Моята луда нестандартна автобиография 2

Десет години по-късно отново ми се случва абсурд в една медия – супер съм била отвсякъде, с хиляди „добри новини“, но една едничка „лоша новина“ – ЕГН-то.

Боряна Антимова

Продължение от ПЪРВА ЧАСТ

Някой ми каза, че „Вестник за жената” увеличава обема си, да попитам за работа. Вместо да се изтъквам колко съм добра, занесох на главния редактор – Лияна Кирилова – двете последни издания, които бях правила – сп. „Пчелар” и в. „Икар”. Тя ги разгледа, беше възхитена, изсипа куп похвали за текстовете и заглавията и ми предложи от раз поста зам.-главен редактор. Кооператорите обаче, които издаваха вестника, не позволиха външен човек да е на такъв висок пост и една година работих като отговорен редактор, после бях назначена като зам.-главен. Там останах повече от 5 години. Напуснах заради издателската политика на Лияна Кирилова. Тя отказваше да осъвремени дизайна на изданието, да промени някои от рубриките. Заплатите оставаха ниски, имаше недопустима уравниловка – по социалистически. Лияна ме оставяше сама да правя дебелите 48-странични броеве, но затова пък инвестирах много в себе си – покрай нея минах през легендарната школа на в. „Отечествен фронт“ – еталонът за качествена журналистика.

След напускането спечелих конкурса за главен редактор на предаването „На кафе” в Нова телевизия – 16 страници разработки, идеи за нови рубрики, за динамизиране на предаването и какво ли не… Но в първия ми работен ден доведоха отнякъде някаква жена, която не беше участвала в конкурса. „Не питай защо и как“, ми каза програмният директор. Предложи ми позицията отговорен редактор, приех. Но след 20 дни промениха формата, като отделиха повече минути за „Биг Брадър“ и свалиха рубриката ми.

Тогава разработих рекламата и пиар концепцията на нов център за красота. Напуснах, защото собствениците ми плащаха много нередовно.

Работих известно време като шеф на отдел „Култура” в сп. „Лидер”, което обаче скоро закриха, поради лош мениджмънт и неадекватна маркетингова политика и дистрибуция. Тогава с някои колеги се втурнахме да търсим друг издател и да вдигнем отново списанието, но не успяхме.

Междувременно с една дама, изкуствовед разработихме интернет портал за българско изобразително изкуство „Арката”, където продавахме платна и скулптури на наши художници онлайн. Създадохме и първия онлайн аукцион за български произведения на изкуството. Сключихме и договор със Съюза на българските художници. Оказа се обаче, че порталът е финансиран задкулисно от мутри, които искаха да сложат ръка върху някои имоти на СБХ. В знак на протест, двете с дамата изкуствовед го напуснахме и скоро след това беше свален от мрежата, защото нямаше кой да го поддържа.

Междувременно част от екипа на сп. „Лидер” бяхме поканени да разработим нова здравна медийна група Health Media с петте възможни медийни формата – интернет портал, вестник, списание, радио и тв предаване. По-късно към нас се присъединиха Бойко Станкушев, Иво Инджов и бившият шеф на програма Хоризонт на БНР Петър Галев.

Аз участвах в създаването на вестника и трябваше да разработя сама портала – www.health.bg, тъй като по онова време никой в екипа нямаше опит с онлайн медии. Започнах от нищото – с новини, статии и т.н. – всичко на тема здраве, здравеопазване, социални дейности и екология. Отделно порталът включваше списание с по-трайни теми и интернет формати на вестника, списанието, тв и радио предаването.

В началото го правех сама, после назначиха още един редактор и репортер. Осигурих и кореспонденции на здравни теми от страната. Бях на позицията отговорен редактор, бяха ми казали, че главен редактор няма да има. „Подредих си градинката“, си казах и доволна, си сложих слушалките и си пуснах любима музика… И в този момент Петър Галев доведе отнякъде дама (радиожурналист при това!), която назначиха за главен редактор – на вече готовия ми и реализиран проект. И за мен беше въпрос на чест да подам веднага оставката си.

Беше есента на 2008-ма, видях, че в „Монитор” търсят редактори за вътрешен отдел. Отговорният редактор Ива Николова ми предложи да поема отдел „Кореспонденти”. Оказа се, че отдел нямаше, трябваше да го създам. Имаше само няколко човека, „свободни валенции”, като повечето от тях преписваха новини от агенциите и от местните издания и само двама-трима излизаха със собствени новини. Никой не искаше да работи с кореспондентите, защото беше адски трудно. Бях част от красивата нова концепция, която тръгна през септември 2008-ма, когато „Монитор” увеличи обема си и промени рубриките си. Идеята беше значително да се засили регионалната информация и „Монитор” не само на думи, но и на практика да бъде национално издание, а не просто вестник за новините по жълтите павета.

С кореспондентите никой не беше работил и беше наистина много трудно. Трябваше да се започне от промяна в манталитета и провинциалното мислене. Работата беше възрожденска. Трябваше да ги надъхам, да им повтарям често, че те са институцията „Монитор” в съответния град и регион, че са нужни, че работата им е много важна за екипа и много отговорна. Постепенно пробвах нови репортери и след година страната беше покрита с мрежа от 20 кореспондента. Отговарях за всичко – договори, отпуски, командировъчни, техника, хонорари… Адски трудно беше да се администрират и координират, защото по един човек от град захранваше с новини и репортажи двата всекидневника – „Монитор” и „Телеграф”, а понякога изпълняваше поръчки и за „Политика”. И за разлика от другите всекидневници, където в отдел „Кореспонденти” работеха трима-четирима човека, аз бях сама. Казаха ми да почакам за помощник, докато се качи тиражът.

Шегувах се, че бюрото ми е като пулт за управление на полети – 3 телефона, 2 имейла и скайп. До обяд пристигаха около 70 имейла, половината от които бяха новини в развитие, като при сериозен инцидент се ангажираха кореспонденти от два града едновременно. Изискваше се невероятна концентрация, защото, освен всичко друго, трябваше всеки ден да подготвям като редактор 2 или 3 страници с регионални новини. Отделно всеки ден трябваше да подам за „Общество” по 2 репортажа от страната и почти всеки ден – по един редакционен коментар от някой кореспондент. Плюс обзорни сборни информации за икономическия отдел по разни потребителски и сезонни теми и проблеми. Много често темата на броя беше подкрепена от кореспонденции от страната.

Обикновено всеки ден поне 2 от челата в новините бяха от страната, а по мои груби изчисления 30% от информацията, с която се захранваха новините, идваше от отдел „Кореспонденти”. От „свободни валенции” те се бяха превърнали в здрав екип от журналисти, на които всички разчитаха по празниците, когато нищо не се случваше, да захранват двата всекидневника с чела, репортажи и новини.

Допълнителни проблеми създаваше фактът, че бях на щат към „Монитор”, между двата вестника имаше „братска конкуренция“, а от „Телеграф” всеки ден мърмореха, че обсебвам кореспондентите, като непрекъснато ги пращам по задачи за „Монитор” и нямат време за „Телеграф”. Успявах някак да лавирам между двата екипа до края на юли 2009-я, когато дойде „едно розово прасе“ и с един замах потъпка всичко. Реши, че няма да има отдел „Кореспонденти”, защото харчели много пари, и щели да вземат регионални новини от агенциите. Съкратиха около 25% от екипа, в това число и мен.

Изкарах тежка зима, с колеги пробвахме да правим един здравен сайт, но не ни платиха и се отказахме. По препоръка на моя кореспондентка от „Монитор” (Вилдан Байрямова) започнах работа в Информационна агенция БГНЕС, отдел „Вътрешна информация” като редактор. В началото главният редактор – Зелма Алмалех, не щадеше суперлативите, чак ми беше неудобно. Покривах и всякакви събития – съд, прокуратура, МВР, МС, министерства, културни събития, та дори и икономически новини. Всичко, каквото е нужно. Зелма ме пращаше къде ли не, защото знаеше, че може да разчита на мен. Правехме резюмета от всички важни разговори в сутрешните блокове и трябваше 10 минути след излъчването да сме ги качили. Конкурирахме се с „Фокус“. Беше изключително динамично и страхотна школа по бързо новинарство. Само за седмица вече бях постигнала скоростта на колегите редактори там.

В някакъв момент обаче Зелма ми вдигна страхотен скандал, защото попитах, аз като редактор ли съм назначена, или като репортер. Пращаха ме по на 3 до 5 събития дневно, така губех тренинг в бързото качване на новини като редактор, а останалите редактори не поемаха нито едно събитие. Попитах, другите редактори да не са свещени крави, че не ги пращат на нито едно събитие, а аз покривам по 3-4-5. И тогава се случи нещо, което не можех да си обясня – Зелма ми прекрати договора, след като през цялото време, до последно ме хвалеше! Години по-късно чух от колеги, че собствениците се канели да назначат мен за главен редактор на цялата агенция, Зелма разбрала и взела мерки да ме отстрани.

Отново тежка зима – имаше възможност да работя само в жълти издания, нещо, което категорично отказвах да правя. Като уважаващ себе си журналист, предпочитах временно да започна каквато и да е друга работа, не по специалността, само не и в жълто издание.

Тогава ме покани главният редактор на токшоуто „Споделено с Камелия” по ТВ7 Жоро Игнатов (сега – главен редактор на „Съдебен спор“ по Нова). Навремето аз го бях открила за телевизията и той не беше забравил това.

Не споменах по-горе, че когато бях във „Вестник за жената”, няколко месеца работих за Миглена Ангелова в „Искрено и лично”. Предаването беше в началото си, тогава тя искаше коренно да промени схемата. Казах ѝ, че щом bTV иска от нея „Искрено и лично” да бъде „кошчето за душевни отпадъци“ на телевизията, нека бъде това, но да е качествено кошче. Предложих ѝ не да нарежда по няколко специалисти до себе си на сцената, които да редят под нос някакви скучни съвети, а да сложи там да седне само Проблемът, който да изплаче. А долу на първия ред да са специалистите, които да помогнат на Проблема.

Така и стана, Миглена беше доволна и ми каза да намеря още един „шантав и креативен” човек като мен. Жоро Игнатов тогава беше радиоводещ в малко радио – 99. После от ръководството на телевизията поискаха да минем на директно излъчване, вече беше невъзможно да работя на двете места – във „Вестник за жената” и в „Искрено и лично”. И аз, понеже съм си вестникар, предпочетох да съм зам.-главен редактор на „Вестник за жената”. По-късно помогнах на Миглена и да направи вестника си „Искрено и лично”. Посъветвах я да не пуска големи тиражи, че ще я подхлъзнат с продажбите и брака, но тя не ме послуша и няколко месеца след това спря вестника.

В „Споделено с Камелия” се оказа, че един средноинтелигентен водещ като нея може със стабилна слушалка в ухото да прави много раздвижени и интересни предавания. Токшоуто разчиташе на интересни теми и на интересни, а не популярни гости, и в това му беше силата. Беше въодушевяващо, защото имаше динамика. В деня, в който разбрах, че гонят Камелия и, че новата водеща Вихра води нов редактор, тоест – няма да работя повече за “Споделено…”, ми се даде шанс в „Преса”. Още като видях първия брой на 3 януари, бях категорична, че искам да работя за него. Не беше приятно да си седя и да пиша от вкъщи, но реших, че ще чакам колкото е необходимо, но ще работя за „Преса”. До закриването му правех неделното приложение с интервюта със звезди, пращах и новини.

В тази моя импровизирана автобиография вероятно трябва да включа и факта, че бях член на Творческия фонд на СБХ с уникални облекла. Имах авторска марка „Антима“ и правех пуловери с тъкани пана отпред, с апликации от кожа и мъниста. Продаваха се много скъпо в магазините на СБХ в София, по морските курорти, в Европа и Америка. Но след промените, когато навлязоха много модни брандове, пазарът се стесни и категорично отказах да правя уникати на цени, по-ниски от някаква си конфекция на „Армани“ или „Версаче“. Пък и предпочитам играта на словото пред играта на цветове, релефи и композиции. Занимавала съм се и с театрална режисура, поставяла съм много пиеси в читалища, съосновател съм на най-младото столично читалище – „Хармония”, в базата на бившето АОНСУ, сега Нов български университет.

Каквото и да съм работила обаче, винаги съм била вестникар до мозъка на костите. Шегувам се, че ако усвоя една програма за страниране, ще мога да затворя цикъла писане – дизайн – печат. Тоест, сама да си списвам и издавам вестник. Имам и особен пиетет и усет към фотографията. Много държа на подбора на снимки, на единството на текст и визия дори и при най-обикновена дописка.

Мога да направя калкулация на производствени разходи на един брой, знам как се печатат вестници, как се правят коли на книги и списания. Знам и как се прави финансов план на издание, с планирани загуби и всички бюджетни пера и т.н. Но предпочитам това, в което съм най-силна – съдържателната архитектура и режисурата на статии, рубрики и страници. Защото за мен редакторът в медиите е и продуцент, и режисьор.

Като Стрелец, съм работохолик, амбициозна и вдъхновена, правя всичко с много любов и ми се удава да мотивирам хората и да ги увличам след себе си. Приятно ми е да работя с млади хора, те ме вдъхновяват. Всички екипи, които съм създавала досега, са били успешни и продължават да функционират добре и след моето напускане. Като основни свои достойнства в работата си определям креативността, организираността и умението да координирам много хора и теми едновременно, а също и лоялността към изданието. Освен това лесно ми се удава да съм толерантна и сговорчива, тъй като не ми е трудно да приема различната позиция у другите.

Колкото до новините, мисля, че съм силна в структурирането и заглавията, имам усет за акцента. Не одобрявам някои залитания на медии, при които за централните новини от парламента и правителството например се избират послушни, скучни и прекалено праволинейни репортери, със задушаваща, сковаващо силна автоцензура. Многото съкращения в гилдията напоследък направиха репортерите още по-несигурни и сковани. И дори и да притежават достатъчно силни собствени източници, това не е гаранция за успех. Ако усетът им за новината е притъпен от постоянна тревога за мястото и прехраната, ако не притежават собствени креативни инструменти за извличане на свой акцент и на собствена новина, те се превръщат в „диктофони“, лишени от инициатива и индивидуалност. Резултатът е скучни заглавия и още по-скучни новини. И никаква собствена новина.

Какво се случи във фейсбук след тази публикация – четете ТУК