Историята на изключителния поетичен талант, останал завинаги на 17 години. Откъси от книгата на Пенчо Ковачев “Защо се самоубиват поетите?”.
Всяка година на 25 април България си спомня за своя изключителен поетичен талант Петя Дубарова, чийто живот остава прекършен едва на 17 години. Днес тя щеше да празнува 55-годишен юбилей. Трудно е да си представим как би изглеждала в такава зряла възраст, защото за българите тя ще си остане светлото дръзко момиче на 17, изпълнено с мечти.
Определят я като един от най-големите поетични таланта в българската литература, мнозина виждат в нея една бъдеща Елисавета Багряна или Маргарита Петкова. Но надеждите са прекършени – на 4 декември 1979 г., около 5 месеца преди да навърши 18 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета. Ето продължението на нейната история, която започнахме ТУК.
До випуска на Петя учениците от елитната бургаска гимназия изучават втори западен език. Някой “умен” чиновник от тогавашното образователно министерство или по-нагоре обаче решава, че “англичаните” трябва да имат и професионална ориентация, и е въведена дисциплината “Практика в биреното производство”. Мястото е фабриката, която произвежда популярното някога “Бургаско пиво”.
И тук, на производствената практика, става белята с клечката кибрит и разваления брояч, която ще има фатални последици. Какво точно се е случило на онази злополучна за Петя производствена практика? В публичното пространство се тиражират основно две версии:
Според едната, през нощта, когато Петя е дежурна във фабриката, спира токът. Тя драснала клечка кибрит, за да види какво се случва с брояча, който брои бутилките. Покритието на пластмасовия брояч обаче се деформира от огънчето. Отговорникът, който бил на смяна, счупил брояча умишлено и й казал да е спокойна, защото и без това отчитал погрешно бутилките и, че не бива да се притеснява, защото за по-сигурно броели бутилките и на ръка.
Според втората версия, Петя заедно с приятеля си Владимир изпълнявали производствената си практика на машината за бутилиране на бира. Тя, без да иска бутнала пластмасовата частица на бутилковия брояч и той се повредил. Владимир се опитал да я закрепи с кибритена клечка, но не успял и бутилките започнали да влизат неотчетени в склада. Независимо от това какво точно се е случило, произшествието има страшни последици за ранимата и чувствителна млада поетеса.
Стига се до огромен скандал в предприятието. Не без помощта на учителката по практика Рибова, от фабриката докладват в гимназията за случилото се. Фабричното ръководство обвинява Петя Дубарова в саботаж и пише нарочно писмо до директора на гимназията. Идват служители от МВР и започват да разследват случая.
Учителите, част от които недолюбват Петя, констатират, че тя умишлено е счупила брояча, за да се отърве от досадното занимание. За училищното ръководство това е удобен повод да смаже крехката й душа, и го прави. Преподавателката, която е и отговорничка за производствената практика пише докладна до директора с предложение да намалят поведението на Петя заради “престъплението”, което е извършила. А и това не и е първото “провинение” като комсомолка в престижната гимназия. Големите “провинения” на Петя от изминалата година били, че понякога ходи с разпусната коса, а под престилката й се виждала червена блузка.
Днешните тийнейджъри, които ходят с коли на училище, дори не могат да си представят онези времена, когато ученическата униформа включва единствено траурни тъмни цветове, а косата се стриже късо или задължително се сплита на плитки. Административно наказание грози всяка непокорна девойка, която по някакъв начин иска да демонстрира напъпилата си женственост. Освен това в осми и девети клас си е позволявала фриволно поведение, а на лятната бригада е “разжалвана” от ръководството поради същата причина.
В десети клас обаче решава да бъде изрядна и да се съсредоточи върху училищните задължения. От писателските среди са я готвили да учи литература в Москва, след като завърши гимназия. Пътят към това обаче ще бъде прекъснат, ако няма нужното поведение. Именно тогава я сполетява фаталното наказание – намаляване на поведението й от примерно на добро, с една единица.
С поета Христо Фотев.
Повече от месец е предупредена, че ще намалят поведението й, викат я непрекъснато в дирекцията и искат от нея да твърди, че е виновна, че тя е счупила там някаква незначителна част от брояча във фабриката. Натискът за чувствителното момиче е огромен. У нея вече няма никакво съмнение, че ще бъде наказана с тази крайна мярка. Това пречупва крилете й, тя е свръхчувствителна, емоционална, лутаща се. Подобно наказание за нея е истински удар върху психиката й.
Преди да я накажат, майка й разговаря с директорката Соня Бахчеванова и заместник-директорката Ирина Берберова. Обяснява им какво е в момента душевното състояние на Петя. Те обаче не й говорят за Петя, а за провиненията в класа и лошата дисциплина на цялата гимназия по време на практиката в бирената фабрика. Според тях е трябвало да накажат, дори да изключат няколко души, за да укрепят авторитета на гимназията.
На следващия ден се свиква учителски съвет, който взема решение да намали поведението на Петя, заради “унищожаване на социалистическата собственост”! Интересен факт е, че за да я накажат, те нарушават две точки от закона за образованието, като не спазват процедурата – за първоначална забележка и мъмрене. Освен това, запознатите в детайли със случая учители, най-откровено лъжат, за да предизвикат такъв тип гласуване.
Крайната мярка е взета само с един глас повече сред преподавателите. Този глас решава съдбата й. Дори нейните учители, които и преподават тогава, не я защитават. Единственият човек, който го прави е класната й. Но такава е била типичната учителска психика от онова време. Да смазва хората със свободен дух и несъгласните с наложените тоталитарни порядки в тогавашното училище, и в обществото изобщо. Този акт следва да бъде предупреждение към всички недисциплинирани ученици, а и да послужи за назидание на Петя, която от доста време прекалява със самочувствието си.
Петя пред дома си.
След като е взето решението, се провежда час на класния ръководител. Това става само два дни преди смъртта й. Денят е събота, по това време съботата е учебен ден за учениците. Тя още не знае, че поведението й е смъкнато с една единица. Класната ръководителка просто не й го казва, защото самата тя е безкрайно разстроена. Този последен час става много необичаен, защото тогава идва на проверка заместник-директорът на Английската гимназия, Берберова, всъщност една от основните виновници за този натиск върху Петя.
Тогава Петя влиза в този час без да знае, че поведението й вече е намалено, очаква се, че още ще я викат и още ще я притискат и тя знае колко жестоко. Обявената тема за дискусия е за взаимоотношенията учител-ученик. Явно заместник-директорът Берберова е имала желание да види има ли бунт, има ли несъгласие, как ще се държи Петя след това наказание, защото тя е очаквала, че Петя вече знае. Петя не знае, но тя въпреки че никой не я посочва иска думата и прави едно изказване, което шокира буквално съучениците й защото е много дръзко и много смело.
Всички знаят, че другарката Берберова няма да се съгласи със свободния й характер и с нрава й на свободен човек. Петя се изправя и казва пред всички, че има учители, които са истински хора, но за съжаление има и такива, които посрамват името на учителя, сред нейните учители. В ония години да кажеш това най-категорично означава полет над страха. И всъщност това са последните й жестове, с които я запомнят нейните съученици.
На 3.12.1979 г., в понеделник, класната й казва за намаленото поведение. Това е страховит шок за чувствителното и емоционално момиче. Тя – отличничката, поетесата, умницата, комсомолската активистка – с намалено поведение?! Какъв срам! Как ще погледне майка си и баща си в очите? За нея е ужасяващо не толкова, че са намалили поведението й, а че не са й повярвали!
Петя натъжена и отчаяна се връща вкъщи на обед след часовете. Разказва на родителите си. Те приемат училищното наказание и я утешават. Баща й дори я съветва да не й пука. После изпраща родителите си, които са втора смяна на работа и отива до аптеката и си купува диазепам и амитриптилин. На пишещата машина си написва предсмъртното стихотворение. Грабва шепата със смъртоносната доза приспивателни и ги изгълтва, без да остави дори прощално писмо до родителите си.
Действията й категорично и ясно показват при интелигентността на Петя, че тя е желаела не просто да инсценира отчаяние, а наистина да свърши със живота. Явно не е измислила друг начин, за да защити честта си. Решава се на отчаяния акт, без да сподели нищо от болката с родителите си и най-близките хора до себе си.
Когато майка й се връща от вечерното училище, я намира просната на леглото в предсмъртна агония, с пяна на уста. Обезумял писък разцепва квартала около бургаската улица “Ернст Телман”. Пристига Бърза помощ, но е твърде късно – момичето е вече в кома.
През нощта на 3 срещу 4 декември дежурният екип в бургаската болница се бори за живота на Петя. Цяла нощ лекарите правят промивки. Те обаче се оказват напразни. Сутринта на 4 декември 1979 г. Петя умира. След години майката Мария ще каже, че цяла нощ слушала как лекарите си разказват ловни истории. А когато пита дежурния доктор Бинев има ли нужда да повика за консултация и други лекари, той отговаря: “Имам нужда да ми се махнете от вратата!”
На сутринта, когато дошла в съзнание, отворила очи и е трябвало да й се даде кислород. Сестрата викаше по коридора: “Къде е ключът, къде е ключът за кислородния апарат?” Не намериха ключа навреме. В този момент д-р Душепеев, шеф на реанимацията, ни извика в кабинета да ни занимава с милицията. Беше не само трагично, но и грозно.”
Най-човешкото в цялата история е била реакцията на санитарката. Излязла да успокои родителите: “Момиченцето отвори очи, събуди се…” След това се понесе слух, че с вертолет е пристигнал лекарски екип от София да спасява Петя. “Нищо подобно!”-казва огорчената майка. Дали лекарите са можели да спасят Петя? Родителите, като всяко без време зачернено семейство, предполагат, че може би някакъв шанс все пак е бил пропуснат. “Петя имаше на ушите си малки златни обички. Когато я донесоха вкъщи, тях ги нямаше. Не ми е за обиците, но ги нямаше и може би не е имало хора край нея.”
С трагичния си избор девойката споделя съдбата на редица наши известни поети – Пеньо Пенев, Димитър Бояджиев, Пейо Яворов, Андрей Германов, Веселин Андреев, Росен Босев, Христо Бенковски. Погребват Петя с отворени очи, с бяла рокля и венче на косите. Целият град настръхва при вестта за самоубийството на това младо и даровито момиче, ненавършило още своята зрялост. Вълна от опити за самоубийства залива България след трагичния край на момичето от Бургас. А самоубийствата в тоталитарното общество са тема табу за властта, защото новият социалистически човек, изпълнен с оптимизъм за светлото бъдеще, няма право на такива мисли.
След смъртта на Петя гневът на учениците от английската гимназия е насочен към ръководството й и най-вече към зам.-директорката. Почти цял месец в знак на протест, всички ходят с бели ленти на реверите си, изразяващи скръбта по младата Петя и обвинение срещу учителите, които са косвените й убийци. Пишели по стените на училището, по чинове и катедри “убийци”. Този протест е впечатляващ за времето си, но никой не посмял да накаже учениците.
Родната ѝ къща, днес музей.
След като тя заспива завинаги, популярността й расте с всеки изминал ден, а нейният образ се изпълва с дисидентски смисъл. На гроба й започват тайно да отиват млади хора, да и пишат писъмца като на светица. Да й правят посвещения. Всеки има своите ритуали там. Тези ритуали са мълчаливи. Властта пощръклява буквално от този невероятен интерес, който събира все повече хора и обединява все повече хора.
Никак не е доволна официалната власт от тези ритуали. Започват да се раждат и спонтанни посещения в дома на семейство Дубарови, което изобщо не е музей, той е просто техният дом. Майка й споделя, “Отначало хората идваха поотделно — млади и възрастни, с различни професии. Цели класове се организираха, идваха и работнически колективи. Искаха да надникнат, да видят къде е израснала Петя. А ние живеехме там. Излизала съм и по нощница.”
Но властта се бои да се наложи грубо. Не може да сложи край на практика на всичко това, защото процесът е много мощен и масов. Бургас е един култов център и пръст от гроба й се пренася по всички краища на България.
След смъртта на Петя Дубарова, Георги Константинов (гл. редактор на сп. “Родна реч”) решава да събере в книжка най-добрите й стихотворения. Моли родителите за още нейни творби и така стъкмява “Аз и морето”. В издателство “Народна младеж” отхвърлят идеята на Константинов с аргумента…, че не бива да се поощряват самоубийците. Категорично отказват и в “Български писател” – поетесата е много млада, неизвестна и не е член на СБП. Тогава Георги дава ръкописа на Панко Анчев от Варна и през 1980 г. местното издателство “Георги Бакалов” отпечатва книгата. В родния й Бургас по това време няма издателство.
И всъщност от тази малка книжка “Аз и морето” тръгва истинският път на Петя към нейните читатели. Тогава много хора се запознават с творчеството на момичето. Смъртта създава допълнителен ореол на неговата поезия, около името му расте особена митологичност. Петя става много популярна особено сред връстниците си. През 1980 г. посмъртно й е връчена наградата “Южна пролет”. В следващата 1981 г. стихосбирката й “Аз и морето” е преиздадена.
През 1984 година стартира национален литературен конкурс на името на Петя Дубарова, който добива изключителна популярност сред младите поети. През същата година Ваня Костова, Стефан Диомов, Стефан Маринов, Пейо Пантелеев и други приятели организират спектакъл за Петя в Дома на армията (ДНА) в Бургас. Има стълпотворение от хора и се налага спектакъла да бъде повторен.
След смъртта й, Веселин Андреев я прави част от живота си, а после сам отива при нея, като също се самоубива. През 1985 излиза книгата му “Соната за Петя Дубарова”, в която той анализира творчеството й, а три години по-късно й посвещава още една творба, наречена “Най-синьото вълшебство”. Там е събрано цялото й творчество, писма и личният й дневник. Книгата продължава да бъде изключително популярна и търсена и до днес от нейните почитатели.
“Средношколско знаме”, който е издание за младежи в гимназиалната възраст и публикува млади творци, поддържа след смъртта на Петя години наред една рубрика “Писма до Петя Дубарова”. Интересът към нея е невероятен. В тази рубрика младите хора се жалват до редакцията, че не могат да намерят нейни книги и много искат редакцията да им съдейства.
По текстове на Петя Дубарова, в средата на 80-те композитори започват да пишат песни, изпълнявани от популярни български естрадни изпълнители. Най-много песни по стиховете на Петя написва композиторът Тончо Русев. Стефан Диомов също прави чудесни песни по нейни стихове.
С решение на Министерски съвет и със съгласието на родителите къщата, в която е живяла поетесата, днешната ул. “Гладстон” 68, е освободена и новоизградена като дом-музей “Петя Дубарова”. Музеят е открит на 7 август 1995 г. Автентично е пресъздадена и личната стая на Петя Дубарова. В края на 2010 год. в морската градина на родния и град е открит паметник на бургаската поетеса, загинала трагично в разцвета на своята младост.
“Отиде си лунапарка” – едно пророческо стихотворение на Петя:
Отиде си лунапарка
Аз се мъча да открия в лунапарка
моя миналогодишен малък светъл лунапарк,
като морска златна мида: бляскав, пищен, вечно буден,
спрял внезапно и щастливо пред гърба на плажа стар.
Но защо чуждеят тези тъй добри автомобили
и не спират върху мене топли лампени очи?
Като тъмна пеперуда, в миг останала без сили,
аз попадам в топла мрежа от неонови лъчи.
А отвсякъде ме гледат дръзки хубави момчета
и в очите им безбройни обещания горят.
Те, откраднали от синьото на хиляди морета,
бързат синия си нежен поглед да ми подарят.
Но предишната ми радост – светла, детска, топла, боса,
в мен умира като морски уморен среднощен фар.
Аз си тръгвам обедняла и изгарям от въпроса:
кой открадна моя малък, моя чудесен лунапарк.
1977
Виж първа част: Кой открадна лунапарка на Петя Дубарова
