Световноизвестният български оперен певец Никола Гюзелев почина на 16 май 2014 г. в „Пирогов”. Последното интервю с него и жена му Анна Мария, взето на 9 май.
Световноизвестният български оперен певец Никола Гюзелев издъхна на 16 май 2014 г. в “Пирогов”. Отиде си, огорчен от гнусотиите, които се разпространяваха по адрес на него и семейството му в жълтата преса.
„Имахме големи надежди, че ще успее да пребори болестта, но за съжаление сърцето на моя Кольо не издържа”, потвърди печалната новина съпругата на великия българин Анна Мария Гюзелева.
От началото на годината Гюзелев имаше сериозни здравословни проблеми – през януари той падна лошо в дома си в Бояна и счупи тазова кост и ключица. На 16 април бе настанен в „Пирогов” с проблеми от урологичен характер. На 9 май единствено вестник ”Преса” публикува голямо интервю с него, взето от Мариела Балева с помощта на съпругата му Анна. В него Гюзелев изказа мъката си от безсрамните лъжи, които изписаха някои медии за него.
На 9 май единствено вестник ”Преса” публикува голямо интервю с него, взето от Мариела Балева с помощта на съпругата му Анна. Тогава Гюзелев изказа мъката си от безсрамните лъжи, които изписаха някои медии за него.
Семейство Гюзелеви празнуват рождения ден на Адриана, 2012 г.
Последното интервю на Мариела Балева с певеца и съпругата му Анна Мария, за проблемите със здравето, сцената и приятелите.
От 15 април световноизвестният българин Никола Гюзелев е в „Пирогов“. Настанен е в самостоятелна болнична стая, здравословните му проблеми са от урологичен характер. Болежките му обаче не са от вчера – на 8 януари т.г. оперният певец пада тежко в дома си в Бояна. И се оказва със счупен таз и ключица.
Влошеното му здраве даде повод на някои медии да пускат лъжлива информация за състоянието на великия оперен певец. Нещо повече – главен „герой“ в хорската мълва се превърна семейството му. В интернет може да се прочетат обиди, нецензурни думи, дори клевети. Използвах познанството си със съпругата на световния бас Анна Мария, за да разбера как е маестрото. Да, наистина Никола Гюзелев не е добре. Но се държи. Сила и кураж му дават непрекъснато близките, учениците, малцината верни приятели. И разбира се, лекарите от „Пирогов“.
Видях се с Ани на 3 май. Беше омерзена от всичко, което се появява в публичното пространство за състоянието на съпруга й. Съгласи се да ми съдейства за интервю с него. Разговорът с Гюзелев е труден. Здравето не му позволява повече от 10-15 минути концентриран разговор. Написах въпросите и дадох на Анна Мария диктофона си. В следващите три дни тя разговаря с него – едно интервю, дадено „на час по лъжичка“. В него е мъката и радостта на един голям българин, разнасял по света славата на България.
Семейство Никола, Анна Мария и Адриана Гюзелеви, в компанията на Николай Кърнолски и Владимир Стоянов, август 2014 г.
Как сте, маестро, как се чувствате? В последно време преживявате тежки здравословни перипетии, имате проблеми, които някои медии настървено захапват.
Да, имам здравословни проблеми, но благодарение на лекарите и целия персонал тук в „Пирогов“ постепенно се възстановявам. А онези, които дори не се подписват, си пълнят страниците на мой гръб, да, но само с лъжи, както и обикновено правят… А освен това при мен се промъкнаха с измама двама, лъжейки персонала, че са мои ученици, и то в момента, когато дъщеря ми и жена ми бяха излезли, защото иначе нямаше да могат да ги излъжат. За да снимат тайно и да пишат това, което на тях им върши работа!…
Това е гавра с мен, с близките ми, с болницата, с лекарите, които спасяват живот всеки ден! Би трябвало да се срамуват от себе си и от постъпките си, от пълната липса на уважение и човешка чувствителност, от безсрамното дезинформиране на читателите, на българите…
Според някои вие сте или „в старчески дом“, или пък „прокуден от дома си и забравен от близките“. Освен това за болничното заведение, в което сте, пише, че „не полагали никакви грижи за вас, а медсестрите въобще ги нямало“. Ще разсеете или ще потвърдите такива писания?
С предишния отговор май че казах и това, безсрамни лъжи за всичко и гавра с нас и с болницата! Благодаря на лекаря, който ме докара тук спешно, и на всички лекари и целия персонал, на техните животоспасяващи грижи към мен! Всички те са от „Пирогов“!
Г-жо Гюзелева, случайно ли ви намирам до болничното легло на съпруга ви? Това може да се прочете навсякъде в интернет…
О, моля ви, това не съм аз, а моят двойник!… Аз съм тук до него през деня и през нощта. А в интернет, слава Богу, има и други, верни и нормални неща, не злоради, злонамерени и неверни като тези и много други, предадени от жълтите издания… Но вече съм претръпнала. Отдавна не им обръщам внимание, но сега прекалиха и прекрачиха всяка граница на мярка и човешко отношение! Никола заслужава да бъде уважаван и пазен от тази мръсотия, която струи от такива издания.
Минавало ли ви е през главата да изоставите съпруга си на нечии чужди грижи?
Не, разбира се! Защо трябва да ми минава такава мисъл? Но дори и ние, когато сме при него ежедневно, не бихме могли да се справим без грижите на лекарите и всички тук!
Между другото, вас двамата ви „развеждат“ от доста години. Как преодолявате подобни клюки?
О, как не, още на 4-тата година от брака ни започнаха! Но нямам предвид само някои медии, а също и някои псевдоприятели. Това не ни интересуваше, даже ни забавляваше. Някои бяха и са такива и до днес – безочливи и нагли, и даже звъняха по телефона у дома, за да се уверят лично. И сега някои звънят и затварят… А приятелите знаят как да се интересуват истински! Всеки ден ще се намери някой от неговите и общите ни приятели да ни пожелаят нещо хубаво от сърце!
Г-н Гюзелев, кажете какви са болежките, които ви мъчат. Как се случи това падане преди няколко месеца?
Аз страдам от болестта на Паркинсон, която след една много успешната кардиооперация с поставяне на байпаси от екипа на проф. Александър Чирков през 2010 г. сякаш се отключи и се усилиха последиците от нея. Но след това всичко вървеше сравнително добре, през януари т.г. обаче паднах и се залежах, после, след като зараснаха фрактурите, имаше прогрес с рехабилитацията, но и усложнения от паркинсона и последния път се наложи спешно да ме вземат в „Пирогов“ с усложнения от урологичен характер. Сега бавно се възстановявам. И ми трябват търпение и воля.
Кое е това, което държи духът ви изправен и силен, защото изпитанията, които Бог ви праща в последните години не са леки?
Грижата и близостта на най-близките ми хора, на съпругата ми, на децата ми, на някой роднина, на учениците ми, на истинските ми приятели, на някои колеги…
Имате три прекрасни наследници – дъщерята Адриана и синовете Ясен и Чавдар. Сигурно вече не приемат съветите ви, но какво им казвате, когато се видите?
Говорим за много неща, за всичко, не планираме темите. Напътствам ги да бъдат честни, почтени и трудолюбиви. Питам ги как им върви работата и много се радвам на успехите им!
Връщате ли се често назад в спомените, маестро – към Павликени и детството, към цигулката на баща ви? Казвали сте, че дядовците ви пеели… Къде и кога е сценичното ви „кръщение“?
То бе в читалището в Павликени, когато подготвихме и изпълнихме от училище детската опера „Малкият музикант“ по Хенрих Сенкевич. Бях на 11 години, когато там пях и играх ролята на малкия музикант Янко. По-късно 18-годишен започнах да пея като солист в Академичния хор. После дойде и дебютът ми в Софийската опера с Тимур от „Турандот“ през 1963-та. Имах прослушване и в Байройт при Виланд Вагнер, който веднага искаше да ме ангажира в Германия. А дебютът ми извън България бе с ролята на Пимен в Барселона.
Сао Паулу, Бразилия, 1996 г. Никола Гюзелев като Гремин от “Евгений Онегин” заедно с Анна Мария.
Как и откъде тръгна мечтата ви за реализация чрез музиката? Вашият път все пак е бил предначертан – на художник. Имало ли е момент на раздвоение у вас? Кога си дадохте сметка, че пеенето и музиката са вашият живот?
-Аз съм закърмен с музиката. И всичко при мен стана много естествено, никога не съм имал раздвоение и съмнение в решението си за моя път. И докато пеех в Академичния хор, започнах да вземам уроци по пеене първо при известния наш тенор Илия Йосифов, а по-късно и при вече утвърдения педагог и прекрасен баритон Христо Бръмбаров.
Никога не съм се двоумял, вървях по пътя си и пеех, защото обичах да пея. Разбрах, че музиката и пеенето са моят живот и може би след спечелване на Първа награда на Международния конкурс за млади оперни певци през 1963 г. поех вече отговорността да продължа пътя си като професионален певец.
Пречело ли ви е това, че нямате музикална диплома, но имате от Художествената академия?
Никога не ми е пречило. Но продължих и да рисувам.
Съществува ли легенда „Никола Гюзелев“ и каква е тя? Суперлативите за вас като изпълнител, както и за „неземния ви глас“ по думите на световни медии са ви съпътствали през целия живот. Често сте бил сравняван с великите Шаляпин и Борис Христов, и то още от началото на кариерата ви.
Не обичам тази дума – легенда. Аз съм реален човек и артист. Но ако трябва да кажа нещо по този повод, то е: бях признат за най-добрия кантиленен бас (basso cantabile) в международен мащаб. Е, в началото на една кариера винаги се правят сравнения.
С Борис са ни сравнявали освен като български певци, но и защото си приличаме по вокална даденост. А през 1965-а бяхме в Стокхолм с Любо Бодуров и Юлия Винер за концерти и там пресата ме обяви за младия Шаляпин. Оттогава и Бодура ми викаше винаги „Шальо“! Сравнявали са ме и с големите италиански баси Ецио Пинца и Танкреди Пазеро.
Още когато сте на 29 години, френският „Юманите“ пише за вас и предрича: „Гюзелев е роден за слава“. Как живееше окъпаният в слава творец?
Никога не съм се главозамайвал от славата, която дойде при мен мнооого рано.
Древните Театро Реджо в Парма и Арена ди Верона, както и много други, коленичат пред вас. Аплодисментите за вас взривяват миланската Скала, Метрополитен опера в Ню Йорк, Ковънт Гардън в Лондон, оперните театри в Париж, Москва, Берлин, Виена, Буенос Айрес и къде ли не по света. Кое място от тези е най-много на сърцето ви?
Театро Колон в Буенос Айрес, където пеех доста често. Там се чувствах най-свободен като артист и правех нещата по-задълбочено. Публиката там е изключително топла, сърдечна, но и подготвена и образована! Знаеше оперите наизуст. Също Ковънт Гардън, Лондон, Арената във Верона, Париж, Виена, Неапол и много други.
Ани, вие сте присъствали на не една или две премиери на вашия съпруг. Може ли да предадете по някакъв начин усещането от зрителския възторг от Никола Гюзелев?
Вълнувах се, бях и съм щастлива от този зрителски възторг и обожание. И досега ми настръхва кожата, когато слушам оперите и героите, които той изпълняваше довчера. Никола винаги ще бъде и ще остане на върха на белкантовите постижения в света.
Не сте ли се чувствали на втори план… или обезличена, имайки предвид световния успех на съпруга ви? Как в едно семейство живеят двама творци?
Никога не съм се чувствала обезличена, защото той не ме е карал да се чувствам така. А и нямаше защо да се чувствам така, аз имах и имам своето лице и личност, своя вътрешен живот и изразни средства, слава на Бога. Но в същото време се прекланям пред таланта и приноса му към българското и световното оперно изкуство. Защото той е големият артист и талант, но и голям човек!
Да се върнем пак на кариерата ви, г-н Гюзелев. Някои от спектаклите, в които сте участвали, са били режисирани от признати майстори кинорежисьори – като Андрей Тарковски в спектакъла „Борис Годунов в Ковънт Гардън. Пак там сте работили и с Джон Шлезинджър, режисьор на „Хофманови разкази“, където си партнирате с Пласидо Доминго. Разкажете за работата си с тях.
В Ковънт Гардън правихме „Борис Годунов“ по оригиналната партитура на Мусоргски, която е по-дълга, а не по адаптацията на Римски-Корсаков. С Тарковски много се разбирахме и се получи незабравим диалог. После му изпратих поздравителна картичка. Когато започваше подготовката за поредния си филм Sacrifice, той ми отговори: „Благодаря, да сте жив и здрав, Господ от нищо друго не ви е лишил!“ Никога няма да го забравя!
Много добре работих и с Борис Покровски за „Хованщина“ в София. Направих един Досифей, който успях да подготвя, докато пеех в „Бохеми“, „Аида“ и „Дон Жуан“ в Метрополитен театър в Ню Йорк. Покровски беше щастлив от моята роля. С него станахме големи приятели. Той каза незабравими думи във филмите, които Христо Христов направи за мен по-късно.
Джон Шлезинджър беше режисьор с голяма фантазия и педантичен в работата си. Много се уморявахме на репетициите в Ковънт Гардън на „Хофманови разкази“, но накрая се получи спектакъл бомба! В спектакъла пееше и Пласидо Доминго. Вече бяхме се сприятелили.
На сцената сте си партнирали с оперни величия като Грейс Бъмбри, Джоан Съдърланд, Катя Ричарели… Какво си спомняте за тях, имате ли някой незабравим момент?
И с Елена Образцова! С Бъмбри няма да забравя „Аида“ в Каракалла в Рим, където аз бях Рамфис, а тя Амнерис; с Джоан – в „Анна Болейн“ в Хюстън, аз бях Хенрих VIII, а тя Анна; с Катя – в „Дон Карлос“ в Рим, аз -Филип II, а тя Елизабет ди Валоа, също и в Бон – „Лукреция Борджия“; с Елена пяхме „Хованщина“ в московския Болшой, в Буенос Айрес… и т.н.
Чувала съм за такъв случай в кариерата ви – публиката ви вика 36 пъти на бис пред завесите на една от прочутите оперни зали. Спомняте ли си за такъв случай и къде?
Да, така беше. Това беше във Виена, в Щаатсопер. Директорът, минавайки покрай мен зад завесата тогава, звучно шепнеше: Зекс унд драйцих!!! Бях обичан във Виена!
Работили сте и с много от най-големите български изпълнители – Гена Димитрова, Ана Томова-Синтова, Александрина Милчева, Стефка Евстатиева, Райна Кабаиванска… Допълнете списъка, моля ви.
Никола Николов, Стефка Минева, Калуди Калудов, Бойко Цветанов и разбира се, Любо Бодуров, Юлия Винер, Димитър Петков, Павел Герджиков и много други.
Какво ви свързва с големия Борис Христов? Вие сте последният директор на Академията за изкуство и култура в Рим, носеща неговото име. Какво си спомняте за него и за работата ви там? Всъщност тогава през 1996 г. е прощъпалника ви в преподавателската работа, нали така?
С Борис отдавна ни срещна животът и изкуството. Първо пяхме заедно в „Хованщина“ в Театро Реджо в Торино, той – Досифей, а аз бях Ховански. И то точно след като пях Досифей в София при Покровски. Станахме приятели и се напихме даже заедно един път (смее се). Много по-късно се видяхме и в Рим, но преди аз да стана директор на академията.
Тогава директор беше Пламен Карталов. Отидохме с жена ми Анна-Мария да го поздравим и да му занесем цвете. Той се зарадва много. Не беше вече добре… А когато започнах по-късно да преподавам там и станах директор, уви, той вече ни беше напуснал.
Да, прощъпалник, да кажем, макар че вече и в Рим, и в София идваха при мен певци от разни страни, което и доскоро продължаваше. В академията в Рим водих два последователни курса на специализанти по вокално изкуство. Между момчетата тогава имаше и две-три момичета. Имаше хубава творческа и приятелска атмосфера. И досега сме в контакт с някои от тях.
В последните 18 години вие преподавате, с кои от учениците ви най-много се гордеете?
Гордея се с всички, но най-много с Владимир Стоянов!
Имало ли е моменти в кариерата ви, в които да сте бил разочарован от българи?
След много години ме запознаха с един случай и точно какво е станало. Беше изкарано, че аз имам брат в ЦК на БКП, а моят роден брат беше музикант и женен в Сърбия… И аз 7 години не стъпих и не можех да пея в САЩ (въздъхва тежко). Имало е и други случаи в живота ми, но всичко е вече минало.
Срещи с кои световни знаменитости още помните и не бихте забравили?
През 1992 г. италианският президент тогава Франческо Косига дойде на моя спектакъл на „Дон Карлос“ в Театро Реджо в Торино, изгледа целия 6-часов френски оригинален вариант на операта и след това дойде да ме поздрави и да се срещнем. Беше много сърдечна среща. Той беше голям държавник!
А през 2005 г. имах радостта да се срещна с папа Рацингер – Бенедикт XVI. Бях в държавната делегация при ежегодното посещение в Рим и Ватикана за празника 24 май. Стиснахме си ръцете и той веднага ме попита: „Кога ще дойдете да ни изпеете нещо?“
Кои личности са оказали влияние върху развитието ви на изпълнител?
Човек като се учи, по пътя си среща много трудности, които трябва да преодолява. Например имитирането, което е много лошо после за израстването на артиста. Аз не съм го правил. Имам собствен почерк още от началото, той ми е запазената марка! Освен моите първи вокални учители, които вече споменах, имал съм късмет да пея и с големи диригенти, които са допринесли за моето развитие – Херберт фон Караян, Лорен Маазел, Клаудио Абадо и други.
Опазихте ли собственото артистично „аз”? Признавали сте, че винаги импровизирате на сцената. Това не е ли опасно? Имате ли любима роля?
Да, разбира се, точно за това, което вече ви казах, успях да го запазя. А импровизирането е опасно, ако не си добре подготвен и не си концентриран. Аз импровизирам в артистичната игра, а ако партитурата позволява някаква свобода в музикалната интерпретация, също я правя. Но трябва да си съсредоточен в персонажа и да му останеш верен. Любимите роли са много: Филип, Борис, Досифей, Аттила, Галицки, Мефистофел на Бойто, Дон Жуан и т.н.
Анна-Мария: Той, Никола, е едно цяло, сборен образ между Филип, Борис, Аттила, Мефистофел и Дон Жуан, разбира се (усмихва се).
Има ли разлика между публиката по света и родната?
Има разлика. Хората са различни и подготовката им е различна. Различно възприемат някои неща. Наример – публиката в Театро Колон в Буенос Айрес!
Какво е отношението на управниците ни към културата?
Ние нямаме управници, имаме управляващи! Ако ги имахме управниците, досега нещо щеше да бъде оправено, а сега всеки гледа да кривне по своя път…
Кой министър на културата през годините бихте отличили?
Аз не съм този, който трябва да ги отличава, но мога да изкажа благодарност на Георги Йорданов, на Ивайло Знеполски, на Стефан Данаилов, на Вежди Рашидов!
Какво мислите за случващото се в България, за политиците ни?
Нямам думи. Онемях!…Много съм разтревожен за България!
Скоро ще чествате 30-годишнината от брака си с Анна- Мария. Хич не е малко. Замисляте ли някаква изненада?
Искам да я изненадам с оздравяване… и с цвете, както винаги. За нашата 30-годишнина!
Ани, а вие с какво ще изненадате съпруга си?
Надявам се да го зарадвам с новата стихосбирка, посветена на него!
Какво бихте искали да кажете на вашите почитатели, маестро?
Аз съм щастлив човек. Живях пълноценно. И съм благодарен! Разбира се, имах и огорчения в живота и в кариерата. И аз съм правил грешки. Но и това е животът. На читателите, почитателите, на българите желая да са живи и здрави и почтени!
