С неговата дарба, чар и почтеност той можеше да има власт, пари, богатства, но Иван Андонов запази докрай хладнокръвието на аристократа.
Георги Мишев
В един от последните хубави дни на ноември жена му Люба го доведе в Панчарево. Болестта го беше стопила – нямаше го оня Иван Андонов, когото знаем от филмите и сцената – висок, с елегантна походка и без нито грам излишна материя. Останали бяха само усмивката и Гласът му – неговият уникален Божи дар.
„Ахилесовата ми пета се оказа в гърлото” – каза ми по някое време. (Оттам бе тръгнало всичко.) Беше запазил чувството си за хумор, любопитството към света, към събитията и хората, които правят събитията… И оня негов порив да прави нещо, нито ден, нито час без работа, без намерения, планове и мечти. „Да се даврандисаме и подхващаме Алеко… (Една стара идея). Или Буров, банкерът, характерът, избуял на тази наша земя, богата на таланти и бедна на характери.”
Цитираше Далчев, а самият той беше човек с характер. Източникът на неговото обаяние и дразнител за недоброжелателите му. С неговата дарба, чар и почтеност той можеше да има власт, пари, богатства, жените бяха готови да вървят след него, като след героя в „Дами канят”, неговия филм. Иван Андонов запази хладнокръвието на аристократа, на човека, който знае своето относително тегло и не слиза до нивото на леката кавалерия…
Кадровиците още в детството удрят клеймото върху вълчия му билет: произход буржоазен. И никой не си е направил труда да чете Захари Стоянов или Симеон Радев, където има един друг Иван Андонов, дядото, поборник през Април 1876 и един от организаторите на Съединението, 1885.
Невежеството не знае история, то знае само класова омраза и има една цел – да вземе имотите на “гадовете”, да „ликвидира” до крак техните наследници и ако някой оцелее един ден, да го нарече реститутка. Всичко това го имаше в кошмарното начало на реалсоциализма, има го и във филма на Иван Андонов „Вампири, таласъми” (1991). Един филм, излъчван в късните часове, когато никой не гледа кино. За да не се гледа и да не се говори, че има такъв филм.
Изпитал на свой гръб насилието на епохата, Иван Андонов създаде своя „Амаркорд”, премълчан през Прехода от лявата кинокритика – по обясними причини и от дясната – по необясними. (Ако има дясна всъщност.) Горе-долу подобна бе съдбата и на останалите му две дузини филми, игрални и анимационни. Нямаше за тях златни рози, шумни премиери, монографии, анализи.
Да сте чели нещо по-задълбочено за „Бяла магия”, за „Покривът”, „Самодивско хоро”, „Вълкадин говори с Бога”, „Вчера”? Най-много някой „лаф” от „Опасен чар” или „Дами канят”, „култова” реплика, както казват сега вестникарите, сиреч лакърдия, майтап да става.
За „Дунав мост” пък скалъпиха другарски съд в ефира, с две отворени линии – едната я държа затворена, познайте коя… И поканиха анализатори с подготвени изказвания, за да говорят всичко, само не и за главните послания на филма, за образите, за истината и лъжата на показаното време.
Десет години по-късно, на фона на измъчената родна сериална продукция, взеха да се чуват други оценки „емблематичен”, „култов” – дрънкулки от вносната кинкалерия. Ще дочакаме може би и нови писания за режисьора, актьора и художника Андонов, с вайкане и тюхкане как приживе е останало недовидяно и недооценено творчеството му. Древна традиция от тракийско време – за живия подозрителна тишина, песни и танци за умрелия…
Иван, разбира се, посрещаше всяко високомерие, незачитане или кисели физиономии като непукист – да прибегнем до жаргона, който той не обичаше. Не съм го чул да ругае някого, да злослови по нечий адрес, да се саморазправя или – модното днес – да си прави самореклама.
Стоицизмът му намираше утеха в работата, в рисуването, негово хоби и убежище. Той влезе в изкуството още в „На малкия остров” на Рангел Вълчанов и цял живот остана на Острова, в търсене на хармонията. А Островът май че ставаше все по-малък, сред нашенските води и ерозията заплашва да го довърши…
Понякога ни разсмиваше с историите си с неочакван край:
– От сутринта не ми вървеше: колата не искаше да запали, в службата куп неприятности, някой ме срещна на улицата и ми надрънка щуротии… Бях бесен, втурнах се вкъщи и… разточих една баница!
Той наистина точеше баници, аранжираше трапези, разбираше от моди, от танци и балове, а познанията му за класическата музика – твърди Кирил Маричков, неговият шурей, – са две педи над нашите композитори.
Споменах за стоицизма, за толерантността – тази благородна черта на характера, която не вирее твърде на българска почва. Малко преди края Иван Андонов бе „режисирал” и прощаването си с белия свят. На Люба бе казал, че не иска прощален спектакъл, цял живот е правил спектакли, накрая иска да са само тя и Зора, единствената му дъщеря. А прахът му да бъде хвърлен… в Перловската река.
Няма безбрежен океан, няма хеликоптери, кръжащи над милата родина. В Перловската река, която не е река, а нещо течащо, но не истинска река, като това, което живяхме (а ние още го живеем) и не е истински живот…
Последна воля на един артист, художник, стоик и скептик.
*„Поне за миг да полетя“ e филм-портрет на Анри Кулев за Иван Андонов, чиято премиера е през 2016 г. Заглавието е стих от шлагера на Кирил Маричков „Моят свят“, а текстът е писан от Иван Андонов. Но в тези няколко думи сякаш е заключен целият творчески порив на артиста.
P.S. Ако на някой български творец съм била тотален почитател – това е той, Иван Андонов. Обожавам го този човек и съм благодарна на Георги Мишев, че ни е позволил чрез този текст да се докоснем до него!
