Няма нищо по-ценно от това да видиш хората доволни и да ти пляскат усмихнати, а ти си им дал глътка надежда, глътка въздух, казва любимият актьор.
Ненчо Илчев е роден на 3 май 1972 г. в с. Момчиловци, Смолянско. Завършва гимназия в Смолян и учи за кратко зъботехника в медицинския колеж в София. През 1996 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Стефан Данаилов. От 1997 г. е актьор в групата на Театър “Българска армия”. В края на 90-те години става водещ м предаването “Спукано гърне”, където показва фокуси.
Част е от екипа на “Комиците” по bTV, където създава любими образи – на студента Ахилесов, глупака Ванката, илюзиониста Ненчо и др. Образът му на отец Григорий е сред любимите в сериала “Столичани в повече” по bTV. Притежава най-богатата колекция от реквизити на големите български илюзионисти – Мистер Сенко, Орфи, Факира мити и др. Заедно с продуцентите Любо Нейков и Евтим Милошев подготвя първия български музей на илюзионното изкуство.
Ненчо, твоят отец Григорий е пълен с изненади. Какво още да очакваме от него?
Много интересни неща. Вече чета и какво са написали сценаристите за предстоящия сезон, който ще се излъчва есента, и там още по-хубави неща има. Радвам им се на сценаристите, стават все по-добри. Пишат все по-интересни случки и ето, вече колко години не сме омръзнали на хората. Правя образа със страхотна любов. С нетърпение чакам да прочета какво ще му се случи в бъдеще, забавлявам се много и като го чета, и като го играя.
Това събирателен образ ли е на българските свещеници?
Да, в българската църква има както страхотни свещенослужители, познавам много такива, така и други. Присъствал съм на страхотни литургии на хора, изцяло отдадени на вярата, но съм виждал и другата крайност – как двама попове едва не се сбиха до олтара на кой му е ред да води едно кръщене и да вземе парите. Някакви смешни пари…
Аз съм много вярващ и набожен от малък. Много ходя на църква, по манастирите. Повечето попове не ми се сърдят за отец Григорий, забавляват се. Аз съм израсъл в един район на много вярващи хора, в село Момчиловци, в сърцето на Родопите. Баба ми беше много религиозна, майка ми също. Покрай тях двете съм възпитан да уважавам църквата и традициите. Имаше един страхотен свещеник в Момчиловци – отец Канев, който почина. Той беше истински възрожденски човек, боготворен от миряните.
В “Комиците” правиш култови образи, кой ти е най на сърце?
Всичките. Ахилесов ми е много любим, Сашето и Ванката, Ненчо и Ненка. С Любо Нейков много си паснахме като двойка още от началото.
Продължаваш и с “Магията на Ненчо” – спектакъла с фокуси?
Да, вече седма година го правим. Такова нещо не е правено, това не е чист илюзионен спектакъл. На финала е една зимна картина, вали сняг и разказвам една много съкровена история от детството – как човек, ако вярва и иска силно нещо, то задължително ще се случи. Вълнуващо е да видиш на финала публиката на крака и възрастните хора разплакани.
С Любо Нейков като Сашето и Ванката от “Комиците”.
Ти също си мечтал много силно за нещо и то се е случило – разполагаш с най-богатия архив на големите ни илюзионисти.
Много отдавна имам желание да събирам стари реквизити на илюзионисти, които вече не са сред нас. Това изкуство в момента е позабравено, но има големи традиции. Имали сме много големи илюзионисти и страхотни спектакли. И аз от малък, занимавайки се с това, събирах стари вещи. Първият реквизит, с който се сдобих, беше на Орфи. Когато той почина, разказах на съпругата му Люба Орфи, която му беше и асистентка на спектаклите, колко много искам да събера голям архив и тя ми даде всичко негово.
След това продуцентите ни от “Дрийм тийм” Любо Нейков и Евтим Милошев като видяха колко много обичам да събирам такива неща, продуцираха спектакъла “Магията на Ненчо” в “Армията”. Това е много тежко и скъпо изкуство. Вложиха много пари, направиха страхотна сценография, купихме много скъпи фокуси. След това те купиха за мен реквизита на Лепас, един от най-големите ни илюзионисти и човекът, който ме е учил на фокуси.
С Къци Лафазанов като студентът Ахилесов и проф. Тазобедрев от “Комиците”
А как се сдоби с архива на бащата на Емил Димитров – Факира Мити, и с този на Мистер Сенко?
Някои неща ви даде Пепа Мити, снахата на Факира Мити, или съпруга на брата на Емил Димитров – Юлиян, който също беше илюзионист, но почина много млад, на 39 години. По-късно случайно се запознах с Харди, единствения ученик на Мистер Сенко, който живее от много години в Италия.
Всъщност много хора не знаят, че “Мистер” идва от “мистериозният”, а историята е, че на едно представление някъде в провинцията печатарят на плаката не е имал място за цялата дума, и написал само “Мистер Сенко”. Илюзионистът бил бесен, но това му остава като псевдоним през годините.
Когато Харди разбра, че търся неща на Сенко, при едно идване в България заведе нас с Любо и Евтим в едни мазета, в едни подземия, където беше целият реквизит на Мистер Сенко. Уникално! Неща, с които Мистер Сенко е играл между 1940-а и 1960-а година. През 1965-а той спира да играе, прави юбилеен спектакъл на 60 години и приключва. И оттогава тези фокуси не са представяни. Навремето Сенко завещава реквизита на Харди. Той го прибира в тия мазета и тавани и никой не го ползва с години. Мога да се похваля, че имам най-голямата колекция в България.
В теб се борят две страсти – към актьорството и илюзионното изкуство. Коя надделява?
Не се борят, вървят си ръка за ръка. Вече съм на 42 години и съм си подредил така ангажиментите, че да се занимавам само с неща, които са ми приятни. Да няма нищо насила.
Като руския бежанец Дмитрий в постановката “Скакалци” от Ст.Л. Костов в “Сатирата”, сн. Симон Версано.
Откога този пиетет към илюзионното изкуство?
От 13-годишен. Още тогава започнах да правя фокуси в Момчиловци. Там съм роден и там са моите родители. Живял съм във време, в което беше много трудно да излезеш от провинцията.
Родопчанчето с невъзможните мечти…
Имах една книга “Забавни фокуси и илюзии” и съм я гледал като библия! Нямаше тогава къде да се научиш да правиш фокуси. Нямаше кой да те научи. Сега е лесно – цъкаш в интернет и излизат милиарди. Но тогава не беше така. Ходил съм на уроци пак благодарение на моите родители, които са изключителни хора. Никой в рода ни не се е занимавал с изкуство.
Майка ми и баща ми бяха зъботехници и благодарение на тях започнах да се занимавам с фокуси. Те виждаха, че аз имам огромно желание, че горя в това, и много ми угаждаха, много ме обгрижваха. Ако ти кажа къде са ме водили… Много малко родители ще го направят и сега. В далечната провинция те вземаха отпуск и ме водеха в София да гледам театър, кино, илюзионни спектакли, цирк… Ако не бяха те, аз нямаше днес да съм това, което съм.
Шапка да им свалиш…
В двора на село баща ми правеше реквизит, майка ми подреждаше заедно с мен… Представяш ли си?… Много се радваха и живееха с моята мечта. Ако не бяха те, нищо от това, което ми се случва сега, нямаше да се случи.
В ония години човек да ти подаде ръка беше голяма работа. Нямаше как да започна да уча в НАТФИЗ, беше много сложно да излезеш от провинцията. Първо, си с някакъв диалект, как да кандидатстваш с него. Родителите ми виждаха, че ми е мерак, първо учих зъботехника, та от Пловдив дойдох тук. Ходих в театралната студия на Бончо Урумов, трябваше да си оправя диалекта, да се подготвя за академията.
Сватбата му със Зорница.
Зет си на един също любим артист – вокала на група “Диана Ексрес” Илия Ангелов. Къде я срещна твоята Зорница?
Аз бях в Армията, а тя – в НАТФИЗ. Оженихме се доста млади, особено тя. Вече 16 години сме семейство.
Сина си на родното си село ли го кръсти – Момчил?
Много харесвам и филма, и книгата “Време разделно”. Бяхме си казали със Зорница, че ако ни се роди момче, ще е Момчил, а ако е момиче – Яна. Момчил вече е на 8 години и половина и той ми е най-голямата радост, всеки момент гледам да съм с него. Много го обичам, а и той все още много се върти покрай мен, покрай майка си. Гледам да му отделям много внимание и много време и той ме разтоварва най-много. Момчил завършва първи клас, роден е в началото на годината и почна училище на 7 години и половина.
Сигурно е голям кеф татко ти да е фокусник…
О, да, той си има свой комплект за фокуси, правим разни неща заедно. Но се чуди защо всички ме заглеждат по улиците, вика: “Защо тия хора така те гледат?”. Интересно му е.
По улицата, на сцената усещаш ли с всяка фибра на тялото си обичта на хората?
Да, и това ме прави щастлив. С нищо не може да се замени усещането, като си вървя – а аз много обичам да се разхождам по улиците – да видя как някой замислен човек, като ме разпознае, и лицето му грейва. Или докато ходя по пазара, да ми благодарят… Никой и нищо друго не може да ти даде това. И с нищо не може да се купи.
А питат ли те близките: “Не ти ли писна ти да си шутът, който да разсмива хората”?
Не ме питат. Всички мои близки знаят, че го правя с голямо удоволствие. Аз съм искал да правя точно това. А когато човек е искал нещо много силно и го постигне, трябва да му се радва.
Даваш вид на популярен човек, достъпен за хората.
Аз съм против това, когато станеш популярен, да сложиш черните очила и шапката и да се криеш от хората. Нашият професор Стефан Данаилов много пъти ни е казвал: “Радвайте се на популярността си и грабете с шепи от любовта на хората, защото тя не е вечна, тя е кратка”.
Какво носиш в себе си като послания от твоя професор?
Много неща. Той ни предаде своите чисто човешки ценности: да обичаме театъра, да си уважаваме професията и преди всичко да сме добри хора. Той самият е изключителна личност и много голям човек. Много се обичаме, много ми е помагал през годините.
Албена Михова ми е казвала, че не й пука за разни награди, че единствено важни са аплодисментите.
Няма нищо по-ценно от това да видиш хората доволни и да ти пляскат усмихнати, а ти си им дал глътка надежда, глътка въздух…
Скромното родопчанче, бленуващо за голямата сцена, днес има шанса да играе в две от най-рейтинговите предавания – “Комиците” и сериала “Столичани”; в трупата е на един от най-добрите театри – “Армията”, има дори собствен илюзионен спектакъл. Останаха ли ти нереализирани мечти?
Явно винаги съм попадал на точното място, при точните хора. Аз съм щастлив и късметлия, радвам се и благодаря на съдбата за това.
Като в приказката за Пепеляшка, само че в мъжки вариант…
Всичко е благодарение на родителите ми, които са ми помогнали в подходящия момент, и на страхотните хора, които срещнах след това: Бончо Урумов, Стефан Данаилов, преподавател ми беше и Ивайло Христов. Веднага след завършването попаднах в “Армията”, играл съм при най-добрите режисьори: Леон Даниел, Сашо Морфов. Попадал съм в най-добрите представления като “Дон Кихот” на Сашо Морфов. В “Дрийм тийм” се събраха много читави хора, които се обичат, държат един на друг и им е приятно да работят заедно, затова и са толкова успешни във всичко, което правят.
Но като успешен тим, се сблъсквате с много завист, жълти писания. Как се отразява това на един добър човек като теб?
Аз съм си изградил мой личен кръг от приятели и колеги. Знам къде да ходя, с кого да се срещам. Повечето време си стоя вкъщи, приятно ми е с жена ми и с детето, при майка ми и баща ми, с брат ми. Той е три години по-голям от мен и е полицай в Ямбол. С него страшно много се обичаме, чуваме се всеки ден, ходим си на гости. Имам си 5-6-10 приятели, които знам, че са ми истински, с тях се виждам и чувам често.
Представи си, че имаш един ден, свободен от всякакви ангажименти. Как би го прекарал?
Вкъщи със сина ми. Да си сготвим нещо вкусно, да си гледаме телевизия, да си четем книжки, да се разходим из парка, да си говоря с него; да си легнем на спалнята и да си гледаме някой филм.
История. Интервюто е направено през 2014 г. за едно прекрасно, но вече несъществуващо издание. Публикуват се откъси от него поради непреходната му стойност.
