Десет години по-късно отново ми се случва абсурд в една медия – супер съм била отсякъде, с хиляди „добри новини“, но една едничка „лоша новина“ – ЕГН-то.
Боряна Антимова

Продължение от ПЪРВА ЧАСТ
Някой ми каза, че “Вестник за жената” увеличава обема си, да попитам за работа. Вместо да говоря колко съм добра, занесох на главния редактор – Лияна Кирилова – двете последни издания, които бях правила – сп. “Пчелар” и в. “Икар”. Тя ги разгледа, беше много учудена, възхитена, изсипа куп похвали за текстовете и заглавията и ми предложи от раз поста зам. главен редактор.
Кооператорите, които издаваха вестника, не позволиха външен човек да е на такъв висок пост и една година работих като отговорен редактор, после бях назначена като зам.-главен. Там работих 4 години. Напуснах заради издателската политика на Лияна Кирилова. Тя отказваше да осъвремени дизайна на изданието, да промени някои от рубриките. Заплатите оставаха ниски, имаше недопустима уравниловка – по социалистически.
След напускането спечелих конкурса за главен редактор на предаването “На кафе” в Нова телевизия, но в първия ми работен ден доведоха отнякъде друга жена, не участвала в конкурса. Тогава програмният директор ми предложи позицията отговорен редактор, приех. Но след 20 дни промениха формата, като отделиха повече минути за „Биг Брадър“ и свалиха рубриката ми.
Тогава разработих рекламата и пиар концепцията на нов център за красота. Напуснах, защото собствениците ми плащаха много нередовно.
Работих известно време като шеф на отдел “Култура” в сп. “Лидер”, което обаче скоро закриха, поради лош мениджмънт и неадекватна реклама и дистрибуция. Тогава с някои колеги се хвърлихме да търсим друг издател и да вдигнем отново списанието, но не успяхме.
Междувременно с една изкуствоведка разработихме интернет портал за българско изобразително изкуство “Арката”, където продавахме платна и скулптури на наши художници онлайн. Разработихме и първия онлайн аукцион за български произведения на изкуството. Сключихме и договор със Съюза на българските художници. Оказа се обаче, че порталът е финансиран задкулисно от група съмнителни бизнесмени, които искаха да сложат ръка върху някои имоти на СБХ. Двете с изкуствоведката го напуснахме в знак на протест и скоро след това беше свален от мрежата.
Междувременно част от екипа на сп. “Лидер” бяхме поканени да разработим нова здравна медийна група Health Media с петте възможни медийни форми – интернет портал, вестник, списание, радио и тв предаване. По-късно към нас се присъединиха Бойко Станкушев, Иво Инджов и бившият шеф на програма Хоризонт на БНР Петър Галев.
Аз участвах в създаването на вестника и трябваше да разработя сама портала – www.health.bg, тъй като по онова време никой в екипа нямаше опит с онлайн медии. Започнах от нищото – с новини, статии и т.н. – всичко на тема здраве, здравеопазване, социални дейности и екология. Отделно порталът включваше списание с по-трайни теми и интернет варианти на вестника, списанието, тв и радио предаването.
В началото го правех сама, после назначиха още един редактор и репортер. Осигурих и кореспонденции от страната. Бях на позицията отговорен редактор, бяха ми казали, че главен редактор няма да има. Но когато порталът беше подреден и напълно разработен, доведоха отнякъде дама, която назначиха за главен редактор – на вече готовия ми и реализиран проект. И за мен беше въпрос на чест да подам веднага оставка.
Беше есента на 2008 г., видях, че в “Монитор” търсят редактори за вътрешен отдел. Разговарях с отговорния редактор Ива Николова и тя ми предложи да поема отдел “Кореспонденти”. Всъщност отдел нямаше, трябваше да го създам. Имаше само няколко човека, “свободни валенции”, като повечето от тях преписваха новини от агенциите и само двама-трима излизаха със собствени новини.
Никой не искаше да работи с кореспондентите, защото беше адски трудно. Бях част от красивата нова концепция, която тръгна през септември 2008 г., когато “Монитор” увеличи обема си и промени рубриките си. Идеята беше значително да се засили регионалната информация и “Монитор” не само на думи, но и на практика да бъде национално издание, а не просто вестник за новините по жълтите павета.
С кореспондентите никой не беше работил и беше наистина много трудно – трябваше да се започне от промяна в манталитета и провинциалното мислене. Работата беше възрожденска. Трябваше да ги надъхам, да им повтарям често, че те са институцията “Монитор” в съответния град и регион, че са нужни, че работата им е много важна за екипа и много отговорна.
Постепенно пробвах нови репортери и след година страната беше покрита с мрежа от 20 кореспондента на три нива на заетост – на постоянен договор, на твърд хонорар и на хонорар за публикувани информации. Отговарях за всичко – договори, отпуски, командировъчни, техника, хонорари и т.н.
Адски трудно беше да се администрират и координират, защото по един човек от град захранваше с новини и репортажи двата всекидневника – “Монитор” и “Телеграф”, а понякога изпълняваше поръчки и за “Политика”. И за разлика от другите всекидневници, където в отдел “Кореспонденти” работеха 3-4 човека, аз бях сама. Казаха ми да почакам за помощник, докато се качи тиражът.
Шегувах се, че бюрото ми е като пулт за управление на полети – 3 телефона, 2 имейла и скайп. До обяд пристигаха около 70 имейла, половината от които бяха новини в развитие, като при сериозен инцидент се ангажираха кореспонденти от два града едновременно. Изискваше се невероятна концентрация, защото, освен всичко друго, трябваше всеки ден да подготвям като редактор 2 или 3 страници с регионални новини.
Отделно всеки ден трябваше да подам за “Общество” по 2 репортажа от страната и почти всеки ден – по един редакционен коментар от някой кореспондент. Отделно – обзорни сборни информации за икономическия отдел по разни потребителски и сезонни теми и проблеми. Много често темата на броя беше подкрепена от кореспонденции от страната.
Обикновено всеки ден поне 2 от челата в новините бяха от страната, а по мои груби изчисления 30% от информацията, с която се захранваха новините, идваше от отдел “Кореспонденти”. От “свободни валенции” кореспондентите се бяха превърнали в здрав екип от журналисти, на които всички разчитаха по празниците, когато нищо не се случваше, да захранват двата всекидневника с чела, репортажи и новини.
Допълнителни проблеми създаваше фактът, че бях на щат към “Монитор”, между двата вестника имаше братска конкуренция, а от “Телеграф” всеки ден мърмореха, че обсебвам кореспондентите, като непрекъснато ги пращам по задачи за “Монитор” и нямат време за “Телеграф”.
Успявах някак да лавирам между двата екипа до края на юли 2009 г., когато дойде Делян Пеевски и реши, че няма да има отдел “Кореспонденти”, защото харчат много пари, и ще вземат регионални новини от агенциите. Съкратиха около 25% от екипа, в това число и мен.

Изкарах тежка зима, с колеги пробвахме да правим един здравен сайт, но не ни платиха и се отказахме. По препоръка на моя кореспондентка от “Монитор” (Вилдан Байрямова) започнах работа в Информационна агенция БГНЕС, отдел “Вътрешна информация” като редактор. В началото главният редактор – Зелма Алмалех, не щадеше суперлативите, чак ми беше неудобно.
Покривах и всякакви събития – съд, прокуратура, МВР, МС, министерства, културни събития, та дори и икономически новини. Всичко, каквото е нужно. Зелма ме пращаше къде ли не, защото знаеше, че може да разчита на мен. Сутрин правехме резюмета от всички важни разговори в сутрешните блокове и трябваше 10 минути след излъчването да сме ги качили. Конкурирахме се с Фокус. Беше изключително динамично и страхотна школа по бързо новинарство. Само за седмица вече бях постигнала скоростта на колегите редактори там.
В някакъв момент обаче Зелма Алмалех ми вдигна страхотен скандал, защото попитах, аз като редактор ли съм назначена, или като репортер. Пращаха ме по на 3 до 5 събития дневно, така губех тренинг в бързото качване на новини като редактор, а останалите редактори не поемаха нито едно събитие. Попитах, другите редактори да не са свещени крави, че не ги пращат на нито едно събитие, а аз покривам по 3-4-5.
И тогава се случи нещо, което не можех да си обясня – Зелма Алмалех ми прекрати договора, след като през цялото време, до последно ме хвалеше! По-късно разбрах от мои колеги, че собствениците са се канели да назначат мен за главен редактор на цялата агенция, Зелма е разбрала и е взела мерки да ме отстрани.
Отново тежка зима – имаше възможност да работя само в жълти издания, нещо, което категорично отказвах да правя. Като уважаващ себе си журналист, предпочитах временно да започна каквато и да е друга работа, не по специалността, само не и в жълто издание.
Тогава ме покани главният редактор на токшоуто “Споделено с Камелия” по ТВ7 Жоро Игнатов (сега главен редактор на „Съдебен спор“ по Нова).

Лятото на 1997 г., редакцията на в. “Нощен труд”. Група радиоводещи ми гостуват в редакцията, за да им разкажа как се организира ношно дежурство.
Аз съм вдясно, 48 кг с мокри парцали
До мен е моят любим приятел Жоро Игнатов, сега главен редактор на “Съдебен спор” и на други тв предавания, а тогава – млад радиоводещ… Емоции…
Навремето аз го бях открила за телевизията и той не беше забравил това. Не споменах по-горе, че когато бях във “Вестник за жената”, няколко месеца работих за Миглена Ангелова в “Искрено и лично”.
Предаването беше в началото си, тогава тя искаше коренно да промени схемата. Казах й, че щом bTV иска от нея “Искрено и лично” да бъде кошчето за душевни отпадъци на телевизията, нека бъде това, но да е качествено кошче. Предложих й не да нарежда по няколко специалисти до себе си на сцената, които да редят някакви скучни съвети, а да сложи там да седне само Проблемът, който да изплаче. А долу на първия ред да са специалистите, които да помогнат на Проблема.
Така и стана, Миглена беше доволна и ми каза да намеря още един “шантав и креативен” човек като мен. Жоро тогава беше радиоводещ в малко радио – 99. После от ръководството на телевизията поискаха да минем на директно излъчване, вече беше невъзможно да работя на двете места – във “Вестник за жената” и в “Искрено и лично”.
И аз, понеже съм си вестникар, предпочетох да съм зам.-главен редактор на “Вестник за жената”. По-късно помогнах на Миглена и да направи вестника си “Искрено и лично”. Посъветвах я да не пуска големи тиражи, че ще я подхлъзнат с продажбите и брака, но тя не ме послуша и няколко месеца след това спря вестника.
В “Споделено с Камелия” се оказа, че един средноинтелигентен водещ като нея може със стабилна слушалка в ухото да прави много раздвижени и интересни предавания. Токшоуто разчиташе на интересни теми и на интересни, а не популярни гости, и в това му беше силата. Беше въодушевяващо, защото имаше динамика.
В деня, в който разбрах, че гонят Камелия и че новата водеща Вихра води нов редактор, тоест – няма да работя повече за “Споделено…”, ми се даде шанс в “Преса”. Още като видях първия брой на 3 януари, бях категорична, че искам да работя за него. Не беше приятно да си седя и да работя от вкъщи, но реших, че ще чакам колкото е необходимо, но ще работя за “Преса”. До закриването му правех неделното приложение с интервюта със звезди, пращах и новини.
В тази моя импровизирана автобиография вероятно трябва да включа и факта, че бях член на Задругата на майсторите и на Творческия фонд на СБХ с уникални облекла. Имах авторска марка „Антима“ и правех пуловери с тъкани пана отпред, с апликации от кожа и мъниста, продаваха се много скъпо в магазините на СБХ в София и по морските курорти.
Но след промените, когато навлязоха много модни марки, пазарът за уникати се стесни. Пък и предпочитам играта на словото пред играта на цветове, релефи и композиции. Занимавала съм се и с театрална режисура, поставяла съм много пиеси в читалища, съосновател съм на най-младото столично читалище – “Хармония”, в базата на бившето АОНСУ, сега Нов Български университет.
Каквото и да съм работила обаче, винаги съм била вестникар до мозъка на костите. Шегувам се, че ако усвоя една програма за страниране, ще мога да затворя цикъла писане – дизайн – печат. Тоест, сама да си списвам и издавам вестник. Имам и особен пиетет и усет към фотографията. Много държа на подбора на снимки, на единството на текст и визия дори и при най-обикновена дописка.
Мога да направя калкулация на производствени разходи на един брой, знам как се печатат вестници, как се правят коли на книги и списания. Знам и как се прави финансов план на издание, с планирани загуби и всички бюджетни пера и т.н. Но предпочитам това, в което съм най-силна – съдържателната архитектура и режисурата на статии, рубрики и страници. Защото за мен редакторът в новините е и продуцент, и режисьор.
Като Стрелец, съм работохолик, амбициозна и вдъхновена, правя всичко с много любов и ми се удава да мотивирам хората и да ги увличам след себе си. Приятно ми е да работя с млади хора, те ме вдъхновяват. Всички екипи, които съм създавала досега, са били успешни и продължават да функционират добре и след моето напускане.
Като основни свои достойнства в работата си определям креативността, организираността и умението да координирам много хора и теми едновременно, а също и лоялността към изданието. Освен това лесно ми се удава да съм толерантна и сговорчива, тъй като не ми е трудно да приема различната позиция у другите.
Колкото до новините, мисля, че съм силна в структурирането и заглавията, имам усет за акцента. Не одобрявам някои залитания на медии, при които за централните новини от парламента и правителството например се избират послушни, скучни и прекалено праволинейни репортери, със задушаваща, сковаващо силна автоцензура. Многото съкращения в гилдията напоследък направиха репортерите още по-несигурни и сковани. И дори и да притежават достатъчно силни собствени източници, това не е гаранция за успех.
Ако усетът им за новината е притъпен от постоянна тревога за мястото и прехраната, ако не притежават собствени креативни инструменти за извличане на свой акцент и на собствена новина, те се превръщат в диктофони, лишени от инициатива и индивидуалност. Резултатът е скучни заглавия и още по-скучни новини. И никаква собствена новина.
Какво се случи във фейсбук след тази публикация – четете ТУК