Години като легенда се разказваше историята, как родители се пребориха с отдела по образование да остана с децата им в среден курс.
Боряна Антимова
Днес 27 май 2024 г. моята внучка, моята прекрасна единствена Дара получи първото свидетелство в живота си – за завършен I клас. Получи го в бившето 151 експериментално СОУПИ, сега “Национално средно училище “София”, в чието създаване аз участвах, като част от Творческия екип за педагогическо проектиране и реализация на Юрий Анджекарски…
Тържеството беше в читалище “Хармония” към училището, в чието създаване участвах… До сцената вдясно имаше една врата, водеща към малка стаичка. Там беше кръгът “Икар”, за който съм разказвала…
Не знам дали ме разбирате как се чувствах… Нахлуха спомени – като вълна…
В първите години след университета бях учителка. Страхотно време! Веднъж чета във вестника, че голямата ни поетеса Елисавета Багряна ще посрещне 97-мия си рожден ден в старчески дом, забравена от всички… Имам час по литература в 141-во руско училище, при моя си клас. По програма имаме Елин Пелин.
Влизам в клас и казвам на децата: “Днес имаме Елин Пелин, но не ми се започва”. Мълча… Защо, питат децата. Казвам, че съм прочела във вестника, че голямата ни поетеса Багряна ще посрещне рождения си ден в старчески дом. Сама и забравена от всички. Настава гробна тишина. Чакам те да реагират. Едно дете се обажда: “Ами да отидем да я поздравим!”. Друго казва: “Да съберем пари и да й купим един голяаам букет!”. Ами това е. Постигнала съм своето…
Отиваме в пансиона за възрастни хора в Горна баня, целия клас с един голям букет. Тя ни посреща, величествена и царствена, в тъмносиня рокля от кадифе и дантела, с прическа, червило, маникюр… Като излязла от приказките!
Една малка стаичка с легло, гардеробче и малко нощно шкафче, а тя сяда като царица на леглото, седи изправена и горда. “Деца, съжалявам, няма столове, но елате, седнете около мен… Госпожо, и вие седнете, моля!” “Пред Вас мога да стоя само права – казвам аз. – Но вие, деца, седнете на земята, за да се виждаме”.
Децата сядат около краката й направо на земята в пълно мълчание. После едно по едно започват да й честитят рождения ден, да й пожелават разни неща. Аз мълча. Тя благодари, като ги гали по главичките. Сами пожелават тя да им каже някое свое стихотворение. Кое да бъде, кое да бъде, чуди се тя… “Овчарче” ще каже.
Багряна рецитира и говори така, сякаш всяка дума остава във въздуха… Тръпки ме побиват… Гробна тишина сред децата. И най-големите немирници слушат мълчаливо със зяпнали уста. Красиви думи, изящно слово, неповторима! А после Цветелина, която й подари букета и Багряна я целуна по бузата, каза, че няма да се мие, за да остане червилото на голямата поетеса по-дълго на бузата й… Нали я е целунала звезда!
За такива звезди разказвах на своите деца, а не за еднодневки! Така съм възпитавала децата си. Бяха в VI клас. Бях ги поела от I клас. Беше руско училище и децата от I клас учеха руски успоредно с това, че ги ограмотявах. Нали имах завършена и начална педагогика, и руска и българска филология. Да държиш още неукрепналата детска ръчичка, докато изписва неумело първите букви, или движи пръстче и срича първите думи, е невероятно вълнение и удоволствие!
В IV клас и родители, и деца с ужас коментираха как ще се разделят с мен, любимата учителка, нали започваха среден курс. Родителите ме попитаха бих ли се преместила в среден курс, нали имах право да преподавам български и руски език. Как ще ми даде сърце да си изоставя децата, повтаряха. Казах, да, и на мен не ми се иска да напускам тези деца, ще се почувстват като сирачета сред много учители.
На тържеството по случай завършването им на IV клас им раздадох свидетелствата за завършено начално образование. Те ми подариха голям албум със свои снимки, имаше пиеска, нали тогава бях режисьор на самодейно театрално студио “Алис”, кръстено на любимата ми героиня “Алиса в страната на чудесата”.
Тогава излезе една майка, говореше мили думи за мен, които ме разплакаха. А после обяви, че тяхната любима учителка продължава с тях в среден курс, като ще им преподава български и руски език! Гръмнаха аплодисменти и всички – родители и деца, се втурнаха да ме прегръщат разплакани. Аз също плачех, обгърнала колкото деца можех да достигна, шашната от това, което се случва.
Оказа се, че родителите са проправили пътека до районния инспекторат по образованието да настояват да ме преназначат в среден курс, тъй като имам право да преподавам български и руски и мога да им бъда класен ръководител. Какво точно се е случвало, не знам, но ми казаха, че голяма борба е било. Накрая инспекторите се предали и обещали да ме преназначат. Казали, че това е първият случай в тяхната практика, в който родители така юнашки се борят за любимата учителка на децата си.
Този клас беше първи по успех до края, до XI клас. Възпитавах ги в пиетет към големите имена в литературата ни както с Багряна – естествено, непринудено, като им предавах своята любов и възхищение, като ги вдъхновявах, а не ги тиках насила да четат книги.
На 28 години бях предложена за старши учител – най-високото възможно звание, върха, заради успехите, които постигах с лекота, защото работех с душа и сърце. И защото имах талант. А колегите ми се смееха, че някаква девойка ще им става старши учител и ще споделя опита си с тях.
Тогава обаче с мен се срещна Юрий Анджекарски, експерт по образованието и ми предложи да се включа в творческия екип на експерименталното 151-во училище в бившата партийна академия АОНСУ, там, където сега е Нов български университет и аз без колебание избрах това. Отрекохме класно-урочната система на Ян Амос Коменски, децата учеха в групи (по специалните предмети) и в потоци (по основните).
Аз избрах да участвам в разработката на иновативната длъжност педагог-съветник. Известно е, че при конфликт между дете и учител класният ръководител често е разкъсван между интересите на колегите си и тези на децата.
Педагог-съветникът е човекът, който във всички случаи защитава интересите на детето, като негов своеобразен адвокат. Изходихме от позицията, че детето е незряло, с неукрепнала психика и неразвит характер, а учителят е зрял човек… Родителите бяха във възторг от педагог-съветниците.
Трябваше с много мъка да се разделя с любимия си клас в 141-во руско училище. Опитах да им обясня защо го правя, но те не приеха и много плакаха. Плакаха и майки, баби, беше много мъчително.
След месеци милите ми дечица дойдоха в експерименталното училище – по собствена инициатива. Стояха като сирачета в училищния двор и гледаха ревниво как други ученици постоянно спират до мен и ме питат за разни неща. А аз ги галех по главичките и им повтарях, че никога няма да ги забравя…
В това експериментално 151-во училище се роди и вестник “Икар” през далечната 1990-та, като черно-бяло издание за култура, с деца от профил “Журналистика и масови комуникации”. Покрай свежата тийнейджърска редколегия се събираха бъдещи писатели, музиканти, художници, свиреха с китари, пееха. Така се роди кръгът “Икар”. Всеки от тези деца днес е НЯКОЙ НЯКЪДЕ.
“Икар” не е просто име на издание, а общност от диви, непоробени умове
И сега, когато мина край университета, си спомням за тази вълшебна стая в читалище “Хармония”, където е горял моят дух, и където десетки ученици по собствено желание, без покана, импровизирано, идваха в притегателната като магнит редколегия. Дори някои си позволяваха да бягат от час, за да дойдат при “Боби”. Така ме наричаха. А когато колегите ме упрекваха, че им позволявам подобно нещо, им казвах, че уважението и респектът към един учител нямат нищо общо с обръщението.
Защо напуснах образованието и станах журналист, ще попитате? И в експерименталното училище бях постоянно в топ 3 като любим учител на децата. Напуснах не децата, а стягащата, задушаваща креативни хора като мен Система. Беше точно след Промените през 1989 г. А преди това беше адски трудно да станеш журналист, ако не си член на БКП…
Моята луда нестандартна автобиография
Та когато видя как на 30 ноември моите мили бивши ученици, вече зрели мъже и жени, ме поздравяват с любов във фейсбук за рождения ми ден, винаги си спомням за уникалния случай с инспекторите и моето преназначаване. Случай, който дълги години се предаваше от уста на уста като легенда… И никога повече не се случи отново, с други учители…
