Как обявената за бездарна Стоянка от село Церово се превръща в най-великото мецосопрано на XX в. и дива, пред която онемява дори великата Мария Калас.
Маги С.
На 24 януари 1905-та в българското село Церово се родило едно момиче, кръстили я Стоянка. Баща й бил данъчен чиновник, майката – домакиня. Неочакваната смърт на бащата запраща майка й Параскева чак в Германия – да работи, за да осигури следване в медицински институт. А Стоянка останала при дядо си и баба си… И… слава Богу! При тях малкото момиче открило космоса на българския фолклор.
Майка й искала тя да получи образование по чуждестранен маниер, затова със спестеното от Германия, пратила дъщеря си в Американския колеж в Самоков. И… слава Богу! Там Стоянка решава, че единственият път пред нея е на музикалната сцена: млада и упорита, иска да шлифова гласовите си данни. Попада на известния педагог и певец Иван Вульпе, който започва да я подготвя за Консерваторията.
Въпреки голямата си амбиция обаче младата жена не успява да премине изпита по солфеж и пиано, защото е оценена като… бездарна и безкрайно немузикална. И… слава Богу!
Шамарът от безапелационната двойка, която получава, не успява да я обезкуражи. Брат й по това време учи в град Оберлин, щата Охайо, и Стоянка без колебание стяга багажа и заминава при него. Така Стоянка от село Церово от Американския колеж в Самоков се озовава в Америка. Започва да учи философия, пеене и италиански език. Едновременно! И… слава Богу! Защото страстта към родината на Верди и Пучини я зове да замине за Апенините – тя знае, че перфектно музикално образование може да получи именно и само там.
Така “бездарната” Стоянка от село Церово на 25-годишна възраст е приета в престижната академия в Милано. Там се откроява като една от най-талантливите студентки, но не може да продължи образованието си, защото средствата й привършват. И … слава Богу! Защото пък намира своя ментор – един от нейните преподаватели професор Пинторно. Той я приютява в дома си, преподава й без пари, неистово убеден, че гласът й е достоен за най-елитните сцени.
“Едва тогава кариерата ми тръгна като буйна река” – спомня си години по-късно Стоянка от село Церово. Всъщност началото на истинската й кариера се оказва едно прослушване на млади таланти не къде да е, а в миланската “Ла Скала”. Импресариото Канела чува как тя изпълнява и най-сложните роли и я ангажира веднага за ролята на Азучена в “Трубадур”. Следва светкавичен успех и е поканена да пее и в “Риголето”, после и в други творби на Верди. Така е сдобива с първия си псевдоним – Вердиана.
Признанието идва, аплодисментите валят, отзивите в пресата са повече от похвални. Само едно липсва на младата дебютантка – име, което да допада на изтънчените ценители на операта. И се намесва пак импресариото Канела. Убеден, че тя прилича на италианската кралица Елена, я прекръства на Елена Николай.
Така Стоянка от село Церово се превръща в една от най-популярните изпълнителки на Апенините. В средата на 30-те тя е сред най-често канените изпълнители на почти всички европейски сцени; няма опера, която да не я иска в своите представления; само името й върху който и да било афиш е достатъчно, за да предизвика изключителен интерес от страна на меломаните. Стоянка от село Церово, която няколко години преди това е обявена в родината си за бездарна…. И … слава Богу!
Рядко, но факт: заедно с професионалния идва и личният късмет – получава предложение за женитба от внука на Пинторио, доктор Андреа ди Маджо и се омъжва за него през 1937 г. Следващите десетилетия са достойни за холивудски филм… Стоянка – Елена прекарва времето си между разкошната си вила край Милано и световните оперни сцени.
Но… горчилката на живота я залива през 1963 година – само за месец загубва и майка си, и съпруга си. Елена Николай решава да изпие горчивата чаша на успеха до дъно: да напусне сцената точно в момента, когато интересът към нея е най-голям.
Тя, Стоянка от село Церово, известна по целия свят като великата Елена Николай, 17 години примадона на миланската “Ла Скала”, пяла 22 сезона в “Сан Карло” в Триест и в “Арена ди Верона”, въпреки многото увещания не променя решението си и напуска сцената. Но пък започва да снима в … киното. Заради магнетичното си излъчване тя получава покани дори от Виторио де Сика и други режисьори от неговия ранг. В края на 60-те години се снима във филмите “Моята съпруга”, “Измяна в брака”, “Нашите съпрузи”, “Съблазнени и измамени”.
Стоянка от село Церово завършва живота си на 23 октомври 1993 г. в Casa di riposo – дома за стари музиканти “Верди” в Милано, построен от самия Верди. Често я питали защо не живее в луксозната си вила или на някое друго място, където би могла да си позволи значително повече удобства. Стоянка от село Церово неизменно отговаряла, че единственото, което й е нужно, е при нея – книгите, спомените, снимките…
“Отиде си един от най-здравите стълбове на театър “Ла Скала” – пише италианската преса – и въобще на оперния театър. Отиде си Елена Николай, която живееше в Италия, но никога не забрави българските си корени…” И от която, казват, треперела дори великата Мария Калас….
В българската музикална история не е рядкост един изпълнител да бъде признат първо в чужбина, а после и у нас.
И …. слава Богу!
(по Иван Бенчев, който е сред учредителите, заедно с Христо Едрин и Дора Радева, на фондация “Елена Николай” и … написа книга за живота на Стоянка от българското село Церово, наречена Елена Николай – “най-великият мецосопран на България“. Бенчев, който никога няма да забрави как е плел кошници до Елена Николай в трета картина на “Трубадур”… И …. слава Богу!)
Репертоар
Примата Елена Николай, родена като Стоянка Савова Николова на 24 януари 1905 г. в село Церово, Панагюрско, и до днес е ценена като една от най-значимите оперни певици на ХХ век. Обявена е за най-велиото мецосопрано на ХХ век. В нейна чест през 2013 г. в Панагюрище се открива Международен конкурс за млади оперни певци “Елена Николай”.
През сезона 1934/1935 г. дебютира като Азучена в „Трубадур“ на Джузепе Верди в малкото италианско градче Сало. Един шанс ѝ дава заболяването на най-известното мецосопрано по онова време Педерцини – и Елена Николай вместо Сляпата, пее Лаура в „Джоконда“ от Амилкаре Понкиели в спектакъл, където блестят Бениамино Джили и Джина Чиня. Това става в Кремона – града на знаменитите майстори на цигулки Страдивари, Амати, Гуарнери.
Важен за кариерата ѝ спектакъл е „Кавалерът на розата“, дирижиран в „Сан Карло“ в Неапол от автора Рихард Щраус. На репетиции прочутият композитор има някои забележки към певицата, но после е безкрайно доволен. След премиерата Елена Николай 22 сезона е желан гост в града под Везувий. Идва ред и на „Ла Скала“.
Постепенно българката се налага като най-добрата изпълнителка на Азучена, Амнерис, Адалджиза в „Норма“ (с Мария Калас в главната роля), Сантуца в „Селска чест“, Далила в „Самсон и Далила“ на Камий Сен-Санс. Пее блестящо и Верди, и веристите, и руски автори ( Марфа в „Хованщина“), и трудния Вагнеров репертоар: тя е първата Брунхилда на италианска сцена след войната.
