Десет години по-късно отново ми се случва абсурд в една медия – супер съм била отвсякъде, с хиляди „добри новини“, но една едничка „лоша“ – ЕГН-то.

Боряна Антимова

Този красив колаж ми направиха моите скъпи приятели и колеги от “Сдружение Азбукари” за рождения ми ден

В шеметния си път като креативен човек, пълен с идеи, така и не намерих време да напиша своята книга. Но през 2012 г. реших да направя един експеримент – да пусна в блога си моята подробна автобиография. Помислих си, че никога не сме достатъчно смели да разказваме историята на живота си пред всички.

Каква е историята около тази автобиография. През 2012 г. бях поканена да оглавя отдела за вътрешна информация на един от най-авторитетните централни всекидневници. Предложиха ми вместо стандартното CV да напиша свободен текст – къде съм учила, какво съм работила.

Казаха ми, че разчитат на мен да въведа ред в отдела и с човещината си да мотивирам по-силно репортерите и другите редактори. Защото ги ръководела някаква жена цербер и те непрекъснато ревели от нея. И понеже шефът не беше работил пряко с мен, казал така, по човешки да разкажа за себе си.

Поработих един месец като заместник-завеждащ отдел. Беше много тежко, защото шефката на отдела разбра, че ме готвят за нейното място, и заформяше интрига след интрига.

Казаха ми, че разчитат на мен да въведа ред в отдела и с човещината си да мотивирам по-силно репортерите и другите редактори, защото ги ръководела някаква жена цербер и те непрекъснато ревели от нея. И понеже шефът не беше работил пряко с мен, помолил така, по човешки да разкажа за себе си. Поработих един месец като заместник-завеждащ отдел. Беше много тежко, защото дамата на тази позиция разбра, че ме готвят за нейното място, и заформяше интрига след интрига.

А репортерите много бързо ме обикнаха, оплакваха ми се от шефката и вместо на нея, звъняха от всяко събитие на мен. Понякога зацикляха и ми изплакваха по телефона: „Не мога да си направя лийййдааа“. А вероятно знаете, че лийдът в новините е първото изречение, което съобщава най-важното, после се разгръщат подробностите. И ми звънят репортерките паникьосани. „Разкажи ми накратко за какво става въпрос, какво научи?“, питам. Те обясняват, а аз казвам: „Пиши“ и директно им диктувам лийда, те пищят от кеф, че съм ги спасила и добавят, че съм била върха.

Много ме обичаха всички и много ми се доверяваха, споделяха и лични неща, а аз приех като изключителна чест да организирам най-важните новини в това издание. Обаче в края на месеца ми съобщиха, че няма да ме назначат като шеф на вътрешен отдел, защото главният редактор си извикал един бивш негов колега и приятел от друг вестник. Познавал си го, работил с него, свикнал бил с него, предпочитал да не рискува с човек, когото не познава достатъчно.

Тогава дамата, която ме беше предложила за тази позиция, взе автобиографията ми от бюрото си. Няколкото листа бяха измачкани, тя призна, че освен шефа, е чела няколко пъти автобиографията ми и стояла на бюрото ѝ, откакто съм я дала. Каза: „Бях поразена от работата ти, от нещата, които пишеш, но не съм предполагала, че имаш такава биография. Ти си изключителна, ти си възрожденска личност и няма да си простя, ако заради това решение зарежеш напълно изданието”. Обещах ѝ, че ще помисля. Друг на мое място би се обидил и би зарязал тази редакция. Но аз преглътнах някак обидата и продължих да сътруднича като свободен автор. Колеги са ми споделяли, че когато разглеждали на оперативка неделния брой, главният редактор казвал: „Такааа… в този брой, като гледам, най-хубавото нещо е интервюто…“ Тоест, моето интервю.

Та тогава, като се разбра, че няма да бъда шеф на вътрешния отдел, реших да публикувам тази моя автобиография в блога си. Нали ми бяха казали, че съм „изключителен журналист, възрожденска личност“, а пък ето, дори и биографията ми не беше достатъчно силна, за да подтикне собственика да рискува с мен, непознатата, вместо с колега, с когото е работил. Поредният абсурд с мен, си помислих, и публикувах текста ей така, да видя как ще реагират хората.

Автобиографията ми имаше изключителен успех! Непознати хора непрекъснато ми пишеха и аз публикувах отдолу коментарите и отзивите им.

Ето я моята автобиография – ексклузивна и нестандартна като самата мен. Защо я пускам сега ли? Защото години по-късно ми се случи подобен абсурд! Имам сигурно поне 1000 „добри новини“, за да бъда ангажирана сериозно в една авторитетна медия, за постоянно, защото ми писна да не ми изплащат хонорарите навреме, въпреки че шефовете и колегите казват, че съм супер! Обаче има само една едничка „лоша новина“, и тя е, че… търсели по-млади хора?! Имах усещането, все едно ЕГН-то ми е някаква присъда, диагноза за неизлечима болест, за обреченост!

Та така, пускам аз моята автобиография до 2012-а. Pодена съм на 30 ноември (годината за мен е само една цифра в ЕГН-то, винаги съм се чувствала на 29!). Завършила съм езиковата гимназия в Плевен и бакалавър по „Начална педагогика“ в Педагогическия колеж в Плевен към Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“. После магистратури по руска и българска филология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Имам и 2-годишна аспирантура (постмагистратура) в Института по руски език „А. С. Пушкин” в Москва.

Няколко години работих като учителка – в 45 ОУ, 141 СОУ с преподаване на руски език и в експерименталното 151 СОУПИ (Сега – Национално училище „София“). Имам втори клас квалификация като педагог. Бях любимата учителка, винаги в топ 3 на училището. Предложена бях за званието „Старши учител“ още, когато бях на 28 години – комична история… Колегите ми се шегуваха с мен: на 28 – старши учител? Тя ще ни учи как да преподаваме? Тогава ме поканиха в екипа за педагогическо проектиране и реализация на експерименталното 151 СОУПИ. Предпочетох да участвам в създаването на едно абсолютно различно алтернативно училище, което вдигнахме в „руините“ на измислената комунистическа „академия“ АОНСУ в Овча купел. Там, където сега е Нов български университет.

Обичах децата и работех с любов, но знаех, че сред многото ми дарби писането е най-силно изразено. В един момент си казах, че точно тази ми дарба от Бога трябва да развивам максимално. Помня как още от дете учителките ме изкарваха пред класа да чета моето съчинение – че било най-доброто, а аз умирах от неудобство и притеснение… Винаги съм искала да работя като журналист, но преди промените това беше направо невъзможно, ако не си партиен член, а аз категорично не пожелах да „се влея в редиците“ на БКП.

Журналист съм от 1991-ва, когато заедно с група ученици от профил „Журналистика и масови комуникации” в 151 СОУПИ създадохме седмичния вестник „Икар” (за това разказах в предговора). Вече след промените, когато негласното изискване да съм член на БКП отпадна, започнах работа при Румен Балабанов, светла му памет, като редактор във в. „Кой си ти”. Използвайки опита си от там, поех като редактор вестник „Време Super S”. Всъщност бях и.д. главен редактор, в редакционното каре като „главен редактор“ стоеше името на основния собственик и управител, а той дори не знаеше какво пише в броевете… Както и да е. Този вестник беше с доста неопределен таргет и нисък тираж – 12 000.

Предложих на издателите (изд. „Време”) да го преобразуваме основно като вестник за тийн аудиторията от 12 до 19 и само за година вдигнах тиража му на 42 000, като през 1994 – 1996 г. беше най-тиражният вестник в тази ниша. От негови рубрики излязоха две списания. Първият български fanzinе (списание за фенове) със заглавие I Love и емисия I Love TAKE THAT се правеше само с тийнейджъри, които обучавах в движение, и се продаваше в много висок за времето и групата си тираж за списание. Просто беше уловен пулсът на малките ни читатели. Сред съсобствениците имаше един шеф, с когото заедно реализирахме всички тийн мечти с широк размах, талант и професионализъм – Людмил Мирков. „Нешлифован диамант” – така ме наричаше той. Научи ме на много важни неща за съдържателната архитектура на печатните медии, за книгоиздаването, но най-важното – вдъхна ми кураж и ми осигури най-здравия възможен гръб, за да реализирам всички свои идеи. Бях абсолютна звезда, раздавах автографи на малките читатели, които ме причакваха пред редакцията сутрин.

Веднъж в ресторанта на Съюза на журналистите на „Граф Игнатиев” Людмил ме представи на един от първите главни редактори на в. „Труд”, име легенда – Дамян Обрешков. Каза му: „Бай Дамяне, това е новата Валерия Велева”. Тогава Валя вече беше нашумяла с рубриката си с интервюта с известни личности „По пантофи”.

По същото време направихме и второ специализирано списание „Лексикон 5 +” – за тийнейджъри. То също беше с много висок тираж. И трите издания – седмичник и двете месечни списания ръководех и редактирах сама, като екипът ми беше само от неопитни тийнейджъри на по 17-19 години.

След повече от 4 години напуснах Издателска къща „Време” поради несъгласие с политиката ѝ. В един момент решиха да превърнат успешния вестник, в който бях вложила толкова много труд и сърцето си, в списание (заради по-качествения печат и евентуално по-големи възможности за реклама). Допуснаха груба грешка, като пренесоха абсолютно същите успешни рубрики, които бях въвела и развила, от вестника в списанието. А то изискваше съвсем различна съдържателна архитектура. Така на практика „убиха” успешния вестник и създадоха по-скъпо издание, което не можеше да се ползва от същата аудитория.

Беше късната пролет на 1997-ма, един ден минавах край редакцията на в. „Труд” (тогава – на бул. „Дондуков”) и реших да вляза при главния редактор на „Нощен труд” – Пламен Каменов. Защо „Нощен труд“? Беше значително по-трудно един вестник да излиза след обед, след централните издания, и да предлага други, алтернативни новини. Реших, че това е голямо предизвикателство за мен, влязох при Каменов и започнах да му говоря каква е моята представа за „Нощен труд”. Говорех бързо, самоуверено, нахакано, направо не му дадох възможност да гъкне, а той ме гледаше втрещено и ме слушаше с огромен интерес.

Казах, че като уникално, единствено издание за другата половина от живота на човека – нощта, вестник „Нощен труд“ трябва да бъде коренно различен като рубрики и подход към новините и въобще към стила. Та нали нощем не се случват само катастрофи, убийства и купони, може да се пише не само за кръв и секс, но и за много други интересни неща, да се правят атрактивни репортажи и интервюта. „Напиши всичко това и ми го донеси“ – каза само Пламен Каменов.

Винаги съм била много „концептуална“, а колкото до креативността ми – от мен буквално бликат идеи. Особено, когато с някого обсъждаме нещо по метода на брейнсторминга… Написах цели 10 страници с идеи за нови рубрики и разработки и ги занесох. Когато отидох отново при Каменов, той ми връчи моите страници и каза: „Вземи, ще работиш по тази програма. По твоята концепция”. Беше 29-и, каза ми, че веднага, от 1-ви другия месец, започвам работа като редактор. На оперативката ме представи на екипа, каза, че ще работя по своя собствена програма и помоли колегите да не ми пречат.

Това имаше точно обратния ефект – екипът веднага настръхна срещу мен. Проблемът беше, че вече имаше петима журналисти, които пишеха на хонорар и чакаха да бъдат назначени, а пък аз идвам от улицата и едва ли не ме спускат с парашут. Реших като бъдещ редактор да мина през всичко – нощни дежурства, репортажи, за да опозная по-добре работата отвътре. Поработих няколко месеца при неимоверни проблеми – другите ревниви редактори непрекъснато ми сваляха репортажи, интервюта и т.н. Беше невъзможно да работя по програмата си, срещах страхотен отпор от колегите. Каменов като разбра, ме караше всеки ден да нося разпечатки на свалените ми от вечерта текстове, звънеше на дежурните редактори и им крещеше. И така не ставаше, колегите реагираха ревниво и продължиха да правят спънки – откъде накъде някаква си нова редакторка ще работи по собствена програма!


Лятото на 1997 г., редакцията на в. “Нощен труд”. Група радиоводещи ми гостуват в редакцията, за да им разкажа как се организира нощно дежурство. Аз съм вдясно, 48 кг с мокри парцали 🙂 До мен е моят любим приятел Жоро Игнатов, сега главен редактор на “Съдебен спор” и на други тв предавания, а тогава – млад радиоводещ… Емоции…

Тогава една издателка на порно вестник – Нина Петрова, ме намери в редакцията на „Нощен труд“ и ме покани на разговор. Сподели, ронейки сълзи, че я е срам да я наричат „госпожа Чукова”, че не желае повече да я свързват с порно изданието и, че иска да направим един свеж успешен младежки вестник като „Време Super S”. Каза: „Знам, че успехът на „Време Super S” е твоя заслуга, всички са наясно, че ти им вдигаше тиражите. Затова реших, че ако изобщо направя такъв вестник, ще е с теб”. Казах ѝ да изтрие сълзите, обещах ѝ, че от онзи момент нататък ще я свързват не с порно простотии и цинизми, а с най-успешното тийн издание. Така и стана. Тогава успешният „Време Super S” вече беше прекроен на списание и съответно съсипан, нишата за тийнейджъри беше свободна и аз реших да напусна „Труд”, където търпях унижения и незаслужени рестрикции, и да направя един жизнерадостен тийнейджърски вестник.

Попитах издателката само колко страници смята да го пуска, каква цветност – и това беше. Сама го направих. Събрах си екип от репортери и дизайнери – моите хора от „Икар“ и „Време Super S“. Първия брой издателката го видя чак на рампата – четеше, седнала върху купчина вестници, и му се радваше. Нарекохме го „Тийнейджър LOVE” и на третия месец вече беше с 28 000 тираж! Издателката вече беше усвоила ноу-хауто ми и реши да изгони главния си редактор! Не беше трудно – след един ожесточен служебен спор на другия ден багажът ми беше събран от секретарката, тоест – бях изгонена. Да я съдя по Закона за авторско право по онова време?! Абсурд!

Между другото, вестникът живя много дълго след моето напускане, 14 години, защото беше набрал силна инерция, имаше силен екип – моя, който аз оставих там, имаше много здрава концепция за основа, създадена от мен и беше построен върху нещата, които наистина обичат тийнейджърите. А те винаги са били най-трудният таргет.

Тръгнах да търся издател за моя младежки вестник – „Икар”. Случайно срещнах на улицата мой познат, който ми се оплака, че от 3 години не може да направи пчеларско списание за новия, втори пчеларски съюз, който беше регистрирал. Договорихме се аз да му направя списанието и да го ръководя, а той да се включи с финансиране на моя вестник „Икар”. Той ми връчи само документ за регистрацията на съюза, остави ми и пари за разходи и замина за месец в чужбина. Когато се върна, списание „Пчелар” имаше всички нужни документи, нает офис, компютри, мебели, екип, концепция и бяха направени дизайнерски проби за корицата и страниците. Имаше и договор за генералната му дистрибуция. Бях ангажирала и най-добрия специалист по пчелите за главен консултант. Собственикът онемя от изненада.

На втория месец вече беше излязъл първият брой и, когато предприемачът го взе в ръцете си, сълзи се търкулнаха по бузите му. Каза, че професорите и доцентите по болести по пчелите от 3 години правели опити да направят списание – и нищо. Буквално за два-три месеца издателство „Пчелар” се разви, водех разговори с автори и подготвяхме за печат книги по апитерапия (лечение с пчелни продукти)… По-късно обаче партньорът ми „забрави” за договорката ми да се включи в издаването на „Икар”, и това стана причина да се разделим. Нямах достатъчно средства да поема планираните загуби от първите няколко месеца на моя вестник „Икар”, не намерих друг съдружник и го спрях в самото начало.

Какво ми се случи във „Вестник за жената“ и по-нататък – четете ТУК

There are no comments.

Leave a Reply

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>