Робин Уилямс беше всичко – доктор, летец, вълшебен дух, бавачка, професор… Но никога не се погрижи за крилата, светлината и цветята в душата си.
Д-р Неделя Щонова с Боб Дойл.
Неделя Щонова
Жалко е вдъхновяващите фейсбук постове на креативните хора да потъват някъде в мрежата. „Икар прес“ откри рубрика “ФБ етюди” с бисери на участниците в групата „Приятели на Икар прес“. Ето какво написа д-р Неделя Щонова за срещата си с две големи имена – Боб Дойл и Тони Робинс, и защо големият актьор Робин Уилямс избра сам да си тръгне от живота.
Днес модерирах семинара на Боб Дойл в България и разказвах за нещо, което сега ще споделя тук. Мисля, че е важно.
През 2014 година големият американски актьор Робин Уилямс се обеси.
Животът му изобилстваше от награди – „Оскар“ за най-добра поддържаща мъжка роля – участие във филма „Добрият Уил Хънтинг“, две награди „Еми“, шест награди „Златен глобус“, четири награди „Грами“. Той е на 13-то място в списъка “100 най-големи комици за всички времена”, през 2009 година е отличен като Легенда на Дисни.
Кралят на комедията, признат за “най-забавния човек на света” се обеси в дома си в Калифорния.
Защо?
Деменция с телца на Леви, Паркинсон, болест на Алцхаймер?
Възможни причини.
Но в Лос Анджелис Тони Робинс ми разкри истинската причина:
– Успехът, постиженията и парите нямат нищо общо с пеещите фонтани в душата. Различни Галактики са. Да ти дъха на щастие в сърцето е нещо, което иска дълбока, осъзната, самостоятелна, вътрешна работа. И не е свързано с награди, пари, кариера, почести, постове, Aston Martin-а и хайвера.
Чиста радост, усещане за вътрешно щастие, духовно богатство, необятен покой, благодарност – това е резултат от вълшебния свят ювелирно изкуство, което ние невидимо творим.
Вътре в себе си.
Със себе си.
Робин Уилямс.
Неповторим и незабравим като Мисис Даутфайър.
Роби беше всичко – доктор, летец, вълшебен дух, бавачка, професор, президент, Питър Пан. Винаги разсмиваше и забавляваше.
Публиката.
Другите.
Външния свят.
Хорските очаквания.
Но той самият никога не се погрижи за собствената най-фина енергия.
Никога не се погрижи за крилата, светлината и цветята в собствената си душа.
Тя го болеше. Но той не чуваше, не обръщаше внимание. Беше зает с това, да радва другите. Депресията го разби на хиляди самотни болки, които един ден скъсаха язовирната стена.
Затова е важно…
Да се завръщаме при душата си, да я оглеждаме, изкъпваме, стопляме, подреждаме.
Дълги години съм живяла в Африка, Мозамбик. В Мапуто видях интересно измерение на бедността – въпреки, че обядваше само салата от листа, глухарчета и ядливи цветя, Абу бе винаги щастлива и усмихната.
В щастието няма стандарт.
И е хубаво, не да поддържаме ядливите цветя и люляци живи от влагата в очите. Ами да ги отглеждаме като съвършено разлистени вътре в нас.
За да огрява Слънчо душата, трябва дълбока вътрешна работа.
Дай, Боже, всекиму!
Виж още:
