Ти просто беше една звезда, която озари небето ни. Сега се гордеем с теб. Така е по-лесно да преглътнем вината си – че убиваме своите поети…
Станислава Станоева
Здравей, Христо,
Не знам защо реших да ти пиша, никога не съм го правила, но днес ми се иска да ти кажа едни горчиви истини, които години наред затискат гърлото ми.
Аз отдавна не съм млада, а ти винаги ще останеш такъв. И се радвам, че го направи – с цялата си романтичност и енергия, на която си способен – събра чета и опита да промениш нещата. Нарекоха те неразумен, луд, обраха те, предадоха те, а накрая те застреляха.
Не знам как си се почувствал, може би си търсил точно това, но аз се чувствам зле. И не заради мизерията, пошлостта и посредствеността, в която съществувам. Днес се чувствам зле заради това, което ти причинихме, защото съм убедена, че обществото и неговите порядки взимат окончателното решение за съдбата на онези, които дръзват да са различни, отличими, неподчинени.
И си мисля, колко си бил прав, когато ни отправяш своите горчиви обвинения, Христо. И въпреки това съм сигурна, че ако живеехме в едно и също време, щеше да се случи отново същото. Защото такива като теб са единици, а аз съм част от онова заспало стадо, което те обрече.
Извинявай, Христо. извинявам се за всичко, което бих ти причинила и сега. Ти просто беше една звезда, която озари небето ни. Сега се гордеем с теб. Така е по-лесно да преглътнем вината си. Онази кармична вина, която винаги ще ни затиска – че убиваме своите поети…
Поклон, Христо! И прости.
