Нямаше да забрави топлата обич, която я обливаше, когато сложи в ръцете й цветята, които беше успяла да откъсне край пътя. Майка й я прегърна и се разплака. От радост.”
Разказ от Детелина Димова
Когато Димана каза, че ще изгори трите най-хубави рокли на починалата им майка, брат й Георги повдигна вежди, но не посмя да каже нищо. Знаеше – щом тя го е решила, той не можеше да я върне назад. Можеше само да й помогне в ритуала на голямата болка. Запали натрупаните на поляната пред къщата съчки и седна на терасата на новата къща, която двамата бяха построили…
Димана бавно излезе от дома на родителите им, покривът на който скоро щеше да падне, и седна до огъня. Не бързаше. Взе една синя рокля с бели цветчета, прегърна я и наведе глава. Георги я позна – с тази рокля тяхната майка ходеше на родителските му срещи и той се гордееше, че е най-красивата сред родителите. Винаги вървеше изправена като войник, а коприната се увиваше около стройните й крака. Но очите й – никога нямаше да забрави гордата обич, която го обгръщаше, докато беше на сцената. Каквото и тържество да имаше, учителите все на него поверяваха ролята на конферасието заради силния му и звучен глас. А след всяко тържество майка му го прегръщаше силно, после заплакваше. От радост…
Сестра му седеше с гръб към терасата, но Георги виждаше, че тя също говори с майка си. Димана си спомняше как двете вървяха през майското поле, прибирайки се от София, където й бяха отрязали сливиците. Автобусът беше спрял на 3 км от селото и красивите обувки и копринената рокля съвсем не бяха подходящо облекло за селския път през ливадите. Но майка й вървеше с повдигната глава и стъпки на танцьорка в бална зала и момичето забравяше болката в гърлото като я гледаше. А очите й – нямаше да забрави топлата обич, която я обливаше, когато сложи в ръцете й цветята, които беше успяла да откъсне край пътя. Майка й я прегърна и се разплака. От радост. От скръб я беше видяла да плаче само веднъж – когато баща им почина. Тогава светлината в сивите й очи угасна, клепачите й винаги бяха влажни, но никога не разрешаваше на сълзите да мокрят лицето й…
Георги тръгна през поляната, решен да запази тези спомени, но сестра му го изпревари – спокойно, но решително сложи трите рокли в огъня. Пламъкът буйно се разгоря и димът се сля с ниските облаци. Димана не помръдваше – 20 години след смъртта на майка си тя осъзнаваше, че я пуска да си отиде от това място…
Георги сложи ръка на рамото на сестра си и тогава видя, че на коленете й има още една рокля – малка и сребриста, абитуриентската рокля на сестра му. Не знаеше, че и тя е била в гардероба на старата къща. След гимназията двамата станаха студенти в София, после започнаха работа, ожениха се, родиха им се деца. Нямаше време да мислят за детството и юношеството, преминали в малкото село и малкия град. Чак, сега разбра, че тук са останали сърцата им. И че мама винаги ги е милвала и отгоре точно тук, в този двор.
– Защо и нея? – промълви Георги.
Сестра му го погледна. С очите на мама. В тях имаше обич, гордост и болка. И хвърли сребристата рокля в огъня.
– Защото не искам да се държа за спомените, а да вървя изправена като майка ни – каза Димана, докато парченца от сажди хвърчаха нагоре, понесени от внезапния вятър, примесен с дребни капки дъжд.
– Тежи ли ти нещо? – изправи я от стола Георги.
– Това, че вече съм ничие дете – усмихна се Димана, повдигна лицето си нагоре и позволи на дъжда да измие сълзите от лицето й…
