Мислех си какъв журналистически шанс е да видя как населението се справя с бедствията, но се оказа, че единственото природно бедствие там съм аз.
Спирам като закована пред бонбонено розов мотопед.
Калъфката на седалката е му обсипана със знака на „Луи Вюитон”. Прочутото лого е белязало всичко – от огледалото до розовата (естествено) кошница за багаж. Апотеоз на кифленския превоз. Правя му сериозна фотосесия, но вниманието ми е отвлечено от два сладки мини пудела в съседния магазин, подстригани като за картинка. Също като във Виетнам не спирам да се чудя как можеш хем да глезиш кучето си повече от собствено бебе, хем да го ядеш?!
На съседния ъгъл се вие опашка от хихикащи пубери. Само момчета. Приближавайки съзирам повода за нервния им смях. Вещи сладкари изсипват тесто в нещо като съд за гофрети, вадят хрупкавия сладкиш и по желание го сервират с шоколад или със сладко. Кикотът щеше да е напълно необоснован, ако гофретите нямаха детайлните форми на пениси. Спускам се да ги снимам и смехът придобива гигантски размери. Дори получавам овации.
Признавам си, че не си купих само заради неудобството да вървя из пазара захапала мъжко достойнство.
За следващия ден в Тайван имам изключително амбициозна програма. За първи път в живота си ще пътувам с влак-стрела. Очаква се да измина над 400 км до втория по големина град Тайнан за час и 40 минути.
Очаквах, че ще виждам размазан пейзажа през прозореца, но въпреки високата скорост отчетливо различавам обширни ниви, плодни и зеленчукови градини. Прехраната на Тайван, обаче, далеч не идва само от земеделското производство. Страната наистина отглежда ориз, чай оолонг, камфорови дървета и захарна тръстика, но населението се препитава и със свиневъдство и риболов. На тайванците много им се иска да се обозначат на картата и като туристическа дестинация, макар засега посетителите да са главно японци, корейци и китайци от „континента” след затоплянето на отношенията между Пекин и Тайпе.
Гарата на високоскоростния влак в Тайнан е разположена малко извън града и повече прилича на летище. От нея тръгват безплатни автобуси до центъра на града или до някоя спирка на Тайнанското метро. Необичайният и индустриален дизайн на гарата е разработен от архитектурната компания Fei & Cheng Associates. Конструкцията от стомана и железобетон обхваща обща площ от 309 010 кв.м. Овален прозорец на тавана пропуска дневната светлина. Влакът-стрела пристига и тръгва на всеки 60 минути и независимо, че имаш билет за даден час, можеш без никакъв проблем да го промениш за по-късен.
В четвъртия по големина град Тайнан осъзнавам, че са построили „комунизЪма на туризЪма”. Там, освен храма на Конфуций и още няколко светилища, музеи на литературата и на солта, няма Бог знае какви атракции, но в замяна на това е безплатният рай. По тези причини пътеводителят на „Мишлен” му е дал три звезди като културна столица на Тайван. В центъра на града шест автобусни тура с гидове на различни езици развеждат посетителите без никаква такса всеки ден между 9 и 11 сутринта и от 15 до 17 след обяд. А ако нямате възможност да спазите часовете, седем автобусни линии в различни цветове обхождат забележителностите на принципа hop on-hop off (качи се-слезни), също безплатно.
Завтичам се към храма на Конфуций, защото е един от най-старите в Тайван и е първият архитектурен паметник, посветен на мъдреца философ от древен Китай. Първото здание от храмовия комплекс е издигнато през 1665 година от Ченг-Чинг, син на Ко Ксинг, легендарен пират и завоевател. Средствата за храма събрали хората от Тайнан. Първоначалният замисъл не бил това да бъде паметник на Конфуций и неговото учение, ами обикновен молитвен дом. По-късно зданието става първото образователно заведение в Тайван и храм на конфуцианството. Когато страната попада под японско робство, величествената и красива постройка е разрушена и на нейно място е построено училище. Чак през 1920 година, архитект Ши Фу Лай успява да възстанови предишния блясък на сградата и да върне празниците за рождения ден на Конфуций. По време на Втората световна война, японците отново закриват храма. Той се превръща в национален паметник чак след обявяването независимостта на Тайван. Не знам защо не успях да открия входа за обителта и се промъкнах по особено мъчителен начин през двор пълен с бурени и нещо като гробище, но усилията ми бяха възнаградени. Озовах се в комплекса, разделен на две – едната част все още е школа по конфуцианство, пълна с ученици, а другата храм. И тук има стена, на която можеш да забодеш листче с желание, което със сигурност ще се сбъдне. Ехаааа, има да пътувам…
Виждам, че в храма се стараят да поддържат древните церемонии, един от монасите ми показва старинни музикални инструменти и незнайни ритуални принадлежности. По незнайни причини ме допуска и на втория етаж, който определено не е за туристи. С усещането за привилегия отснемам два стенописа – с дракон и с тигър и прочитам табелата, че всяка година на 28 септември се чества Денят в памет на философа, за който се стичат негови последователи от цял свят.
В пътеводителя пише, че в Тайнан има повече от 200 храмове и църкви, което е странно, като се има предвид, че местните са предимно даоисти и будисти и съвсем малко християни.
Минавам през района Яншуи, построен през 1901 година. Мястото е известно най-вече с фестивала на фойерверките, започнал по тъжен повод – в памет на починалите от холера в епидемия преди повече от век. Смята се, че когато пуснеш в небето ракета, гониш злите демони и нечисти сили, докарали в града страшната болест.
В Тайнан е и частният музей „Чи Мей”, разположен сред огромен парк с гори, рекички, мостове и островчета. Отдалеч ми изглежда като причудливо посаден къс от италиански град с фонтаните с нимфи и колесници. Оказвам се почти права. Уен Лонг Ши, основателят на фондацията, отворила за посещения сградата, хибрид между Капитолия и Партенона през 2015 г., е изложил своите събирани половин век образци на европейската култура. Към музея води мост с 12 мраморни копия на древногръцки богове, скулптирани от Мирон, Лизип и Фидий – Атина Палада, Зевс, Хефест, Афродита… Огромният фонтан е посветен на Аполон, а една от атракциите в залите е препарирана бяла мечка. Еклектиката в подбора на експонатите се компенсира от тържествената мраморна обстановка и присъствието на оригинална цигулка и виола, изработени от Андреа Амати. Инструментите, според мен, са единственото свястно нещо в кичозния сбирток.
Ако си мислите, че след броденето из Тайнан съм се завлякла полужива в хотела, доста зле ме познавате.
От гарата хванах метрото към друг прочут нощен пазар.
„Никшъ”, наречен „Стомахът на Тайпе”. Питайки накъде да завия за него, се запознавам със симпатична двойка на средна възраст помъкнала цяла орда роднини от „материка”, разбирай от Китай, на семейна вечеря, вместо да готви у дома. Естествено, нито един от групата не знае къде е България, но при споменаването на съседите Гърция и Турция започват да кимат малко по-разбиращо.
Точно в този момент покрай нас прелита цяло ято рокери. В „Никшъ” младите мотористи си правят доста опасни шеги като форсират машините си и ги шпорят сред тълпата. Но хората чуват ревящите зверове и просто им правят място, усмихвайки се. Представям си колко клетви и „мами” щяха да отнесат у нас.
И в „Стомахът на Тайпе” хиляди семейства идват да вечерят на (относителна) хладина под открито небе, да се видят с познати, да си купят гозби за вкъщи, а младежите и да пофлиртуват над купичките със странни манджи или смучейки гигантски шейкове от екзотични плодове.
Уви, нищо от цвъртящите по скарите морски дарове не ми се вижда привлекателно и отново наблягам на смутито от папая. Само не можах да разбера при толкова трамбоване пеш и предимно плодова диета как не успях да сваля нито грам в този Тайван!
Стига култура и архитектура! Днес първо ще потърся прочутия битак (знаете тихата ми слабост към тези тържища), а после ще взема влак към близките плажове и градската баня. Понеже за последната трябва да си носиш пешкир, към банските и джапанките в раницата съм добавила и хотелска кърпа.
В интернет съм прочела, че битакът в Тайпе се развихря през уикенда и мястото е площад Тиан Му. Проучила съм с кой автобус да отида до там, пък после ще спра такси до „пазара на бълхите”. Слизам точно на онзи скуеър, където според вещите писания в нета трябва да се намира прословутият битак. Сънлив неделен предиобед. Повечето магазини са затворени, няма хора, а за пазар да не говорим. Влизам в единствения отворен дюкян – супермаркет, естествено. Обяснявам на собственика какво търся, той изумен вдига рамене.
На улицата се препича едно такси. Влизам в колата на хлад и пак започвам с разясненията. Показвам му дори линка в интернет (в таксито има wi-fi). Чеше се по главата угрижено таксиджията, и казва „Ще пообиколим да го намерим”. И се започна едно лутане… Дресирана от нашенските бакшиши, веднага заподозрях, че нарочно върти из квартала, за да ми надуе сметката.
Най-сетне спира пред един Carrefour с щастливата усмивка на човек открил игла в купа сено и бодро казва „Маркет”. Иде ми да го убия и вероятно това се чете в погледа ми. Усмивката на шофьора спихва и той изглежда като наруган кокер шпаньол. Гневно го питам колко му дължа. „Нищо! Не ви закарах докъдето искате”. Колата отдавна я няма, а аз не успявам да затворя устата си от изумление.
Чрез картата на изключително смислено уредената транспортна система на Тайпе откривам как с две прекачвания на автобус да стигна до един от красивите плажове на около 40 км от столицата. Най-ценното е, че прочутата карта Taipei pass важи и до там. Според пътеводителите селцето Фулонг се слави със златен пясък, за разлика от останалите ивици, където кварцовите зрънца са сиви и плажът изглежда мръсен. Е, този наистина е ситен и жълтеникав, но на мен по-голямо впечатление ми прави, че доста от хората са си дошли с кучетата и никой не изпада в истерия от присъствието им. Майки с дечица се киснат на плиткото, пускат хвърчила, спретнати бели тенти имитират доморасли съоръжения от два чаршафа… изобщо място, където човек наистина може да си почине през уикенда.
Полягам за половин час, но нали имам въгарец в задника, както казват старите хора, бързо решавам, че стоенето на плажа е изгубено време и със сложна комбинация от автобуси и метро поемам към друго предградие на Тайпе, прочуто с минералните си извори. Нали трябва да оправдая още веднъж командировъчните на набъкания с пясък хотелски пешкир.
Ценните терми бълбукат в един от 12-те райони на тайванската столица – Бейту. Името идва от думата за вещица на езика на племето кетагалан. Поради планинското му разположение кварталът напомня повече за курортно селище с неговите реки, езера и ливади, но там е и централата на компютрите ASUS, така че не разчитат само на природни дадености и СПА центрове.
Мъглата тук е почти постоянна, заради парата отделяна от безбройните геотермални извори. На тях се дължи и производството на 200 тона сяра месечно в края на 19-и век, когато владетели на остров Тайван са били японците. Техният култ към банята превръща Бейту в балнеокурорт. Изворите бълват вода с температура до 70-75 градуса и надлежно са впрегнати в цяла гама хидро- и ароматерапии, масажи, акупунктури и прочие водно-оздравителни процедури, съчетани с великолепна кухня. Изобилието от СПА-хотели и луксозни центрове, обаче, може да очарова само мързеливия турист.
Истински любопитният, демек аз, отива в „градската баня”. На това ми прилича общественият комплекс на открито, поддържан от правителството. Той е напълно непретенциозен, входът за него е едва 1 евро (около 40 тайвански долара) и е задължително да си носите кърпа.
Приключението започна още от входа, където трябваше да оставя дрехите си в заключващо се шкафче, след като нахлузих банския в кабинка за преобличане. Истинско изпитание бе преминаването през бълбукащото поточе с нечовешки висока температура, макар от извора да бе подскачало най-малко по 20 метра скали. Номерчето на шкафчето нанизах на китката си с ластик, както навремето нашите майки и баби са го правили в кварталната баня, поради липса на топъл душ у дома.
Местните се кълнат, че минералната вода тук лекува костни проблеми, както и кожни болести. Това ме накара да гледам доста подозрително дамите, влезли в басейните, покрити от глава до пети. Бах убедена, че крият някаква ужасна екзема, която моментално ще пипна. Нищо подобно! Те просто се притесняват да не изгорят от слънцето, защото всички къпални са под открито небе. Напълно нормално в държава, където средната годишна температура е 22 градуса. А и в Тайван (както навсякъде в Азия) слънчевият тен не е на почит. Всички искат да бъдат бели!
Скромната подредба на „народния СПА-център” се изразява единствено в басейни с различна температура на водата, което предопределя и разположението им. Най-горещите са най-нависоко – съвсем близо до почти врящия извор. Неговата температура е 65 градуса, но смелчаците бавно се потапят в езерце с надпис „43-47 градуса”. И дори успяват да останат в него по десетина минути. Аз опитах да повторя подвига им, но куражът ми стигна само да натопя стъпала. Екстремистите притичват от там до широко корито с почти балтийска вода – 15 градуса и се гмурват скоростно. Други предпочитат усещането за майчина утроба при ласкава температура +37 по Целзий. Там се оказа най-приятното място и за мен. Но все пак няколко пъти се топнах в студеното корито ей така, за фън.
Макар и „народна” къпалнята има много строги правила. Ясно е, че в басейн с дълбочина 70 см скачането и гмуркането е невъзможно. Табелки диктуват, задължителното поливане на краката с предоставения тас преди влизане във водата, за свикване с температурата. Под прикритието на банските си на равни разстояние стоят нещо като спасители, които въдворяват ред. Недай си Боже да разклатиш по-енергично крак в басейна или да подложиш гръб под горещите струи на водопадите. Веднага дотичва лют чичо с пронизителна свирка, а ако случайно не те е видял, услужливи „доносници” му обръщат внимание, че нарушаваш правилата.
Взимането на душ още на влизане в къпалнята е закон Божи, също както възможно най-кратките разговори с тих глас. Тайванец на средна възраст, обаче се присламчва към мен и повежда диалог. Оказва се, че знае къде е България и дори е стигал в командировка до Унгария. Освен, че ми разказа за пиенето на змийска кръв, човекът сподели, че зад храма „Лонг шан” са най-добрите масажисти, с което предопредели маршрута ми за вечерта.
На тръгване от къпалнята, минах покрай библиотеката на Бейту. В началото я помислих за луксозен хотел с нейната корабовидна сграда от метал и дърво, разположена в красив парк с поточета и мостчета. Е, следващата старинна сграда се оказа страноприемницата „Казан” от края на 19-и век, в която през Втората световна война са надъхвали японските камикадзета преди да ги изпратят като живи торпеда срещу американските миноносци. Днес техните потомци продължават да се тълпят в Бейту, примамени от горещите извори и благоприятния климат. „Тиангоан” пък е първият хотел, открит през 1906 година.
Точно срещу библиотеката погледът ми приковават две странни дървени фигури пред някаква административна сграда – Културно-информационен център на народа кетагалан. Понеже никога не съм чувала за това племе, бързам да вляза и да се информирам. Накратко, към клетите хора са се отнесли както към индианците в Америка.
Макар те да са коренното население, и прииждащите китайци, и заробващите холандци, испанци, португалци и японци, са се постарали да заличат от лицето на земята злощастните кетагеланци, които мирно и кротко опитвали да оцелеят с лов, риболов и дребно земеделие. Особено усърдни били японците, но и местните управници дали всичко от себе си да асимилират племето, да го накарат да забрави своя език и типичните си ритуали. И до голяма степен постигнали успех.
Едва през 2016-а Президентът на Тайван Цай Ингвен официално се извини на коренното население за столетията страдания. Това е първият държавен ръководител на страната, който го прави, съобщи „Франс прес”. Гледам пъстрите им народни носии, приличните на хоро танци, различните лица и се изпълвам със съчувствие.
То ми държи влага по дългия път обратно към центъра на столицата, защото разтворът в градската баня ме е мотивирал да опитам прочутия тайвански масаж в някоя от кабинките зад храма „Лонг шан”. Оказва се че, има цели улички с нещо като „магазинчета за размачкващи терапии” – нанизи от дюкянчета, където върху нагъсто разположени легла може да се отпуснете за един вещ масаж на стъпалата, гърба или дори на цяло тяло. Техниката обаче е доста по-различна от типичния тайландски ритуал с много разтягане и „връзване на възел”.
Тайванските масажисти започват с разтриване през дрехите повече с лакти и цели длани, отколкото с пръсти и с причиняване на с леко болезнени моменти. Тъкмо решавате, че през цялото време ще е така, терапевтът поставя на гърба (или онази част от тялото, която е обработвал до момента) гореща кърпа. След което минава на проучване на всяко проблемно възелче. Отново с длани и лакти, но този път използвайки етерични масла. Масажът завършва с продължителна разходка по скалпа, челото и областта около синусите. Разбира се, неколкократно ми мина през ума „Защо, по дяволите, дадох 20 долара, за да ме изтезават”, но станах от леглото наистина възродена. Особено след живителното киснене в Бейту.
Безспорно имах нужда. Имам чувството, че пребиваването ми в Тайван е една полудяла совалка, която ме лашка в различни посоки, но цялото това тюхкане може да мине под мотото „Нима сама пожелах”.
Четете в 4 част: природния гео парк Йелиу и купони на плажа
Виж още:
Тайван като пъстър калейдоскоп
