Моята луда нестандартна автобиография

Десет години по-късно отново ми се случва абсурд в една медия – супер съм била отсякъде, с хиляди „добри новини“, но една едничка „лоша“ – ЕГН-то.

Боряна Антимова

В шеметния си път като креативен човек, пълен с идеи, така и не намерих време да напиша своята книга. Но през 2012 г. реших да направя един експеримент – да пусна в блога си моята подробна автобиография. Помислих си, че никога не сме достатъчно смели да разказваме историята на живота си пред всички.

Каква е историята около тази автобиография. През 2012 г. бях поканена да оглавя отдела за вътрешна информация на един от най-авторитетните централни всекидневници. Предложиха ми вместо стандартното CV да напиша свободен текст – къде съм учила, какво съм работила.

Казаха ми, че разчитат на мен да въведа ред в отдела и с човещината си да мотивирам по-силно репортерите и другите редактори. Защото ги ръководела някаква жена цербер и те непрекъснато ревели от нея. И понеже шефът не беше работил пряко с мен, казал така, по човешки да разкажа за себе си.

Поработих един месец като заместник-завеждащ отдел. Беше много тежко, защото шефката на отдела разбра, че ме готвят за нейното място, и заформяше интрига след интрига.

А репортерите много бързо ме обикнаха, оплакваха ми се от шефката и вместо на нея, звъняха от всяко събитие на мен. Понякога зацикляха и ми казваха: „Не мога да си направя лийда“. А вероятно знаете, че лийдът в новините е първото изречение, което съобщава най-важното, после се разгръщат подробностите. И ми звънят репортерките паникьосани, а аз казвам: „Разкажи ми накратко за какво става въпрос, какво научи“. Те разказват, аз казвам „Пиши“ и директно им диктувам лийда, те пищят от кеф, че съм ги спасила и казват, че съм върха.

Изобщо много ме обичаха всички и много ми се доверяваха, споделяха и лични неща, а аз приех като изключителна чест да организирам най-важните новини в това издание. Обаче в края на месеца ми съобщиха, че няма да ме назначат като шеф на вътрешен отдел, защото главният редактор си извикал един бивш негов колега от друг вестник, познавал си го, свикнал е с него, предпочитал да не рискува с човек, когото не познава достатъчно и това е…

Тогава дамата, която ме беше предложила за тази позиция, взе автобиографията ми от бюрото си. Няколкото листа бяха измачкани, тя призна, че освен шефа, е чела няколко пъти автобиографията ми и стояла на бюрото й, откакто съм я дала. Каза: „Бях поразена от работата ти, от нещата, които пишеш, но не съм предполагала, че имаш такава биография. Ти си изключителна, ти си възрожденска личност и няма да си простя, ако заради това решение зарежеш напълно изданието”. Обещах й, че ще помисля.

Друг на мое място би се обидил и би зарязал изданието. Но аз преглътнах някак обидата и продължих да сътруднича като свободен автор. Колеги са ми казвали, че когато разглеждали на оперативка неделния брой, главният редактор казвал: „Такааа… в този брой, като гледам, най-хубавото нещо е интервюто…“ Тоест моето интервю.

Та тогава, когато се разбра, че няма да бъда шеф на вътрешния отдел, реших да публикувам тази моя автобиография в блога си. Нали ми бяха казали, че съм изключителен журналист, възрожденска личност, а пък ето, дори и биографията ми на изключителен журналист не беше достатъчно силна, за да накара собственика да рискува с мен, непознатата, вместо с колега, с когото е работил. Поредният абсурд с мен, си помислих, и публикувах текста ей така, да видя как ще реагират хората.

Автобиографията ми имаше изключителен успех! Непознати хора непрекъснато ми пишеха и аз публикувах отдолу коментарите и отзивите им.

Ето я моята автобиография – ексклузивна и нестандартна като самата мен. Защо я пускам сега ли? Защото вчера, 10 години по-късно, ми се случи подобен абсурд! Имам сигурно поне 1000 „добри новини“, за да бъда ангажирана сериозно в една авторитетна медия, за постоянно, защото ми писна да не ми изплащат хонорарите навреме, и шефовете казват, че съм супер!

Обаче има само една едничка „лоша новина“ и тя е, че търсели по-млади хора?! Имах усещането, все едно ЕГН-то ми е някаква диагноза за неизлечима болест, за обреченост!

Ето и моята автобиография до 2012 г.

Pодена съм на 30 ноември (годината няма значение, за мен тя е само една цифра в ЕГН-то, винаги съм се чувствала на 29!) Завършила съм Руска езикова гимназия в Плевен и Институт за начални учители също в Плевен. После руска и българска филология в Софийски университет. Имам и двегодишна специализация в Института по руски език „А. С. Пушкин” в Москва.

Няколко години работих като учителка – в 45 ОУ, 141 СОУ с преподаване на руски език и 151 експериментално СОУ. Имам втори клас квалификация като педагог. Бях любимата учителка, винаги в топ 3 на училището. Предложена бях за званието „Старши учител“ още, когато бях на 28 години – комична история… Не станах, защото ме поканиха в екипа за създаване на експерименталното училище и аз предпочетох това да правиш едно абсолютно различно алтернативно училище. Иначе винаги съм искала да работя като журналист, но преди промените това беше доста трудно, ако не си партиен член.

Журналист съм от 1990 г., когато заедно с група ученици от профил “Масови комуникации” в 151 експериментално СОУ създадохме седмичния вестник “Икар”. По-късно започнах работа при Румен Балабанов, светла му памет, като редактор във в. “Кой си ти”. Използвайки опита си от в. “Кой си ти”, поех като редактор вестник “Време Super S”. Всъщност бях и.д. главен редактор, в редакционното каре като главен редактор се пишеше основният собственик, а той дори не знаеше какво пише в броевете… Този вестник беше с доста неопределен таргет и нисък тираж – 12 000.

Предложих на издателите (изд. “Време”) да го преобразуваме основно като издание за аудиторията от 12 до 19 г. и само за 2 години тиражът му се вдигна до 45 000, като през 1994 – 1996 г. беше най-тиражният вестник в тази ниша. От негови рубрики излязоха две списания.

Първият български fanzinе (списание за фенове) със заглавие I Love и емисия I Love TAKE THAT се правеше само с тийнейджъри, които обучавах в движение, и се продаваше в много висок за времето и групата си тираж за списание – 12 000. Просто беше уловен пулсът на малките ни читатели.

Имахме един легендарен шеф с огромно сърце, с когото заедно реализирахме всички тийн мечти с широк размах, талант и професионализъм – Людмил Мирков… Няма вече нито такива списания, нито такива сърцати издатели…

“Нешлифован диамант” – така ме наричаше Людмил. Той ме научи на всичко ценно, което трябва да знае един журналист от печатните медии, но най-важното – вдъхна ми кураж и ми осигури най-здравия възможен гръб, за да реализирам всички свои планове. Бях абсолютна звезда, раздавах автографи на малките читатели, които ме причакваха пред редакцията сутрин.

Помня веднъж в ресторанта на Съюза на журналистите на “Граф Игнатиев” Людмил ме представи на един от първите главни редактори на в. “Труд”, име легенда – Дамян Обрешков. Каза му: “Бай Дамяне, това е новата Валерия Велева”. Тогава Валя вече беше нашумяла с рубриката си с интервюта с известни личности “По пантофи”, на която бях луд фен.

По същото време направихме и второ специализирано списание “Лексикон 5 +”. То също беше с много висок тираж. И трите издания – седмичник и две месечни списания ръководех и редактирах сама, като екипът ми беше само от млади неопитни тийнейджъри на по 17-19 години.

След повече от 4 години напуснах Издателска къща “Време” поради несъгласие с политиката й – в един момент решиха да превърнат успешния вестник в списание (заради по-качествения печат и евентуално по-големи възможности за реклама). Допуснаха груба грешка, като пренесоха абсолютно същите успешни рубрики, които бях въвела и развила, от вестника в списанието. А списанието изискваше съвсем различна съдържателна архитектура. Така на практика “убиха” успешния вестник и създадоха по-скъпо издание, което не можеше да се ползва от същата аудитория.

Беше пролетта на 1997 г., един ден минавах край редакцията на в. “Труд” на “Дондуков” и реших да вляза при главния редактор на “Нощен труд” – Пламен Каменов. Исках да кандидатствам там, защото беше значително по-трудно един вестник да излиза след обед, след централните вестници, и да предлага алтернативни новини. Реших, че това е голямо предизвикателство, влязох при Каменов, представих му се и започнах да му говоря каква е моята представа за “Нощен труд”, без да му дам възможност да вмъкне и дума.

Казах, че като уникално, единствено издание за другата половина от живота на човека – нощта, той трябва да бъде коренно различен като рубрики и подход към новините и въобще към стила. Че нощем не се случват само катастрофи, убийства и купони, и че може да се пише не само за кръв и секс, но и за много други интересни неща и да се правят атрактивни репортажи и интервюта. Пламен Каменов ми каза да напиша идеите си и да му ги занеса.

Написах 10 страници с идеи за нови рубрики и разработки и ги занесох. Когато отидох отново при него, той ми връчи моите страници и каза: “Вземи, ще работиш по тази програма. По твоята концепция”. Беше 29-и, каза ми, че веднага, от 1-ви, започвам работа като редактор. На оперативката ме представи на екипа, каза, че ще работя по своя собствена програма и помоли колегите да не ми пречат.

Това беше голяма грешка и имаше точно обратния ефект – екипът веднага настръхна срещу мен. Защото имаше петима журналисти, които пишеха и чакаха да бъдат назначени, а пък аз идвам от улицата и веднага ме назначават. Реших като бъдещ редактор да мина през всичко – нощни дежурства, репортажи, за да опозная по-добре работата отвътре. Поработих няколко месеца при неимоверни проблеми – другите ревниви редактори непрекъснато ми сваляха репортажи, интервюта и т.н. Беше невъзможно да работя по програмата си, срещах страхотен отпор от колегите.

Каменов като разбра, ме караше всеки ден да нося разпечатки на свалените ми от вечерта текстове, после звънеше на дежурните редактори и им крещеше. И така не се получаваше, колегите реагираха ревниво и продължиха да правят спънки – откъде накъде някаква си нова редакторка ще работи по собствена програма!

Тогава една издателка на порно вестник – Нина Петрова, ме покани на разговор. Сподели, ронейки сълзи, че я е срам да я наричат “госпожа Чукова”, че не желае повече да я свързват с порно изданието и че иска да направим един успешен младежки вестник като “Време Super S”. Каза: “Знам, че успехът на “Време Super S” е твоя заслуга, всички знаят, че ти им вдигаше тиражите. Затова реших, че ако изобщо направя такъв вестник, ще е с теб”. Казах й да изтрие сълзите, че й обещавам, че отсега нататък ще я свързват не с порно простотии, а с най-успешното тийн издание. Така и стана.

Тогава успешният “Време Super S” вече беше прекроен на списание и съответно съсипан, нишата беше свободна и аз реших да напусна екипа на “Труд”, където търпях само унижения, и да отида да направя един жизнерадостен тийнейджърски вестник.

Попитах издателката само колко страници смята да го пуска, каква цветност и това беше. Сама го направих. Събрах си екип от репортери и дизайнери – моите хора от „Икар“ и „Време Super S“. Първия брой издателката го видя чак на рампата, четеше и му се радваше. Нарекохме го “Тийнейджър LOVE” и на третия месец вече беше с 28 000 тираж!

Нина Петрова вече беше усвоила ноу-хауто и реши да изгони главния си редактор! Не беше трудно – след един ожесточен служебен спор на другия ден багажът ми беше събран от секретарката, тоест – бях изгонена. Да я съдя за авторско право по онова време? Абсурд!

Между другото, вестникът живя много дълго след моето напускане, 14 години, защото беше набрал силна инерция, имаше силен екип – моя, имаше много здрава концепция за основа и беше построен върху нещата, които наистина обичат тийнейджърите. А те винаги са били най-трудният таргет.

Тръгнах да търся издател за моя младежки вестник – “Икар”. Тогава срещнах мой познат, който ми се оплака, че от 3 години не може да направи пчеларско списание за новия, втори пчеларски съюз, който беше регистрирал. Договорихме се аз да му направя списанието и да го ръководя, а той да се включи с финанси в издаването и на моя вестник “Икар”.

Връчи ми само съдебната регистрация на съюза, остави ми и пари за разходи и замина за месец в чужбина. Когато се върна, списание “Пчелар” имаше всички нужни документи, нает офис, компютри, мебели, екип, концепция и бяха направени дизайнерски проби за корицата и страниците. Имаше и договор за генералната му дистрибуция. Бях ангажирала и най-добрия специалист по пчелите за главен консултант. Собственикът се шашна.

На втория месец вече беше излязъл първият брой и когато бизнесменът го взе в ръцете си, сълзи се търкулнаха по бузите му. Каза, че професорите и доцентите по болести по пчелите от 3 години правели опити да направят списание – и нищо. Буквално за два-три месеца издателство “Пчелар” се разви, водех разговори с автори и подготвяхме за печат книги по апитерапия (лечение с пчелни продукти)…

По-късно обаче партньорът ми “забрави” за уговорката ни да се включи в издаването на “Икар”, и това стана причина да се разделим. Нямах достатъчно средства да поема планираните загуби от първите няколко месеца на моя вестник “Икар”, не намерих друг съдружник и го спрях в самото начало.

Какво ми се случи във „Вестник за жената“ и по-нататък – четете ТУК