Мислех си какъв журналистически шанс е да видя как населението се справя с бедствията, но се оказа, че единственото природно бедствие там съм аз.
Магдалена Гигова
Набелязвам си няколко салона за масаж, за да опитам местното размачкване друг път и хващам метрото към хотела. Вече съм си купила и easy card към 20-доларовия Тайпе-пас. Той е по-удобен за всички форми на градски транспорт, плюс извънградските автобуси до към 40 км около столицата на Тайван. Докато „лесната карта” се зарежда с пари и пести време при влизане в различните забележителности, защото не е необходима да чакате на опашка. Пъхате easy card в автомата и влизате, а той си дръпва сумата за входния билет.
Депозитът от 100 нови тайвански долара (NTD) – около 5 лв., се връща на гишето в метрото, както и остатъка от неизхарчените заложени пари. Таксата за операцията е 20 NTD (1лв). Забравих да спомена, че цените на билетите и в метрото, и за автобусите са на брой спирки, а не бой пътувания, както е при нас.
Довлачвам се до хотела и след бърз душ се отправям в селенията на Морфей, че имам тежка програма за следващия ден. Разбира се, няма кой да ме санкционира, ако я променя, но Девата в мен си е направила списък, който стриктно следва. Докато не изникне нещо непредвидено.
На сутринта хапвам единственото, което що-годе ми вдъхва доверие на външен вид в ресторанта на хотела – рядка супа от царевица, обилно подправена от мен с лютив сос, за да добие ядивен вид. Разбира се, че мога да помина с филия масло и конфитюр от т.нар. континентална закуска, но да съм в Тайван да нагъвам европейски порязници е гавра с моята приключенска същност. А „Тайпе 101” ме зове!
Този път хващам метрото във вярната посока, но на спирката при небостъргача изпадам в потрес. Вече бях предугадила, че тайванската столица е Меката на моловете, но четири търговски центъра на едно площадче вече ми идват много. Първите няколко етажа на най-високата сграда в държавата също са набъкани с бутици.
В България за далечната азиатска страна в Тихия океан не се знае почти нищо, освен надписа Made in Taiwan върху качествената електроника. По-любознателните може и да са чували за небостъргача „Тайпе 101” – най-високата страда в света, преди да бъде детрониран през 2010 г. Цената му от 1,7 млрд. долара, обаче продължава да респектира. Както и факта, че 508-те му метра се изкачват с един от най-бързите асансьори в света – изминава разстоянието от петия до 89-ия етаж със скорост 60,6 км/ч и стига за 37 секунди, без задължителното гадене. До 2016 година елеваторът се води най-скоростен на земята, но после е детрониран от лифта в Шанхай тауър.
Строежът на „Тайпе 101” започва през 1999 година. След завършването през 2004-а се превръща в икона на революционните технологии и азиатските традиции. Кулата продължава да е най-екологичната постройка на планетата, построена изцяло по законите на фън-шуй.
Фойерверките, които избухват в небето от върха на сградата в 12 часа на всяка Нова година се предават по цял свят.
Прочитам в справочника, че идеята на постройката е да прилича отвън на бамбуково дърво. Вдигам глава нагоре. От тази позиция не го докарва, но ако се отдалеча… кой знае.
На тротоара пред билдинга с ярки огромни букви е написано „Тайпе”. С две корейки включваме на режим взаимопомощ и се отснемаме надлежно.
Разбира се, на входа отново се отнасят презрително към журналистическата ми карта, а уж FIJET била световна организация на пътуващите писатели и би трябвало безплатно да ми отваря всички врати. Напълно естествено е и превръщането на всяко кьоше в капан за туристи. Щем-не щем заставаме за снимка – задължителен акт преди влизането в асансьора. Цялата хватка е, че на последния разрешен за посещение етаж има цяла броеница от магазинчета за сувенири и нашите образи от въпросните снимки вече ни очакват монтирани на фона на прочутия „Тайпе 101” през деня и обсипан с фойерверки посред нощ. При положение, че дори с добър фотоапарат трудно можеш да обхванеш цялата сграда със себе си като фон, е ясно, че кандисаш да дадеш десетина долара за картинката.
В Тайван са свикнали на бедствия, защото освен задължителните за мусонния период тайфуни, тук често „се разписват” и сериозни земетресения. Затова „Тайпе 101” има в основата си метална топка, наречена „дампер”, чиято японска технология позволява на небостъргача да понесе безметежно трус от 7 по Рихтер. Диаметърът й е 5,5 метра. Кълбото е изградено от 41 стоманени плоскости, всяка дебела по 12 см, може би затова тежи 660 тона. За да угодят на ламтежа на туристите за „закачки”, стоманената топка е превърната в атракция. След като се снимаш пред нея можеш да си купиш поредния кич – валчесто човече, кръстено „Дампер”. За да е съвсем сигурно ,че няма да се подаде на силен вятър или земетръс, „Тайпе 101” е подсигурен с 380 колони, забити на 80 метра в земята, всяка с диаметър от 1,5 метра.
89-ият етаж е изграден изцяло от идеално измити стъклени прозорци и подове, та непрекъснато щракащите японци да напълнят по няколко карти памет със снимки на Тайпе от птичи поглед във всички посоки.
Стъклата с UV защита са двойно закалени, а площта им общо е 116 000 кв.м. Всеки панел е конструиран така, че да издържи напъна на сила от 8 тона. Конструкцията на сградата
Но дори увековечаването не е оставено на самотек. Наниз от сладкарнички с бисквити във формата на високата сграда, магазини за сувенири и места, където да подпечаташ каквото имаш под ръка със специален щемпел, се редуват с нарочно измислени „възелчета за спомени”. На едно място ако стъпиш върху специално квадратче, камера снима лицето ти и след 30 секунди то се озовава в колаж от физиономии върху картата на Тайван. На друго – подът и таванът са огледални (с нарочно предупреждение към дамите с поли). Там можеш да си направиш безброй селфита, при които пейзажите от града се пречупват покрай ухиленото ти лице или задни части.
След като обикаляш, снимаш, избираш гледна точка и изобщо се ошашавяш от щракане на 89-ия етаж, можеш да изкачиш стъпалата до терасата на 91-ия. Там, обаче парапетът е толкова висок, че не се вижда Бог знае колко от гледката. Все пак сигурността на посетителите е по-важна. Ако някой надвесил се падне, и в найлонова торбичка няма да бъде събран. Хубавото е, че безжичният интернет струи и желанието да си постнеш снимката в социалните мрежи те отдалечава от невеселите мисли за падане от високо. Ведрата ми физиономия на фона на приличния на игленик Тайпе от птичи поглед натрупа стотици лайкове във Фейсбук.
За слизане от небостъргача има два варианта – обратно с чевръстия асансьор или пеша през експозиция с невиждани нефрити. Изящна фигура на китайска принцеса, която се взира одобрително в малко огледало, изсечена от цял камък, изглежда точно като потомките си, съсредоточени в мобилния телефон за селфи. Усмихвам се широко при тази мисъл, докато се не окажа част от тълпата, засмукана от поредния мол.
В Тайпе моловете са толкова много и така препълнени, че можем да го наречем „столица на МОЛците-богоМОЛци”. Разбира се, първите етажи на най-високата сграда също са огромен шопинг-център, в който да разпуснеш душа и портмоне след като си се ошашавил от гледките най-горе.
Хващам метрото мое насъщно, защото Мемориалът на основателя на Тайван ме зове неистово. На място разбирам, че генерал Чан Кайши, както си го знаем ние, всъщност се произнася Кай-шек. Логично е и спирката на подземната железница да носи същото име. Мавзолеят се е ширнал върху 25 хектара, но не мислете, че е стъписващо импозантна сграда. Не че е скромна де, но се намира в огромен и отлично аранжиран парк с водоскоци, поточета и езерца, картинна галерия, концертна зала и театър.
Човек ако иска да почувства малко от историята на тази страна, задължително трябва да почете малко за основателя й Чан Кайши. А аз се задълбочих дотолкова, че проучих биографията и на жена му. Просто още едно потвърждение на френския израз „Шерше ла фам”.
Първият президент на Тайван е бил начело на революционното движение срещу китайските комунисти. Губейки битката с тях, е принуден да отцепи малкия остров, където е избран за президент. За 25-те години на неизменното си тоталитарно управление, генералът е произведен в национален герой и символ на борбата против маоистки Китай. След дълги години в състояние на война, богът на Мамона побеждава идеологията (както винаги) и днес двете държави разменят стоки, парични потоци и туристи.
В музея на Чан Кайши май е единственото място, където не ми искат входен билет, но как иначе „животът и делото на вожда и учителя” ще стигнат до масите. На първия етаж са разположени личните му вещи, снимки, вкл. и любимия му „Кадилак”. Осмоъгълното импозантно здание от мрамор със син покрив и тържествено стълбище е построено в традиционен китайски стил, а таванът е изографисан с характерни орнаменти. В главната зала е поставена огромна статуя на генерала.
Странно, но в Тайван Чан Кайши има почти божествен статут, докато за жена му Мейлин се говори под сурдинка.
От това, което прочетох, останах с впечатлението, че добре уредената и благоденстваща държава е „фамилно предприятие”, създадено и управлявано в продължение на четвърт век от генерала и най-вече от съпругата му.
За тях създаването на собствена страна е нещо като понижение. Та двамата са първата съпружеска двойка, удостоена с честта да бъде обявена за мъж и жена на годината от списание „Тайм” през 1937 г. Хемингуей нарича госпожа Кайши „Последната императрица на Китай”, а тя върти любов с конкурент на Рузвелт за президентския пост на Америка.
Почти четвърт век Мейлин, чието име означава „превъзходна”, ръководи стотици милиони души в Китай, а след комунистическата революция за още 25 години създава нова държава – Тайван. И умира на 106 години в Ню Йорк през 2003-а с ореола на една от най-властните жени в света.
Родена в Хонкоу със сребърна лъжица в устата, тя е красива, амбициозна и образована – завършва училище и колеж в Америка и често поправя преводачите на световни форуми, заради което журналистите я наричат „Съвременната Жана Д’Арк”. След като получава научни степени по английска литература и философия, Мейлин се връща обратно в родината си и се отдава на политика и благотворителност.
През 1922 г. се запознава с висшия офицер Чан Кайши. Бъдещият държавен глава на Китай е запленен, но според могъщия клан Сун не е подходящ. Та той в момента е женен, при това за втората си съпруга. А освен това не е християнин! Младата дама, обаче е видяла в него „сърце на воин и душа на поет”, а Чан се отказва от будизма, за да сключат „политически обмислен и полезен за благото на революцията брак”. Мейлин пише на сватбения си ден „Това е моят шанс да отдам всичките си сили за укрепването на Китай”.
Мадам Кайши дърпа конците на политиката в родната си страна преди Втората световна война и дори става министър на авиацията. Като „Съпруга на Дракона” практически тя управлява Китай в продължение на 25 години и се меси активно в световната политика.
Но мечтите й надхвърлят дори това. Дамата иска да управлява света! При това в съдружие с един от най-обещаващите американски политици – Уендъл Уилки , основен претендент за президентското място на Рузвелт през 1940 и 1944 г. Рузвелт печели, но не снема доверието си от Уилки и го изпраща с дипломатическа мисия в Китай, където (като всички западни дипломати) и той пада в капана на привлекателната съпруга на Генералисимуса.
Американският издател Коул, душеприказчик на Мейлин, цитира думите й: “Ако Уендъл бъде избран, тогава аз и той ще управляваме света. Аз ще ръководя Ориента, а Уендъл – Западния свят“.
Въпреки очевидния изблик на мегаломания той признава: “Бях толкова хипнотизиран от една от най-възхитителните жени през онази вечер, че не бих могъл да пропусна нещо, което тя казва“. След Втората световна война, обаче късметът напуска отбора на Кайши. Уендъл Уилки губи изборите и умира от инфаркт, войските на Мао Дзедун разбиват полковете на генералисимус Чан и той е принуден да бяга със съпругата си на остров Формоза, където създава непризнатият от почти нито една държава Тайван.
С демократична, но здрава десница семейство Кайши превръща бившата португалска и японска колония в просперираща икономика.
Генералисимусът и съпругата му не само са поощрявали частната инициатива и капиталистическия начин на живот, ами са внушили на няколко поколения тайванци да бъдат вродени патриоти. И това им дава сигурност за настоящето и увереност в бъдещето.
Сигурно малцина от множеството, стекло се в черквата „Сейнт Бартоломю” в Манхатън да изпрати Мейлин Кайши във вечния й път, са мислили за нея като за Майката на Тайван, но в островната държава тя има специално, макар и малко забутано място, в мавзолея на Бащата на нацията.
В сетните десетилетия от живота си „Последната императрица на Китай” се отдава на рисуване. През януари 2000 година изложбата й от живопис и калиграфия е посетена от повече от 30 000 души в САЩ.
Тя приключва дните си в 18-стаен апартамент в Ийст Сайд, заобиколена от три кучета, 20 слуги и слуховете, че шкафовете в дома й са пълни със златни кюлчета. Каквато и да е истината за Мейлин, определено е била забележителна жена.
Но след тази забежка в историята, се връщам обратно в парка на Мемориала на Чан Кайши – място предопределено за фестивали, семейни разходки и отдих, където децата неусетно да се преизпълнят с уважение и респект към генерала и гордостта, че са тайванци. Минавам по мостче във венециански стил, снимам любопитна катеричка, галя общителен йоркширски териер… изобщо забавлявам се и сядам да проуча картата на града, защото се смрачава и любопитството ме тегли към най-големия нощен пазар „Шилин”.
Пътят с метрото е дълъг и се отдавам на разсъждения: Споменах електронните джаджи, произвеждани в Тайван, но ако си мислите, че там са по-евтини, отколкото у нас, правите груба грешка. Но освен техниката, страната има развита химическа и металургична промишленост, корабостроене и добив на нефт и средната заплата е 1600 евро, макар и осигурена чрез известни грижи с екологията. Но това, което наистина ми прави неизтребимо впечатление е спазването на правилата по толкова ведър и ненатрапчив начин, че наистина изглежда напълно естествено. Все пак аз идвам от държава, където единственото организирано нещо е организираната престъпност.
Затова възприемам с учудване трасето за автобуси в средата на осем лентовия булевард. Рейсовете си гонят разписанието и на никого дори не му минава през ума да си спести задръстването като се намести в бързата лента, независимо колко скъпа кола кара.
Същия стряскащо приветлив ред цари дори на нощните пазари, които са любимо забавление на населението – поради субтропичния климат и изобилието на морски дарове храната в Тайван е безобразно евтина (спрямо високия стандарт, естествено). Затова повечето къщи изобщо нямат помещение за кухня – могат да намерят достъпно и вкусно хапване навън по всяко време на денонощието.
Тъй като през деня е твърде горещо, голямата веселба настава след заник слънце.
На най-големия – „Шилин” младежите си правят срещи, за да хапнат, да послушат музика, да се видят с гаджето, но никой не крещи, не се блъска – просто следват пътя на тълпата и ако искат да видят нещо, се отбиват.
Тонове хапване, смутита от екзотични плодове, традиционният за Тайван чай с перли от тапиока… Това, последното, се оказа, че човек може да го опита и в София във верига био-магазини, но напитката е създадена пез 80-те години на ХХ век в Тайпе. Аз пък я опитах за първи път в Пекин. Фина чаена пяна се получава на повърхността при разклащането на зелен или черен чай с плодова захар, лед или мляко. В „Шилин” питието се допълва и от най-различни плодови сокове, йогурт, прясно мляко, така наречените “Балончета“, тапиока перли – богати на желязо, калций и витамин С.
Вече имах случай да спомена, че най-добрата храна в Тайпе, поне според местните, се продава нощем на улицата. Забравете за хирургическата хигиена, на която държите, когато се потопите в морето от пържени наденички, палачинки със стриди – хранителния хит на „Шилин”, планини от смрадливо тофу и камари знайни и незнайни плодове…
И всичко това между сергии с евтини етно бижута, дрехи и обувки на ръба на парцала, сувенири, играчки, улични музиканти. Не успях да разбера защо палачинката със стриди се смята за икона на тайванската кухня. Смес от тесто и яйца се пържат с шепа малки стриди и се сервират с малко салата и сладък сос. В съставките ми харесва всичко, с изключение на стридите, така че пропускам. Но доста ми се услажда тестена топка, поръсена със сусам с плънка от свинско месо и много подправки. Естествено, вярна на правилото си да ям само, където се тълпят местните, избирам скромен уличен пекар, който вади тестените овали с голи ръце, а аз се налага да я подхвърлям още поне половин час, докато стане годна за ядене. И пак си опарвам езика.
Подминавам със запушен нос сергийките за пържено ферментирало тофу (соево сирене), което напълно заслужено се кичи с прилагателното „смрадливо”. Дори да си представите, че това е азиатската версия на синьото сирене, пак е трудно за преглъщане.
Тайвански сочни наденици – сладки, солени или лютички, червени на цвят, пресни пържени или варени на пара кнедли, гладко като крем тофу, което се разтапя бавно в купичка хладно-сладка супа вместо десерт….
Четете в 3 част: сладкиши във вид на пениси, Тайнан и храмът на Конфуций
Виж още:
Тайван като пъстър калейдоскоп
Тайван като пъстър калейдоскоп 4
