Изсипах му цяла канонада въпроси, обзета от радост и вълнение. Кога си дошъл? Имаш ли проблеми с престоя?…
от Цвета Кирилова
…Видях в далечината до зелената поляна необичаен павилион, наподобяващ голямо колело. Млад мъж приготвяше ароматно кафе на лъскава машина. Беше облечен в елегантна, спретната униформа и показваше старание. Реших да си взема от неговото кафе. Приближих, докато обслужваше млада двойка, придружена от черно-бял френски булдог. Хриповете му и клатещата се нагоре–надолу женска китка, заклещена в обтегнатия повод, подсказваха, че тази спирка не беше в плановете му за разходка. Изчаках ги търпеливо. Продавачът приготви кафето им с усърдие, поднесе се го с уважение и поздрав със странен лек акцент. Пристъпих напред. Младежът изглеждаше вътрешно чист и това ме провокира да разбера откъде е. Посрещнах почудата му, че отправих въпрос, заедно с непринудената му усмивка. От Украйна съм, каза.Реакцията ми бе спонтанна:
.– Но Вие, вие сте българин…
Очите му блестяха, а любопитството ми го смути и го накара да се фиксира върху кафето още по-съсредоточено. Младежът отмести погледа си от въпросителните в очите ми върху горещото мляко. Усети, че вече е невъзможно да овладея интереса си.
Казах си:
– Този човек е просто безценна находка.
Продължих със същата невъздържаност:
– Вие, вие…процедих накъсано. Та ти си българин от Украйна!
Младежът за секунди се вцепени. Завърши обаче движенията си самоуверено и прецизно.
Изсипах му цяла канонада въпроси, обзета от радост и вълнение. Кога си дошъл? Имаш ли проблеми с престоя? Машината ръмжеше, а парата й поемаше гордо все нагоре, докато правеше досаден параван помежду ни. Понечих да му подскажа, че не чувах ясно отговорите му и скъсих дистанцията. Българинът отново се усмихна. Този път забелязах отлично подредените му бели зъби.
– От 3 месеца съм в България, наниза той красиво думите си в изречения, като броеница. Ъгълчетата на устните му потрепваха. Имам фирма, което ми позволява виза Д. На 27 години съм…Наум допълних – с топли очи и красиви коси, средно висок…светъл. – Захар…Захарче? – прекъсна той размислите ми. Избързах и казах, да, за да не губим време в приказки, които не бяха в темата на заченатия изведнъж от мен разговор. Всичко, което правеше, беше прекрасно. Можех да го пия и като шербет, само да получа удовлетволение от разговора. Подаде чашата, която сгря ръката ми мигновено и добави – Заповядайте. – А как се чувстваш в България, посрещна следващия ми въпрос – Много добре. Неудобството е, че няма никаква информация за българите, които искат да работят и живеят в България. Процедурите пречат. От малък град съм близо до Одеса. Има доста българи там. Моите корени назад са от Варна. Слушах го, небцето ми изпитваше удоволствие от ароматното кафе, а захарта ощипа настроението ми.
Зад гърба ми вече имаше опашка. Благодарих му. Уверих го, че ще държим връзка, прибирайки писалката си в чантата. Тръгнах и отново си мислех. Българин. Светъл човек. Чист. Излъчваше морал и възпитание. Днес денят ми е усмихнат!
Източник: фейсбук страницата на „Единение Българи за България“
