Мислех си какъв журналистически шанс е да видя как населението се справя с бедствията, но се оказа, че единственото природно бедствие там съм аз.
А желанието ми за следващата утрин е непременно да видя тайванските Белоградчишки скали.
Наричам така природния гео-парк „Йелиу” на северо-източното крайбрежие. До него се пътува около час с автобус, чиито билет цена не е включен в услужливия Taipei pass. Тук отново изпадам в потрес от порядките. В метална кутия до шофьора всеки пътник пуска необходимата сума. Никой не следи колко точно. Очевидно разчитат на прословутата местна честност. Представям си колко метални копчета и стотинки от соц времената щяха да намират в автомата ако беше у нас.
Пътят до „Йелиу” е дълъг, но не и скучен – в рейса се качват какви ли не люде. Ученичета с огромни раници, студенти ,които веднага вадят лекциите трескаво започват да четат, мили бабки с големи пъстри торби.
Гео-паркът е образен пример как няколко изваяни от природните стихии камъка, далеч от представителността на Белоградчишките скали или Побитите камъни, могат да бъда превърнати в сборище, които поглъща и изплюва хиляди туристи дневно. В превод от езика на премето пинпу Йелиу означава „Дяволският нос”. Останалото е игра на природата, няколко приличащи на каменни сюнгери скали, кътчета за отмора, вишки за по-добри панорамни снимки и… стройна организация, разбира се. Туристопотокът се направлява и контролира от всевиждащи охранители, които те насочват към образувания с поетични имена като „Главата на кралицата”, „Сладката принцеса”, „Гъбите” и „Джинджифилови сладки”, но основната им задача е да попречат на гостите да се катерят по ценните скали в мечтата за по-изразително селфи.
Първото ми впечатление, обаче е, че няма нужда да летя до Марс, за да се потопя в типичния за червената планета пейзаж.
„Йелиу” е разположен на едноименен нос, който навлиза в морето на 1700 метра. Признавам, че всяка гледка ми се струваше свръхестествена. А „подправено” с интересните имена и отличната организация, въздействието се усилва многократно. Скалните образувания са придобили причудлив вид – едни напомнят на сюнгери, други на свещи с пламък, трети на пантофката на Пепеляшка, на фунийка със сладолед. Вече май споменах най-известната фигура – Главата на кралицата, заради близкото й сходство с гордия профил на Нефертити. Всяко скално название наоколо има романтичен уклон „Синовна почит”, Птичата скала”, „Дебнещият леопард”… Нито едно от тях не е творение на човешка ръка. Морските вълни, мусонните ветрове, дъждовете и слънцето са основните ваятели на податливия варовик с леката намеса на геологичните процеси. На остров Тайван има 13 угаснали вулкани, но тук подземните процеси са доста гневливи и затова често има и земетресения.
Според работниците в резервата фигурите са вписани в класьор по разновидности- тип гъби, тип свещи, медена пита, джинджифил, карстови врани, тофу…
Интересна е историята за образуването на кръглите дупки в скалите. Незнайно кога морска вълна е донесла различни по размер камъчета. Минавали векове, камъните се вбивали във варовика и дълбаели все по-дълбоко, образувайки гладки отвори. В дупките се завъждали водорасли, заселвали се рибки и рачета, които със своите перки и щипки подпомагали шлифовката. После морето отстъпило и хоп! появили се странните кладенци с почти равни кръгли гърла, в които могат да се открият хилядолетни фосили.
Бреговата линия на гео-парка е прорязана от заливчета, пропасти, подводни пещери, които са доста опасни за посетителите и затова са оградени отдалеч с червен кордон. На пазачите още им виси като обица на ухото случай отпреди десетилетия. През 50-те години на ХХ век огромна вълна отнесла от скалите беззащитен студент. Смел очевидец на случката скочил във водата да го спасява, но и той бил засмукан. Двамата загинали, а в парка им издигнали паметник.
Ерозията, която е образувала странните фигури, обаче, продължава да действа неумолимо ден и нощ. И не може да бъде спряна. Природата винаги побеждава човека. Реална о опасността фигурите да се променят до неузнаваемост или да изчезнат напълно. А учените все още не са измислили друг начин как да съхранят този уникален резерват, освен да направят копия на изваянията. Което е хитро, но изобщо не е същото.
Отново си отбелязвам какви царе на организацията са тези тайванци. Превърнали са разхвърляните скали на „Йелиу” в стройно дирижиран оркестър. Влизаш от един вход, вървиш чинно по маршрута с леки отклонения в кътчетата за почивка, качваш се на специални вишки откъдето да направиш безсмъртни снимки от високо или да погледнеш камъните през телескоп. Докато се усетиш, се извъртял всички природни творения и тълпата те изтласква към изхода, точно срещу който е разположен лунапарк с водни атракции с тюлени и делфини. За жалост, нямам време да ходя на цирк, защото съм намислила да изкарам последния си следобед в близкото до Тайпе курортно селище Байшаван.
Седнах щастлива в рейса с намерение да сляза на централната автогара и да сменя буса, неподозирайки какво нещастие ще ме връхлети. До мен се настани едра негърка (упорствам да не използвам медното напоследък не афроамериканка, ами прекалено меланинова – въх!). Задрямах кротко и се събудих чак в центъра на Тайпе.
Видях, че минаваме точно покрай магазина, в който бях харесала истински плантаторски шлем за моята приятелка Зора Нейкова. Представях си я как ходи из двора си на вилата в село Чеканец като истински колонизатор и натиснах звънеца да сляза. На улицата потърсих в раницата фотоапарата с хилядите снимки от цялото ми пребиваване в Тайван. Разтресох се от най-натуралния ужас в живата си. Нямаше го! Хукнах след автобуса.
След половин час тръст из града успях да стигна автогарата, където обаче не бяха намерили нищо. Не бях много сигурна дали ми се е изсулил от раницата, дали негърката не се е помамила от волно стърчащия апарат или го бях забравила в къта за отдих в гео-парка. В бюро „Изгубени вещи” сигурно съм повишила тон на кръглоликата девойка зад гишето, защото както тихо и кротко ми отговаряше, изведнъж започна да се кланя, да каканиже в безкраен речитатив „Много моля да ме извините, аз съм само една жалка служителка, не мога да направя нищо”.
Така се потресох, че просто си купих билет за следващия рейс за „Иелиу”. Там също взеха присърце моята загуба, провериха навсякъде (башка, че аз минах отново по всички места, на които бях спирала). Уви! Прекрасните ми снимки бяха отплавали в небитието. Добре, че нещо в мен ме бе подтикнало да запечатам по-ефектните моменти с телефона си, та все пак имам доказателствен материал, че съм посетила далечния остров.
Какво ми оставаше, освен да се утеша с посещение на Байшаван. Ясно е, че когато си на остров, накъдето и да се запътиш, все ще стигнеш до море. Курортното градче, естествено беше и крайбрежно. Нещо като азиатски Несебър или Созопол преди урбулешкото им застрояване. На места китни дървени къщета на два етажа, на други – цели блокчета, но задължително с магазин или ресторант на първия етаж и весели балкони нагоре.
А крайбрежната алея сякаш е разделена на две. Безкраен циментов път покрай скалите и удобен парапет, на който да се облакътиш, за да наблюдаваш гледката към безкрайното море. А тя наистина е завладяваща, въпреки маранята. И претъпкан от хора, деца, колички, колелета и кучета наниз от всякакви жизнеустойчиви форми на заведения за хранене – от преносими скари и колички за варен зеленчук до капанчета, в които цвърчи и благоухае. Между тях улични музиканти, жонгльори, танцьори… Попадам на квитесенцията на глобализма: чисти тайванци, облечени като американски индианци, които пеят на… френски кънтри музика. Половин час се щипах, за да се уверя, че е истина.
Другото, което ме накара да лазя, за да постигна хубав кадър бе куче от породата уелско корги пембруг (от любимите безопашатковци на английската кралица), подстригано заради жегата като пудел. Елизабет Втора сигурно би дала под съд стопаните му, но на него му беше гот. Поведох разговор със стопанката на симпатичен безпородник, когото в София бих нарекла перловски териер, но тук може би бе Бейшавански сетер. Откровеният помияр, обаче бе снабден с кучешки кецове конвърски и на четирите лапи. Както ми обясни гордата му собственичка паважът бил горещ и те го предпазвали от прегряване.
Е, какъв по-красив финал на престоя в Тайван за отявлен кучелюб като мен?! Както стана ясно от целия ми разказ, рефренът не само в него, а и в цялата тихоокеанска държава е „ред и правила, които се спазват от всички”. От резултата в Тайван е видно, че това не е чак толкова лошо…
Виж още:
Тайван като пъстър калейдоскоп
Тайван като пъстър калейдоскоп 2
Тайван като пъстър калейдоскоп 3
Още пътеписи на Магдалена Гигова
