Не мога да кажа, че от малка съм мечтала да ставам актриса. Обожавах да ходя на кино и обичах да разигравам вкъщи филмите, които много силно ми въздействаха.
Боряна Антимова
Стефка Янорова е родена в Стара Загора. През 1993 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян и Тодор Колев. Прави запомнящи се роли като щатна актриса в Сливенския, Плевенския и Сатиричния театър. От 2009 г. е част от трупата на Театър „Българска армия”.
Снимала се е в няколко филма и сериала като “Дунав мост”, “Людмил и Руслана”, “Мисия Лондон”. Стана любимка на тв зрителите в ролята на фризьорката Ваня Ставрева в сериала “Стъклен дом”, за която получи приза “Жена на годината 2011” на сп. “Грация”. Любимка е и на тийнейджърите заради ролята си на учителката по математика Емилия Пешева от “Революция Z”.
Стефке, наскоро имаше премиера на “В полите на Витоша”. Как се чувстваш?
Не си падам много по премиерите, защото свършват репетициите. Обичам да репетирам.
Странно звучи. Повечето актьори обичат самото представление.
Аз също, но по време на репетициите се раждат неща, които после я останат в представлението, я не, и там е мястото и времето, когато човек може наистина да ражда много. Непрекъснато нещо ти се върти в главата, нещо пробваш. Но и срещата с публиката винаги е нещо, заради което всъщност работя.
Интересна роля имаш – на Елисавета Драгоданоглу…
Прекрасна! Един от най-добрите женски образи в българската драматургия. Всички ме гледат с изненада като теб, всички казват, че съм луда. (Смее се) Смятам, че това е един много плътен, пълнокръвен образ на българката. Доста интерпретации на образа съм чувала, чела, само една съм гледала. Обичам много героинята си Елисавета, защото е човек, който брани със зъби и нокти семейството си.
Като Елисавета Драгоданоглу, “В полите на Витоша”, “Българска армия”.
Тя изповядва едни ценности и ги защитава докрай, независимо от цената. Смятам, че тя е доста чувствителен човек. На репетициите много говорихме за този образ с Радина Кърджилова, която играе Мила. И двете стигнахме до извода, че Елисавета много обича Мила. В стремежа си да предпази някого човек прави много грешки, и ето, и с Елисавета е така.
Със спектакъла театър “Българска армия” отбеляза 100 години без големия поет. Всеки носи своя Яворов в сърцето си…
За мен той е нещо много голямо. Ядосвам се, че ние, българите, много лесно изпадаме в безпаметност. Яворов е още по-ценен в такива времена, когато хората са много объркани, защото са размили ценностите си.
Как понасяш идеята да се направи бар в къщата му на “Раковски”?
Потресена съм! Бездействието на институциите е на път да я унищожи. Би трябвало да има някаква организация, поне да направим опит да я опазим. Мисля си, че една от хубавите, мирни форми на протест би била да се съберем всички артисти пред къщата му и цял ден да рецитираме негови стихове. Аз отдавна не вярвам в демокрацията, явно е нужно нещо такова – да я обсадим и да не я даваме.
С Красимира Кузманова в “Безсмъртно танго” на Кева Апостолова, реж.Бойко Илиев, 2011 г. в Студио 5.
Като говорим за Яворов, играеш и Долорес в “Йерма” на Федерико Гарсия Лорка.
Лорка е толкова нежен, навлязъл е много навътре в човешката душевност. Като казвам нежност, имам предвид не само ласка, милувка, но и една такава истинска сърдечност. Той е толкова истински, всичките му образи са… кървави. Защото не може човек с безразличие да погледне на нито един от тях.
Покрай протестите тия дни по повод избирането на председател на парламентарната комисия по култура и медии, се коментираха две тези: трябва ли културата да прави пари, лошо ли е това, или трябва само да й се дават пари?
Културата може да прави пари и в това няма нищо лошо! Щом едно представление изкарва пари, значи не е качествено? Това са пълни глупости! По цял свят всички хора го правят. Не разбирам защо ние тук робуваме на някакви погрешни представи, че колкото е по-изкривено представлението, колкото по-малко публика има, толкова е по-арт и на по-високо ниво.
Като Джени в мюзикъла “Бандитска опера”.
Комерсиалността не е мръсна дума. Когато Тревър Нънт става директор на Кралския Шекспиров театър, казва: “Да, ще направя две касови представления, за да мога да си позволя и други”. Да, има представления, които са си чиста халтура, но не бива да подценяваме публиката и трябва да й поднасяме качествени неща. Ето, ставаме свидетели как и в “Българска армия”, и по другите театри за някои представления няма билети с месеци напред. Повечето от тях съм гледала и не смятам, че са някакви веселяшки халтураджийски представления, напротив.
Скоро имаше премиера и в Театър 199 – “Брудершафт”. Какво е да си партнираш с големия актьор и личност Васил Михайлов?
Когато играеш с такъв партньор, трябва и ти да си на нивото му, за да можеш да му партнираш. Изключително съм благодарна на това, което ми предложи работата с големия режисьор Асен Шопов. За мен е голяма школа, като втори НАТФИЗ.
С Васил Михайлов в “Брудершафт”, Театър 199.
Като спомена НАТФИЗ, ти си от оня знаменит клас на проф. Крикор Азарян и Тодор Колев, в който има много красиви студентки, и за който в началото коментираха, че е нетипично за Азарян да избира красавици…
Ами ето, времето доказа, че освен красавици, всяка от нас (не включвам себе си, ще прозвучи самохвално) доказа, че е и талантлива актриса, не само някаква случайно попаднала хубавица. Явно професорът е направил добър избор.
“Мацките на Коко”, както ги нарече Касиел Ноа Ашер. От ляво на дясно: Койна Русева, Лилия Маравиля, Стефка Янорова, Красимира Кузманова и Касиел.
Подготвяйки се за роля, водиш ли някакви мислени диалози с твоите учители?
Непрекъснато. Професорът имаше едно качество да ни дава смисъл на това, което правим. И затова много, много ми липсва… Случвало се е по някакви поводи дори и само като чуя гласа му на запис, да се мобилизирам и да си кажа: “Ще продължа, въпреки всичко!”.
Много, много съм благодарна на съдбата, че попаднах при професор Азарян и Тодор Колев. А и колегите ми са хора, на които мога да разчитам, и от които съм се учила и продължавам да се уча. Ние правим нещо много ценно – всяка година се събираме, споделяме си, гледаме се на представления – нещо, което много рядко се случва с други класове. Единомишленици сме, не напразно казват: “Вие, студентите на Азарян, сте като секта”.
С Ярослава Павлова в постановката “Сега или никога”.
И какво е това нещо, което ви отличава от другите?
Той умееше да уважава и възпитава индивидуалността във всеки от нас. И ни учеше не само да развиваме своята, но и да уважаваме индивидуалността на всички свои колеги.
Много ти се отдава да правиш хубави партньорски “дуети” в сериали – с Краси Ранков в “Стъклен дом”, с Георги Кадурин в “Революция Z”. Получава се много органична сплав.
Когато човек върши нещо с любов и се довери на партньора си, се получава.
С Красимир Ранков като семейство Ваня и Антон Ставреви в сериала “Стъклен дом”. © Булфото.
И в двата сериала пресъздаваш много пълнокръвни образи – на фризьорката Ванчето Ставрева и на учителката по математика г-жа Емилия Пешева. Доказваш, че не е задължително да си в главна роля, за да се откроиш.
Изобщо не е задължително! Даже по-малката роля е по-голямо предизвикателство. В главната роля имаш време да се наместиш, докато при епизодичните не е така, те са за кратко на сцената. Не робувам на такива неща – главна, второстепенна роля, важното е да е интересна.
Моята Стойна в “Железният светилник” се появява само два пъти на сцената, но тази роля ми е много на сърце и си я играя с огромна любов. Пък и професорът така ни учеше – че животът няма да ни поднесе само главни роли, и че важното е как ще ги пресъздадеш.
Като математичката Пешева в сериала “Революция Z”.
И в двата сериала се снимаш с млади хора, как се чувстваш сред тях?
Прекрасно! Зареждат ме, уча много неща от тях. На много хора обяснявам как младото поколение не е лошо. Те са първо много по-свободомислещи от нас и много можещи. Не случиха на добри години за образованието – виждам какво става по училищата, положението е трагично – но въпреки това се справят чудесно. И колкото повече общувам с тях, толкова повече им вярвам, че ако наистина нещо ще се оправи у нас, те са хората, които ще го направят.
И нямаше бариера между тези бъдещи актьори и теб, която си от поколението на родителите им?
Младите хора, не само актьорите, са много сензитивни и когато усетят добро отношение и доверие, реагират добре. Тръгнеш ли към тях от позицията на по-голям и, че си по-наясно с всичко, си загубен. Освен това има какво да научиш от тях.
Представяла ли си си някога, че с Георги Кадурин ще бъдете любимци на тийнейджърите?
Не, и съм много щастлива. Често ме спират млади хора на улицата и казват: “Госпожо Пешева, обичаме ви!” Няма по-голяма награда за актьора от това.
С Георги Кадурин като Пешева и Цеков в сериала “Революция Z”…
… и на премиерата на сериала.
Споменавала си, че ролята на Пешева ти е била по-близка, защото като малка си обичала да играеш на учителка.
Ами да, така си учех уроците като малка. Бях си купила дневник, учителски бележник. Нареждах децата и “преподавах” няколко години. Математиката никога не ми е била сила, но ето, покрай този сериал разбрах колко красота има в нея. Сега съжалявам, че не съм била достатъчно настоятелна да седна, пък да понауча. Вместо това си губех времето да изобретявам страхотни, гениални пищови.
Детството ти е минало в Стара Загора, какво дете беше?
Не съм била от най-буйните деца. По начало обичах сама да си играя. Била съм… да не кажа необщителна, но самодостатъчна, когато си играех, нямах нужда от голяма тайфа. И бях влюбена в киното! Много обичах да ходя на кино и майка ми, понеже също е киноман, непрекъснато ме водеше.
Седейки в тъмната зала, мечтаеше ли си да се снимаш някой ден?
Не мога да кажа, че от малка мечтаех да ставам актриса. По-скоро обичах да разигравам вкъщи филмите, които много силно ми въздействаха. Гледах Мата Хари… То беше едно криене по входовете, някакво притичване… Шпионски лудости. Но много по-късно дойде желанието да се изявявам на сцена и да се снимам в киното.
Като Джени в мюзикъла “Бандитска опера”.
Казвали ли са ти, че имаш страхотни сини очи? Много кинематографични?
(Смее се) Да, и благодаря на Бога за това.
Намек към кинорежисьорите… Очертават ли се нови проекти?
Всички сме в сферата на надеждата и очакванията. Това е много болна тема за всички нас…
Спомена, че не включваш себе си в красавиците на Коко, нямаш ли самочувствието на красива жена?
Сега вече може би да, но никога не съм имала самочувствие… Но това си е мой проблем, не може да занимавам хората с него. С годините може би се уверих, че е вярна китайската поговорка “На 20 всички са красиви, на 40 изглеждат така, както заслужават”. Някои неща във външността са следствие от характера.
С Радина Кърджилова по време на снимките на сериала “Стъклен дом”, © Булфото.
Да го разбираме, че сега си в хармония със себе си и се обичаш такава, каквато си?
Да, сега се харесвам и приемам повече, отколкото, когато бях млада. Тогава непрекъснато имах някакви претенции към себе си за какво ли не – как изглеждам, защо съм такава, а не еди-каква си.
Докато те чаках пред театъра, си мислех за невероятната трансформация с всички актриси – когато идват на репетиции, са много бледи, а после са неузнаваеми.
То това е сладкото на актьорлъка – да се преобразяваш, да ставаш друг. Защото, ако ходиш и на улицата така гримирана, както на сцената, изглежда сякаш не можеш да излезеш от образ. (Смее се)
С мъжа ти сте много хубава двойка. Любовта и детето достатъчни ли са, за да се запази една връзка в годините?
Любовта не може да е същата, както е била в началото. Животът се променя, ние се променяме. Взаимоотношенията във всяка сфера, дали са между мъж и жена или между родители и деца, трябва да се “отглеждат”, за тях трябва да се полагат грижи.
Със съпруга си Петър, с приза “Жена на годината 2011” на сп. “Грация”.
Дъщеря ти Петра вече е на 18. Каква майка си?
Ами питай Петра. Старая се да бъда приятелка с нея, на това нещо ме научи майка ми.
Да ти споделя всичко, дори и неща, от които ти се изправят косите?
Опитвам се и смятам, че съм го постигнала.
Какви са интересите ти извън театъра, той поглъща ли те изцяло?
Чак изцяло – не. Човек трябва да съхрани детското в себе си. Много чета и продължавам да ходя много на кино. Особено съм щастлива от факта, че се появи G8 – киното на ул. Гладстон 8, в което се прожектират добри европейски и американски филми. Обичам също да се разхождам, мога да се мотая по улиците с часове, и да съм сред природата, където зареждам батериите.
