Години наред нося тази гривна винаги. Всеки миг знам, че някой, който ме е обичал до безумие приживе, продължава да го прави и от отвъдното.
Теодорина Аначкова – Тони
Преди пет-шест години майка ми ми предаде една златна пендара, завещана от баба ми. Трябвало е да я получа, когато създам свое семейство. Да, ама до този момент това не се беше случило. Не знам защо мама реши, че е дошло времето за този подарък. Сигурно, защото тогава всеки ден се борех да се събудя на следващата сутрин и тя, милата, без да ми показва колко я е страх, че няма да се справя, е решила все пак този спомен да стигне до мен.
Много време я пазех ревниво и не смеех да я разваля, за да си направя някакво бижу, което да е винаги с мен. Но точно заради последното, един ден реших, че ако искам да имам силата, с която баба ми е нарекла тази паричка, в което бях абсолютно сигурна, трябва да я нося винаги с мен.
Попаднах случайно в едно златарско ателие при невероятно семейство ювелири, приятели на мои приятели. Заедно измислихме модел на гривна. Повярвах им, че ще използват моята пендара за направата на гривната, защото им разказах какво целя с това.
Минаха десетина дни, а от тях ни вест, ни кост, а бяхме се разбрали до седмица да ми се обадят, че е готова. Започнах да се притеснявам, разбира се. Но точно, когато бях решила да отида до магазинчето, те ми се обадиха. Притеснени. Извиниха ми се, че толкова време са се забавили, но два дни след като съм била при тях, крадци проникнали в ателието и отмъкнали всичко.
Сърцето ми подскочи. Не мога да ви обясня как се почувствах в този момент. Не беше заради стойността на златото, поне не за цената му в пари, разбирате ме, нали? Побързаха да ме успокоят, че все пак обирджиите не са успели да отмъкнат всичко и моята пендара е оцеляла.
Първоначално не повярвах. Отидох до ателието и що да видя. Седят двамата вътре и… нищо друго. Нямаше ги прекрасните им бижута по витрините. Имаше една огромна дупка в стената, откъдето са проникнали апашите, която беше запълнена с нови тухли. С болка в очите им, житейската драма от случилото се, което ги беше върнало години назад, граден живот с много труд – да започнат от нулата, че и по-надолу, ми показаха моята паричка.
Беше си в пликчето, в което им я оставих. Била на работната дъска на майстора, над масата, на която работеше в ателието, заедно с още две-три такива поръчки на други хора. Само това беше останало. Дори да бяха тъжни от наглата кражба и последствията от нея, те със светещи очи се радваха за мен и с мен, че ще могат да ми изпълнят желанието и да нося на ръката си гривна, в която вярвах, че е закодирана силата и добрите пожелания на моята любима баба към мен.
Тогава, както и сега, вярвам, че няма нищо случайно в това, че златото ми не е попаднало пред погледа на крадците. Години наред нося тази гривна и съм я сваляла може би само два или три пъти. Обожавам я. Всеки миг знам, че някой, който ме е обичал до безумие приживе, продължава да го прави и от отвъдното.
Тази година, в деня преди Архангелова задушница, след като се прибрах вкъщи и отметнах неотложните задължения, докато си представях как на другия ден ще пътуваме към родния ми град, усетих, че нещо не е наред. Ама изобщо не знаех какво усещам, знаех само, че ми е някак празно. Сърцето ми заби бясно. Въртях се като хваната в капан вълчица. Не съм виждала такава, но знам с точност много неща за вълците, но това е друга история… и пак баба ми е в нея, но ще я оставя за друг път.
Погледнах към ръката си и гривната не беше там. Трескаво започнах да търся. Изпаднах в паника. Нямаше я никъде. Нямаше я и в кутията за бижута, не че вярвах да съм я оставила в някакъв унес, уморена от работния петъчен ден. Прерових джобовете на палтото, ръкавите, дрехите, които бях захвърлила в коша за пране, да не би случайно да се е закачила и паднала, но не и не. Не знам как се овладях, но си спомням, че сякаш нещо или някой ми каза: „Тази гривна е твоя и само твоя. Не си я изгубила. Успокой се и ще се сетиш къде може да е“.
Спрях се на едно място и няколко секунди чувах само сърцето си. В следващия момент летях към чантата си, която бях захвърлила да си почива в един ъгъл. Който ме познава и ме е виждал, знае, че дамската ми чанта е винаги огромна и тежка, както че и никога няма ред в нея. Нормално. 🙂
Сега вече ще се затрудня да ви опиша този миг, този мой скок през стаята до чантата. Аз вече знаех, че гривната е там, по някакъв начин разкопчала се и паднала от мен. Знаех, че не съм я загубила на улицата или в метрото, че не е останала в работата ми, че никой не я е докосвал. Просто го знаех.
В този кратък миг, в който бях като хала, вещица или нещо друго такова митично и диво същество, беше добре, че Дидо нищо не разбра и не видя. Знаех и, че няма да ми се наложи да ровя в чантата и че първото нещо, което ще видя, когато я отворя, ще бъде тя. Така и стана.
Когато отново бях себе си, се сетих, че на другия ден е Задушница. Баба ми вярваше в Бог. Без уговорки и безусловно. Аз не съм такава. Но в съботата отидох да пипна земята на гроба й. Сигурно е имала нужда да ми напомни нещо. Онова, което не се вижда с очите, но което винаги ще има между нас. Аз, все още тук на земята и тя, там някъде – до мен…
Виж още от „ФБ етюди“:
