчете дъвка в метрото ще трябва да платите в тайвански долари равностойността на 300 евро. А ако нямате – ще си ги излежите или отработите с общественополезен труд.
Може би затова в метрото 20-годишните отстъпват място на 40-годишните, те от своя страна стават безропотно пред 60-годишните, а всички вкупом стоят прави пред седалките за инвалиди, дори ако са празни и в най-претъпкания влак.
За децата е ясно – те са почти свещени и всеки им прави място. И всичко това – без напомняне, без натиск, ей така, сякаш дишат.
В Тайпе предлагат седалка и на люде тръгнали с домашните си любимци (задължително в чанти), на натоварени с багаж.
Изобщо голяма учтивост цари. И голям естетически потрес. В Тайпе осъзнах, че вероятността младо момиче да е с минималистични шорти е право пропорционална на ширината на бедрата му. Тук щедрата храна на корем е дала потресаващи резултати в развитието на китайската физика. Малките фарфорови статуетки са мутирали в девойки с размерите на камион за бира.
Но като гледам японските пълчища туристи, плъзнали по света и при тях е така. Очевидно в Азия вече са разбрали, че оризът е само гарнитура и са на зърнена диета – ядат всичко, което зърнат.
И докато съм на темата метро, както бях убедена, че само пълен дебил може да се обърка в отлично обозначените коридори и линии, се оказва, че съм хванала правилния цвят, но в обратната посока. Подчертано Фройдова грешка – вместо към „Тайпе 101” душата ми е поела към местния зоопарк. Журналистическата ми карта не прави никакво впечатление на касата. И така ще бъде във всички туристически обекти, музеи и природни паркове – доста болезнен акт в една от най-скъпите държави в света. Но нищо не може да застане между мен и животинското царство, пък и достъпът до там се оказа на християнска цена.
Зоологическата градина е в подножието на планина, а при тропически климат никак не е трудно да бъде обгърната в кичеста растителност. Тя е най-старата в Тайван – създадена е през 1914 година и една от най-големите в тази част на Азия. Плащам скромната сума от 2 долара и още от вратата попадам в собствената си представа за рай върху 172 хектара, от които 90 – отворени за посетители.
За да ознаменува стоплянето на отношенията си с Тайван, Китай е изпратил на зоопарка две млади панди. За разлика от симпатичните мечета в европейските зоопаркове, които кротуват като плюшени върху някой клон, местните черно-бели красавици на име Юан-Юан и Туан-Туан се закачат с публиката и с радост се прескимбичват в кълбета напред и назад. Изобщо – кокетно позират пред обективите.
Животинското царство в началото било частно владение, но правителството го изкупило с цел да стане градска зоологическа градина. През 1970 я присъединяват към съседния луна парк, а три години по-късно, отново на държавно ниво, решават да създадат чисто нов обект с основна цел съхраняване и развъждане на редки животни, научни изследвания и по-добри условия за обитатели и посетители. И определено са ги създали.
В жаркия пек незнайно в короните на дърветата дифузери пръскат живителна влага върху листата и гостите, езерца и потоци даряват прохлада, редки растения хвърлят сянка в кътовете за хапване и отдих. Абе, направили са го хората като място, достойно да посреща по 4 млн. души годишно.
Освен при палавите панди, аз „залепнах” за клетката на хималайските мечки. Впрочем, клетка е крайно неподходяща дума. Животните живеят на нещо като островчета, заобиколени от вода, за да отделят тях от посетителите и обратното, но за огради рядко става дума.
На местните люде белите мечки, вълците и прочие полярни екземпляри са им най-интересни, докато аз преминавам на тъгъдък покрай лъвовете, леопардите и носорозите – все пак съм ги виждала на живо в резервата „Цаво” в Кения и гледам да попия максимални познания за тайванската флора и фауна. Но мимоходом отбелязвам отличните условия, при които се ширят животинките и тучните блата, където киснат хипопотамите.
Между отделните секции вървят открити влакчета. Тайванското серау прилича на по-едричка коза и май е толкова разпространено, че месото му се използва в гозбите досущ като антилопската мръвка в южноафриканската кухня. Съзирам един азиатски тапир, който се въди предимно в Малайзия и е два пъти по-дребен от африканския – едва 230 кг. Но пък е оцветен почти като панда в черно и бяло, което го прави по-симпатичен.
Коалите също са „в движение” за разлика от събратята си по другите зоологически градини и кротко преживят евкалиптови листа. Терариумът и океанариумът определено ми създават потрес с рептилиите и хищната паст на акулите, но пък волиерите с пъстропери птици измиват неприятното усещане.
Оказва се, че посещението при животните, започнало с объркване, ми дава възможност да отметна още една забележителност – лифта към планината Маоконг. Той тръгва почти от входа на зоопарка или от изхода на метрото – зависи от гледната точка. Освен, че от гондолите му изгледът към града е почти толкова убийствен, колкото от небостъргача „Тайпе 101”, на върха човек може да пийне нещо, да посети музея на чая, за да види как се добива ценната напитка, че и да участва в чаена церемония.
Роклята ми лепне като траен горещ компрес, но лудостта ми няма почивен ден. Затова гушвам картата на метрото с идеята да посетя храма на Конфуций – Лонг Шан. Ей, как ли не чух името й на тази обител. Всеки тайванец, с когото случайно се заговорех, ми препоръчваше непременно да отида там с различна цел – да пийна змийска кръв, да си напиша желание, което със сигурност ще се сбъдне или просто да видя една от най-големите забележителности на Тайпе. И всеки път името Лонг Шан звучеше различно.
Хващам синята линия и хоп! озовавам се на станция „Планината на дракона”, както още наричат храма. Той е издигнат по време на династията Цин през 1738 година, но е дострояван и прекрояван толкова пъти, че първоначалната сграда се е променила до неузнаваемост. Под сурдинка дамата, която съм попитала в метрото за спирката, ми доверява, че площадът пред храма е едно от малкото места, където в Тайпе можеш да си хванеш проститутка. Какво във вида ми я е провокирало да сподели тази информация, недоумявам и до днес.
Отбелязвам с поглед няколко по-предизвикателно облечени дами (но краткостта на полите им не може да се сравнява с миниатюризма на шортите на пищните девойки из града) и тръгвам по посока на ароматните пръчици. Движението по улицата е шеметно и решавам да мина през подлеза, за да оцелея до края на пътуването си. Там покрай десетките магазинчета за сувенири и богомолчески принадлежности, виждам покъртителна табела „Към магьосника”. Веднага й правя фотосесия и я изпращам на един приятел в България, който се препитава чрез бяла магия. Да види, че колегите му в Тайван и неонови табели си имат.
Внезапният проливен дъжд е още един аргумент да засиля стъпката към вътрешността на Лонг Шан.
В неговия облик голямо значение имат изображенията на дракона. Той поначало си е знаков образ за цялата китайска митология и религия, но тази обител направо бъка от картини и фигури на местната ламя. Има много легенди защо Лонг Шан се нарича тъкмо храм „Планината на дракона”. Една от най-популярните е, че веднъж наблизо минал търговец и седнах да си поеме дъх, изморен от дългия път. Той носел торбичка с различни билки, а на нея било избродирано „Благовония на Гуанин от храма „Планината на дракона”.
Пътникът тръгнал, но забравил торбичката, окачена на бамбуково клонче. Местните жители я възприели като дар в чест на Гуанин, богинята на милосърдието. Донесли вързопчето, заедно с клонката в града и издигнали храм в нейна чест. През втората световна война при японските бомбардировки над Тайпе сградата е била почти напълно разрушена, оцеляла единствено статуята на Гуанин. Местното население за няколко месеца сърбало парите за пълното възстановяване на храма.
Проливният дъжд е спрял точно толкова внезапно, колкото започна. Това ми дава възможност да не подмина набързо елегантния водопад в двора на храма. Купувам си фенер от канап. Написвам на червено листче желанието си (само от две думи „здраве и пътешествия”, какво друго?) , нанизвам го на връвчица в средата на фенера и запалвам единия му край. Чевръст монах го закача в компанията на други светилници почти до тавана на храма. С дима желанието ми щяло да отиде право при боговете, отговорни за изпълнението му. Дано!
Вадя късмет, че е привечер, а около Лонгшан изобилства от любимите ми нощни пазари. Какво ли няма там! Естествено, най-много са капанчетата за всякаква храна. Гледам с оттенък на недоверия суровите морски дарове с надпис „барбекю”. Та те изобщо не минават през огъня. Нацепват един почти жив калмар на парченца и ти го сервират със сос барбекю. Бррррр! Същото се отнася за стриди, скариди и прочие соленоводни обитатели, които недолюбвам гастрономически. Лее се тайванска бира, намигват бутилки с местна скоросмъртница…
Един тайванец, с когото си говорих в градската баня в Бейту (за нея ще разкажа по-нататък) ми каза, че непременно трябва да опитам въпросната напитка, смесена с прясна змийска кръв. С наслада пред ококорения ми поглед, той разказа как направо на сергията отсичат главата на влечугото и източват кръвта му в чаша с нещо като тайванска ракия с „висок волтаж”. Месото нарязват и го пускат във вряща супа. Безотпадна технология! Питието било толкова здравословно, че направо съм щяла да забравя за всички болежки, а мръвката от змия била мммммм!
Признавам си, не се прежалих. Ама само защото не намерих място където сервират подобен екстремен деликатес. В едно ресторантче видях на витрината два чисто бели питона, но за тях се грижеха като за френското си булдоче, удобно разположено на стор като почетен гост. Бяха си домашни любимци, както ми обясни гордият им собственик. Очевидно идеята за змийска водка щеше да му се види светотатство.
Четете във втора част: транспорт, небостъргачи и Мадам Чан Кайши
Виж още:
Тайван като пъстър калейдоскоп 3