Необикновената история на духовника, който повече от четвърт век връща потомци на насилствено помохамеданчени българи в лоното на християнството.
Боряна Антимова
„Разбира се, че не съм единственият, който връща потомци на насилствено помохамеданчени българи в лоното на християнството. Да, в основата на този процес, който протича в Родопите от четвърт век, съм аз, но това вече се върши и от много други мои братя духовници.
Родопчани не са хора, които стоят на едно място. Те обикалят България, Европа и света и там, където намерят възможност, се връщат с духовна радост отново под покрива на православната църква, защото това отговаря на техните духовни вътрешни нагласи.
Години наред те са чувствали дискомфорт заради българското си самосъзнание и насила натрапената с огън и ятаган религия. Това е един процес, който, къде по-скрит и мълчалив, къде по-явен и открит, си тече и ще продължава да тече дотогава, докато всички онези, които желаят да се върнат в православната вяра, не го направят.“
„Кръстителя на Родопите“ – така наричат отец Боян Саръев, който си е отишъл днес, 27 декември 2023 г. – на Стефановден.
Необикновена е съдбата му. Роден като българомохамеданин, израсъл е в бедност и мизерия, минал е през поредица от изпитания и болезнени разочарования в тоталитарна България. На 30 години получава просветление, приема Христовата вяра, а на 33 – Христовата възраст – става духовник. Оттогава вече 25 години обикаля Родопите и проповядва, обяснява, убеждава, насърчава потомци на насилствено помохамеданчените българи да се върнат в лоното на християнството.
Жълти чал: убийствена болест и мизерия
Боян Симеонов Саръев е роден на 5 май 1956 г. в малкото селце Жълти чал, Кърджалийско (днес – заличено от картата) в семейство на мюсюлмани. Израства в убийствена мизерия. От детството му остава спомена за звън на чанове, дъх на тор, примесен с миризма на суха мащерка и прясно изпечен хляб. Детето със светла като слама коса и лунички по лицето е любопитно и ненаситно за знания.
Като много малък се разболява от страшна болест. „Бил съм на няколко години, не знам точно на колко, но вече съм би проходил и проговорил. Болестта ме натиска и съм стигнал до положението да изгубя и говора, и ходенето си. Няколко мъчителни месеци съм бил между живота и смъртта и някак съм преживял болестта. Когато тя отшумява, съм започнал наново да казвам думичка по думичка, отново съм прохождал крачка по крачка, подпирайки се по стената“, разказва отецът.
В сънищата си будното лъчезарно дете се вижда ту като художник, ту като артист: „Искал съм да играя в театър, да рисувам, да пиша. Но трябваше все пак да изляза от Жълти чал, да се измъкна от това ужасно състояние на бедност, на мизерия и непросветеност. И вместо в рисувателно или театрално училище родителите ми ме записаха в милиционарското училище в Стрелча, защото там беше единственото място, където ни учеха, хранеха, обличаха и обуваха безплатно“, спомня си свещеникът.
Стрелча: престой в ада
Казарменият режим в милиционерското училище в Стрелча е за волното 15-годишното момче като престой в ада: „За мен, доведен от колибите в Родопите, си беше голямо изпитание да оправя под конец легло при положение, че никога не съм спал на легло… Или пък да си лъсна до блясък чепиците аз, който никога преди това не съм носил обувки“.
Следва ново изпитание: командирован е от училището в конния ескадрон на милицията в София за една година: „Тогава това беше едно бойно поделение на МВР. Там бяха и милиционерските коне, и кучетата, и мотоциклетните отряди, и снайперистите“, спомня си отецът.
В ескадрона младежът е потресен от разказите на кавалеристите как са потушавали бунтове на българомохамедани от с. Корница, Благоевградско. От тях му остава покъртителен спомен за дере, по което тече кръвта на жертвите, и за кървавото хоро на победителите.
„Възродителният“ процес: отрезвяване
Когато се завръща в родния си край, е назначен като сержант от патрулно-охранителна служба в Районното управление на МВР – Крумовград. Там го заварва така нареченият възродителен процес: „Той напълно ме отрезви от всякакви илюзии и от всякакви идеалистични представи за това, че социализмът е някакъв прогресивен строй; че въобще може да има в обществата, независимо какви са те, някаква справедливост. Защото все пак те са нагласени и подредени от човека. А там, където има човек, има винаги несправедливост“, коментира отец Саръев.
Той завършва и школата в Симеоново, след което изживява още по-голяма самота. Страда от пренебрежителното отношение към него заради това, че е помак. Признава, че тогава е имал такива големи духовни терзания, че често е поглеждал към служебния си пистолет с идеята да си отиде от този несправедлив и несъвършен свят. „Бях изпаднал в тежка депресия в резултат на безизходицата. Не виждах никакъв изход нито в работата си, нито в обществото. Бях напълно изтощен психически от тия безумия, които се вършеха по време на Възродителния процес. Пък и самата система на МВР, на държавата, наричаща се социалистическа, ме отчайваше“, споделя свещеникът.
Божието знамение и просветление
Когато е на 30, идва голямото знамение и просветление: „Яви ми се Бог и ми каза да вървя след него, че той е пътят, че той е истината и животът. И че има изход. Тогава напуснах системата на МВР и трябваше да си изкарвам хляба с тежък физически труд – селскостопанска работа, въпреки висшето ми образование. Беше къртовски труд, но за пръв път почувствах, че душата ми се възражда, и за пръв път бях свободен и независим, бях човек. А после се прехвърлих в машиностроенето – в завод „Електрон“. Това бяха най-хубавите ми години. Редовно ходех на службите в храм „Св. Георги Победоносец“, сприятелих се с певеца на църквата дядо Никола Ламбев. Той откри пред мен чудния свят на вярата и ме запозна със Светото писание. Четях много религиозна литература и се подготвях за духовник“.
През май 1990 г. Боян Саръев е ръкоположен за дякон, а на Илинден в храма „Свети Панталеймон“ в Хисаря – за свещеник. Същата есен е въдворен в църквата „Св. Успение Богородично“ в Гледка, малко селце, сега квартал на Кърджали. И вече 25 години е свещеник в този храм.
Първата масова кръщавка
Отец Саръев споделя, че винаги е усещал, че ще бъде личност, че ще направи нещо значимо, и че Бог го подготвя за някаква мисия. Тя започва на 18 април 1990 г., когато основава Движението за християнство и прогрес „Свети Йоан Предтеча“, с основна цел да върне в християнската вяра потомците на ислямизираните българи. „Още преди демократичните промени имах тази идея. Но едва през 1990 г. това стана практически възможно. С основаването на движението се започна едно обикаляне по селата в Родопите и работа сред хората. И след една година, на 18 май 1991 г. беше извършена първата масова кръщенка на 100 души българомохамедани от всички краища на Родопите“, разказва духовникът.
Отец Саръев никога няма да забрави този ден: „До последния момент се притеснявах дали хората няма да се изплашат и да не дойдат. Седях на тревата в двора на храма и чувствах, че ще се пръсна от напрежение. Час по час се оглеждах – улицата беше пуста. Съзнавах колко е трудно да се вземе такова решение. Беше първата крачка… Минути преди определения час обаче се случи чудо: пред храма започнаха да прииждат и спират коли. От тях излизаха празнично облечени хора: жените с най-хубавите си копринени рокли, мъжете с костюми… Някои вече си бяха сложили кръстчета. Не мога да ви опиша какво изпитах в този момент… Дворът на храма се изпълни с весел глъч, а сърцето ми се отпусна. Вече с олекнало сърце и с едва сдържан възторг в храма изрекох спасителните думи: „Кръщават се Божиите раби Момчил, Ралица, Огнян, Севда…“.
Отец Саръев започва с индивидуални и масови кръщенета в Кърджалийско, Крумовградско, Ивайловградско, а по-късно и в Централните Родопи. Междувременно със средства изключително от дарители (в това число и с труд на мюсюлмани) изгражда православното духовно средище “Св. Успение Богородично”. Днес то служи като просветителски център за подготовка на млади свещеници и като стожер на християнството в Родопите. В манастира се намира единствената в България частица от Светия кръст, а също и мощи на други светци, открити при разкопки и подарени на „Св. Успение Богородично“ от археолога Николай Овчаров.
Храмовият комплекс „Св. Успение Богородично“ в кв. Гледка в Кърджали е един от най-мощните духовни центрове у нас. Построен е по инициатива на отец Боян Саръев и изцяло със средствата на дарители. В обучителния му център се преподават часове по вероучение, калиграфия, иконография, църковно пеене, компютри. Има и неделно училище, конферентна зала и библиотека.
Духът не се измерва в метри, кубици или литри
Своя необикновен живот и пътя от мрака към просветлението на Бога отец Боян Саръев описа в автобиографичната си книга „Гласът на викащия в пустинята“, която излиза през 1996 г.
Днес денят му започва и завършва по обичайния начин – с богослужение в храма „Св. Успение Богородично“ в квартал Гледка в Кърджали. Останалата част от деня най-често посвещава на Светите тайнства – бракосъчетания, кръщенета. Ходи и на погребения и помени. „Опитвам се да намеря време и да чета, да отделям внимание и на семейството си. Попадията Красимира е добре, помага ми много“, споделя той. Дъщеря му завършва модерната специалност генно инженерство, а синът му тръгва по неговите стъпки, като се записва в духовната семинария.
Отец Саръев не е броил хората, които чрез него са се върнали обратно в лоното на християнството. Уточнява, че са хиляди, но „бройката няма значение. Духът не може да бъде измерен в метри, кубици, или в литри. Това е духовност, която протича във времето и в пространството и си има свой живот“.
Колкото до последователите, отецът уточнява, че много негови събратя кръщават мюсюлмани, но като служебно задължение – само когато те заявят желание. „Но не да тръгне някой да проповядва и убеждава от къща на къща и в планината от махала на махала. В този смисъл все още съм сам, да“, признава Кръстителя.
За широката си благотворителна, образователна и мисионерска дейност отец Боян Саръев е номиниран с 3 почетни отличия за обществена дейност и включен от Американския биографичен институт в списъка с 500-те най влиятелни личности в света.
Религията не е за слабите, а за силните
Българинът е свикнал да ходи на църква само когато е болен или в беда. Отец Саръев обаче припомня азбучната истина в богословската мисъл и теория: „Вярата не е за слаби хора, за хора колебливи, в апатия и униние. Вярата е за хора, които са силни, имат характер, които умеят да преодоляват всички затруднения. И разбира се, вярата е за хора с чисто сърце и чиста душа. Защото само с очите на сърцето, и то на чистото сърце, човек може да съзре Бога, да го види, да го проумее и да се възползва от цялата благодат, която Бог излива с пълни шепи върху човек, който търси Божията помощ и който вярва в него.
Безверието е безумие, в Светото писание е казано: „И рече безумецът в сърцето си: „Няма Бог!“. Неверието, атеизмът, бездуховността са равносилни на безумие и на лудост. Човек наистина трябва да е пълен безумец и без всякакъв разсъдък да не може да види ако не пряко Бога, защото Бог е невидим за очите ни, но да го открие в делата Божии, които са толкова съвършено устроени около нас. И самите ние сме продукт на Божието творение, и то съвършено сътворени. Но понеже сме със свободна воля, имаме право да избираме, и затова живеем неразумно и изглеждаме в собствените си очи и в очите на околните несъвършени и неразумни. И това идва в резултат именно на злоупотребата със свободната воля.“
Неразумният живот – най-голямото безумие
„Най-голямото безумие на съвременното човечество е всъщност неразумният живот, който водим. Но това пак е в резултат на безверието, на бездуховността, на липсата на вяра и упование в Бога. Така се стига до обезценяването на човешкия живот. Вие виждате как непрекъснато се налага твърдението, че човешкият живот няма никаква стойност. Хора гинат непрекъснато по пътищата. В Сирия се води война, на открити фронтови линии воюват един срещу друг много хора, но няма толкова умрели и ранени, колкото при пътните транспортни произшествия. Това говори не само за бездуховност, безбожие, безгрижие; човешкият живот до такава степен е девалвирал, че вече няма почти никаква стойност. Това в крайна сметка пак е резултат от непрекъснатото отдалечаване на съвременния цивилизован човек от Бога и от вярата.“
Снимки: Вилдан Байрямова
Публикувано във в. “Седмичен труд”, 12 април 2017 г.
