Любимата поетеса беше далече от суперлативите за себе си. “Защо трябва да занимавате хората с моята скромна персона? По-добре пишете за баща ми”, повтаряше тя.
Боряна Антимова
Вестта, че вече я няма, ме връхлетя на 5 февруари 2013 г. точно когато си мислех, че е рожденият й ден, и потърсих домашния й телефон, за да я поздравя. После се сетих, че отдавна не съм я чувала, и че прочетох някъде, че вече не живее там, в апартамента с прозорци към гората… Помня като сега интервюто си с нея в сянката на едно смокиново дърво на Каваците. Продължи три часа, а тя беше толкова сърдечна и мила… Помня после гостуването в дома й – едно спонтанно зародило се приятелство, породено от взаимна симпатия, но без да си позволя да й заговоря на “ти”…
Напевният й топъл глас все още звучи в ушите ми. Помня разказите й за създаването на “Зайченцето бяло” и “Работна Мецана”, с които съм израснала; за работата й като генерален директор на телевизията – един от най-успешните – и спомените й за гениалния й баща…
Леда говореше на такъв великолепен, чист български език, че когато бях с нея, много внимавах някой жаргон да не се прокрадне в речта ми… Велика, неповторима, вечна жена!
Моя приятелка пусна във Фейсбук нейната “Работна Мецана” и ме разплака… Първите ми детски спомени от досега с книга бяха с тази “Работна Мецана”. На нея се учих да сричам в невръстната си възраст – 3-4 години… Книжката беше с великолепни илюстрации на Вадим Лазаркевич – красота! Пред очите ми преминаха като на лента най-ранните и безгрижни години от босоногото ми детство, и някъде там все се повтаряше името й – в стиховете, които четях или рецитирах в на тържества в детската градина…
И добре че я запазих онази книжка, с прекрасните илюстрации на Вадим Лазаркевич, единствени достойни за емблематичните й стихове, за своите деца – по-качествено издание така и не излезе. Само в някакъв момент някой се сети да препечата фототипно това – оригиналът от моето детство.
Леда Милева беше толкова далече от суперлативите за себе си… Все ми повтаряше: “Какво толкова има да се пише за мен, най-обикновен работохолик, нищо повече. Защо трябва да занимавате хората с моята скромна персона? По-добре пишете за баща ми”.
Леда Милева ми напомни, че отличителната черта на всички големи е скромността и липсата на всякаква звездна суета…
До последен дъх…
Писателка, преводачка, автор на стихове и пиеси за деца… Почина в деня, в който се е родила – 5 февруари 2012 г.
Тя е родена в София през 1920 г. Дъщеря е на поета Гео Милев. Завършва Американския колеж в София и Юридическия факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”.
От 1945 до 1951 година е главен редактор на програмата за деца в радиото, а от 1951-ва до 1966-та – главен редактор в издателствата „Народна младеж” и „Български писател”.
В продължение на 4 години – от 1966-та до 1970-та – Леда Милева е генерален директор на Българската телевизия. През 1972 година заминава за Париж като постоянен представител на България в ЮНЕСКО, а през периода 1984-1992 година е и член на Управителния съвет на Международния фонд за развитие на културата към ЮНЕСКО.
От 1979 до 1989 година тя е председател на Съюза на преводачите. В продължение на 20 години Леда Милева е заместник-председател и председател на българския център на международния ПЕН клуб. Народен представител е в три парламента – в VIII-то и IХ-то Народни събрания, а през 1990-та е избрана за депутат във Великото народно събрание.
Тя е автор на над 30 стихосбирки за деца, театрални и радиопиеси и преводач на съвременна американска, английска и африканска поезия. Леда Милева е в Почетния списък „Ханс Кристиян Андерсен” на Международния съвет по детската книга.
До последния си дъх Леда Милева пишеше, четеше и се интересуваше от всичко, което се случва в обществения и културен живот на България. Да си припомним какво сподели тя пред нашата камера, когато навърши 90 години.
Леда Милева: “Времето, за което говорим, времето, което прекарах в телевизията, тези четири години бяха едно още пионерско време. Много държах във всичко да следим пулса на нашата аудитория, разбира се, тогава всички гледаха телевизията и повечето неща харесваха.
Всеки носи своята Леда Милева в сърцето си!
Смомен от моето детство:
Работна Мецана
Леда МИЛЕВА
Станала рано зарана
нашата Меца-мецана.
Съчки в гората събрала,
огън висок си наклала,
та да направи чорбица
Меца на своите дечица.
Сипала бобец и ето,
скоро запяло котлето.
Литнала пàра нагоре,
Меца сама си говори:
– Сложих солта и пипера,
само къде да намеря
стръкченце-две мерудия,
гозба да видите вие?
Сетих се! Кума Лисана
е домакиня прибрана,
всички в гората я знаем,
чакай да взема назаем!
Меца, с пантофи обута,
тръгнала тъй, за минута,
бързо, додето е време,
стрък меродийка да вземе.
Нека играят децата,
чудо ще стане чорбата!
Бързала Меца, но спряла –
сивото зайче видяла.
– Жив ли си, здрав ли си, братко? –
тя заприказвала сладко. –
Хапваш ли честичко зеле?… –
Час или два отлетели.
– Ех, че ме, Зайо, залиса,
бързам, отивам при Лиса!
Тръгнала Меца, но тука
чула кълвачът да чука.
– Слушай, другарю, от вчера
мисля си да те намеря:
чукаш от тъмно в гората,
рано ми будиш децата!…
Ето и ти ме залиса,
бързам, отивам при Лиса!
После решила да мине
Меца край свои роднини.
Първо се спряла при Ежко.
– Чух, че настинал си тежко,
имал си кашлица, хрема,
чуй, аспирини да вземаш!
Чай си свари от тинтява,
топъл го пий – да те сгрява…
Ух, че ме, Ежко, залиса,
сбогом, отивам при Лиса!
Спряла се Меца за малко
и при кумеца си: – Жалко,
пак ти съдрали кожуха!
Приказки разни се чуха –
уж си се вмъкнал в кошара,
а те натупал овчаря…
Ех, че ме, Вълчо, залиса,
сбогом, отивам при Лиса!
– Чук-чук! А в тази хралупа
лешници кой ли си трупа?
Ти ли си тук, Рунтавелке,
ти ли си тук, хубавелке?
Трупай, събирай – да има!
Скоро ще дойде и зима…
Ах, че ме, сестро, залиса,
сбогом, отивам при Лиса!
Тук-там Мецана поспряла –
ей месечина изгряла,
светнали ясни звездици,
млъкнали горските птици.
– Бре, що ли става чорбата?
Как ли са гладни децата?
Може без стрък меродия,
чакай назад да завия!
Хукнала Меца веднага,
хукнала Меца да бяга,
в тъмното потна се връща,
спира пред своята къща.
Гледа – извряла чорбата,
гладни заспали децата…
Пустата Меца-мецана,
стана за смях из Балкана!