В стара барачка на бул. “Сливница” има две вълшебни зарчета за табла. Паднат ли, старци на по 80 лазят да ги търсят. Светиня са, защото ги е хвърлял Гунди…
Боряна Антимова
В стара барачка на бул. “Сливница” в Коньовица има две вълшебни зарчета за табла. Паднат ли, старци на по 80 и повече години лазят по земята, докато не ги намерят. Светиня са, защото са ги хвърляли ръцете на Гунди… Не, не е възможно някой да е толкова съвършен, без един недостатък…
“Възможно е, Георги Аспарухов беше такъв. Хора като него се раждат веднъж на сто години. Или никога не се раждат“, уверява ме пламенно домакинът ми Павел Миланов – Палигара. “Той беше сякаш от друг свят“, добавя старецът и очите му се пълнят със сълзи.
И той самият изглежда, сякаш току-що изваден от някакъв друг свят. Над 8о години е, а е все така висок, слаб и мускулест, стои изправено, макар контузиите често да се обаждат в краката му. Стегнат е и продължава да обикаля София на колело.
Павел целува ръка, говори някак бавно и подредено, с красиви думи, които сякаш остават във въздуха. Извинява се предварително за съвсем безобидни изрази като “спал с жена” . Защото и той като Гунди не знае що е цинизъм…
В сумрака на притихналата барачка, в компанията на бременната котка Сузи, легнала в ъгъла, и френската булонка, спомените нахлуват като свеж бриз в лятната жега… Ей ги, двамата, Гундарата и Павел седят на миндера отсреща в барачката, а откъм мивката на двора се чува веселият смях на Котарака (Никола Котков). Мие марули и репички…
“Никола много обичаше мастичката. И като дойде – ще донесе една бутилка. Ние с Гунди играем табла, а той прави салатата. И Кукуша (Димитър Йорданов – б.р.) идваше понякога. Той пък донасяше голяма диня и със спринцовка вкарваше в нея мастика. Слагаше я в хладилника и ставаше резняк. А Гундара му разправяше: “Абе ти докога с тая мастика ще имаш това сърце?“
Кукуша имаше голямо, здраво сърце и на “втория етаж” – високите топки, на наш футболен език – беше най-добрият. България по онова време седем пъти участва за световната купа. Двете десетилетия от 1950-а до 1970-а са златни години за футбола ни. А с гибелта на Гунди и Котков на 30 юни 1971 г. сякаш и тази велика игра тръгва надолу.
Но други, романтични години са били тогава. Павел Миланов – Палигара е бил капитан на “Спартак София” и на “Славия”. Опитва се да си спомни, дали не е останал единственият жив играч, републикански шампион със “Славия” от 1947 г. 12 години е играч на националния, има ордени и медали, за които не иска да говори. Нали темата е великият Гунди…
Никога не се е женил. Имал е приятелки, но до брак все не стига. Но една полякиня “тича по него така, както жените тичат по Гунди”. “Много я обичах, но пожела да зарежа бащиния си дом и да живея с нея в Полша, а аз съм родолюбец”, въздиша Павката.
Излизал е, макар и само за един сезон, и срещу Гунди, но… “Тогава между нас имаше приятелство. На игрището може да се бутаме, да се ръгаме с лакти. Но след това, в ресторанта, се прегръщахме се и пак си бяхме приятели”, разказва Палигара. Тогава след мач имало два вида банкети: при победа – “червен салон” – много скъпо, луксозно заведение; при равен – “бежов салон”, по-скромно.
Давали са и премии, различни при победа и равен. Наистина ли тогава са получавали малко пари? “Зависи. Аз си внасям още от началото и досега тегля от лихвите. При победи ни даваха и монети от сребро” – Павката ги нарежда на масата, отзад с лика на цар Борис III.
Точно Павел е човекът, запознал Гунди с Котков. Тогава великият футболист е още юноша и играе в ДНА (Дом на народната армия) – Пловдив. Там го вземат като войник. Палигара пък е в “Спартак София” – отбор, който сега не съществува, но тогава е бил в А група.
Двамата излизат един срещу друг за Купата на Съветската армия. Никола Котков тогава играе в “Локомотив София”. Гунди го убеждава да отиде в “Левски”. На тренировките двамата се обиграват бързо и са неудържими на терена.
Павката и Гунди постепенно стават такива приятели, че след мачовете той идва заедно с Котков в бараката. “Беше голям запалянко по табла и шах, милият, и като седнеше да играе с мен, не му се ставаше. А аз му викам: “Гундара, хайде да свършваме, че Величка (съпругата на Гунди – б.р.) ти звъня да се прибереш, утре имаш мач. А той си стоеше с Котарака”, спомня си Павел.
Защо “Котарака”? „Защото Котков като котарак се вреше между отбраната на противника. Като тръгне, направи един финт, втори финт и с демараж (бързина) се мушкаше между отбранителите и вкарваше”, смее се през сълзи Павел.
„Та съберем ли се тримата, Котарака се провиква откъм чешмата: “Аз после ще ти играя шах на тебе, да ти докажа, че шахът не е да скачаш високо и да риташ, а е умствена игра”. Имал бил повече акъл от нас. А Гундара му отвръща: “Щом имаш толкова много акъл, седни тук на една табла, да те направим за смях”. Ей такива закачки си разменяха.”
“Гундара беше душата на Левски. Той е най-добрият футболист от създаването на българския футбол досега, и по-добър едва ли ще се роди някога”, категоричен е Павел.
„Гунди веднъж един брадат португалски защитник го направи за смях! Три гола вкара! Португалецът го хващаше, буташе го, сваляше го, даже една дузпа свириха. Бихме ги с 1:0, Португалия отпадна, а по онова време беше футболно величие.”
Хората няма да се уморят да питат, какво правеше Гунди изключителен… “Неговата скромност и талант на футболист. Талантът трябва да е скромен – така ни учеха навремето. Сега ги учат да ядат и да пият, и да водят, с извинение, безразборен секс… Ужас! А нас, националите, десет дена преди важен мач ни изолираха на Белмекен, на Боровец или в Банкя. През прозорците сме бягали”, спомня си ветеранът. И се сеща за една случка в Пловдив.
„Беше направо обожаван от жените – и верен само на една жена! Като се ожени, беше същото. Излизаме от стадиона, а след нас – делегация от момичета, някои – ученички с престилки и чанти. Искат му автографи. Той подпира листчето на коляното си и пише, а някоя го гали по гърба… Нахални! Той вика: “Извинявайте, уважих ви, ето ви автограф. Но моля ви, имам съпруга”. Така се опитваше културно да ги отблъсне…
Абе идеален мъж! Предан до смърт на Величка и непокварен като дете… Мои приятелки, като ме поканеха на рожден ден, ми казваха да заведа и Гунди. Беше все едно да съм с Тодор Живков. Даже за обществеността у нас Гунди беше по-велик от Тато”, уверява футболистът.
В ушите му още звучи атмосферата на онези трибуни, когато двамата с Гунди са излизали на мач на националния, а 25-30 хиляди души стават на крака и ръкопляскат.
Е как е възможно никой да не му е завиждал?! “Възможно е, защото беше благородник. С всеки беше добър, учтив, възпитан. Даже имаше един от ЦСКА, няма да му кажа името, викахме му “Първа хирургия”, защото беше много груб на терена – рита, хапе, щипе. Щипеше, все едно ти късаше месото. Имаше и друг, с прякор “Втора хирургия”.
Двамата гледаха как да изкарат Гунди навън, защото нямаше друг начин да го спрат. А той често играеше на инжекции, иначе болките от контузиите бяха непоносими. Но на терена Гунди с държанието си просто ги възпираше да злобеят срещу него. Псувни никога не ползваше, дори и когато беше напечено. Представете си, противник му вика: “Ей сега ще ти извадя червата, мамка ти!”. А нашият отминава, все едно оня говори на вятъра”, пали се Павлето.
Гунди е 11 пъти подред футболист на годината. “Но тогава това означаваше да си много скромен и дисциплиниран в тренировките и на терена. Трябваше да си възпитан, културен, да се държиш дружелюбно с противника си, през целия сезон да нямаш жълт и червен картон. А сега нашите футболисти псуват и настъпват даже съдиите, карат се с публика и гости, и пак стават футболисти на годината”, възмущава се ветеранът.
Веднъж арестуват Гунди. Предстои мач България – Франция тук, срещата е в 15 ч., а в 10.30 ч. Гундарата и Котарака пристигат при Павката за порцията си табла и шах. “И някак си ми вървеше зарът, все аз биех. По едно време звъни Величка: “Хайде, бе, обаждат ми се от националния, има пресконференция на стадион “Юнак”, а капитана Георги Аспарухов го няма. Викам, при Павката ще е”.
А Гунди вика: “Чакай бе, Вели, тука съм, при Павката, вземи кола и ела”. И по едно време пристига черна волга със сини перденца, служебна, на МВР. “Левски” тогава е отборът на МВР и пожарната.
Влизат милиционерите тук в двора: “Идваме да арестуваме Георги Аспарухов. Защо не е отишъл на пресконференцията на стадион “Юнак”? А после се засмяха и викат: “Айде, Гунди, влизай в нашата кола, че цяла пресконференция тебе чака”, смее се ветеранът.
Павката с легендарната си барака е като Странджата за бившите ни футболисти. Тук продължават да идват старите му другари. Има и красиви чашки за кафе, за дамите им. Като дойдат те, Павката вади кафето и мелачката. На стените са залепени плакат на “Славия” и снимки от календар с разголени момичета – радост за окото на Павката и гостите му.
Като млад легендата е играл в “Ботев Враца”, отборът има юбилейно честване – 50-годишнината от създаването си, и за да привлекат хора от цяла България, канят като почетни гости Гунди и Котков. “Като дойде, ме помоли за туба. Попитах: “Ти нямаш ли пари, бе? По пътя има бензиностанция, ще заредиш, ако не ти стигне”. Вика: “Всички пари оставих на Величка”, и се засмя.
Беше заредил, но искаше да си има резерва, че можело с врачанци да се почерпят на Леденика, в ресторанта над пещерата. Беше толкова обаятелен, че всички искаха да го видят, да се докоснат до него, да бъдат с него”, умилява се Павката. Дава му туба от 10 л и му заръчва да му я върне.
“Бензинът тогава струваше стотинки, но Гунди даваше всичките си пари на Величка. Беше над тия неща, за него парите никога не са били важни. Но тогава ми се молеше: “Хайде, ела с нас, бе, Павка, знаеш ли как хубаво ще си прекараме!”. И това май бяха последните му думи към мен”, просълзява се отново Павката.
На другия ден много рано сутринта Гунди и Котков тръгват за Враца. Някои по-възрастни запалянковци помнят в детайли какво се случва след това.
На Ботевград спират да закусят. Пред закусвалнята катаджия пита, ще го вземат ли до Враца. “Колата на Гунди беше истинско бижу, много силна и мощна, но пътищата бяха ужасни – тежки, с камънаци. И като тръгват тримата с катаджията, още на втория завой се случва лошото. Гунди изобщо не пиеше, имаше почетна карта за пълен въздържател”, казва насълзен Павката.
Но на завоя от пресечка излиза камион. Аспарухов кара с голяма скорост, а при този модел камиони резервоарът с бензин е под вратата. От силния удар той се възпламенява, пламва и алфата и Гунди и Котков изгарят като факли. Почти нищо не е останало и от тялото на катаджията отзад.
Кадри от зверската катастрофа на 30 юни 1971 г.:
На погребението ковчегът на Гунди е закован, за да не види никой обезобразеното му тяло. Величка, с шише валериан, моли Павката да стои до нея, ако й стане лошо. Тя припада в ръцете му.
“Бил съм и на погребението на цар Борис III. От гарата по “Мария Луиза” всички прозорци бяха отворени и от тях – спуснати черни знамена. Но такова погребение като на Гунди и Котков не се помни!
Бяха дошли с автобуси хора от цялата страна и всички плачеха. Когато започнаха да слагат венци на гроба, се образува камара, висока колкото моята двуетажна къща. Дойдоха пожарникари и сложиха стълби, за да могат да качат всички венци. Цяла България скърбеше.
Предприятия, министерства, всички спряха работа и отидоха на погребението, но не под строй, а спонтанно. Цяла София беше тръгнала към гробищата. Кордони от полиция спираха хората, тъй като нямаше къде да се поберат всички и тълпата можеше да премаже някого”, трие очите си Павката.
В бараката старите другари всяка година продължават да се събират, за да почетат Гундарата и Котарака. И задължително сипват ракията в елегантни чашки с дръжки и розички по тях. “Гунди ги донесе от Португалия, бяха 12, но за повече от 40 години все пак четири оцеляха. Гунди каза тогава: “Харесаха ми, че са малки и пикантни”, казва тъжно Павката. С тях и сега пият ракия, вермут.
На шкафчето в ъгъла, където сега спи бременната котка Сузи, всяка година слагат тепсийка, пълна с пясък, и палят свещи за всички наши ветерани, които са починали. Вдигат тост за здраве на живите и заупокой на мъртвите. Вярва ли Павката, че духът на Гунди още броди из двора и в бараката? “Често го сънувам, и сега, като хвърля зар и ми върви много, викам: “Гунди е зад гърба ми”.
Зарчетата и те са подарък от него. Още ги пазя. И като паднат на земята, казвам на приятелите: “Никой да не мърда, докато не ги намерим, няма да си тръгвате. Те за мен са светиня! Неговите ръце са ги хвърляли!”, трие сълзите си Павката.
Разговорът е към края си, а на лицето му се изписва разочарование. Сякаш, разказвайки, иска да остане в оня красив свят… Но темата Гунди е безкрайна.
“Той беше такъв добряк, че и лъжицата ще ти даде, няма да яде, за да има за теб. Случвало се е в ресторант някой да си изпусне прибор, а Гунди веднага му дава своя и търпеливо изчаква сервитьорът да му донесе нов.
Като идваха у нас, Котарака снабдяваше с продукти, а Гунди винаги го питаше: “Колко пари ти трябват? Ето от мене”. И вадеше едра банкнота. Душата си даваше, такъв беше!
Алкохол пийваше по един пръст, само за здравето на някого. “Викам му, колко е чашката, да я изпие докрай. А той: “Не, аз имам правило в живота”. Чист и по душа – и психически, и физически. Величка го поддържаше винаги изряден, а и той поддържаше идеална хигиена, като си вдигнеше ризата, потникът му светеше от чистота.
А като вдигнеше потника, отдолу се виждаха плочките му – само мускули! Природа, тренировки и натовареност. Но никога не се жалеше. Спомням си, правехме кросове из Парка на свободата, в Борисовата градина. Ходехме чак до басейните, обикаляхме и пак се връщахме, но той никога не се оплака, не измърмори, че е изморен…”