Боряна АНТИМОВА
През 2007-ма Миро започва самостоятелна кариера и само за няколко месеца е класиран като изпълнител номер 1 на България. След първия му самостоятелен албум «Омиотворен» през 2008-ма, предстои излизането на втория – «Месия». Носител е на около 30 награди във всички музикални категории, два пъти е треньор в най-престижния музикален формат «Гласът на България». Отскоро е водещ на новото предаване на bTV “Наистина любов”.
-Миро, ти си сред единиците български артисти, който сам пише музиката и текстовете и дори прави аранжиментите на парчетата си. Новият ти албум “Месия”, по твоите думи, ще е много личен и твой, това означава ли, че няма да гониш комерсиалното на всяка цена?
-Слава на Бога, с възрастта поумнях. Докато едно време за мен беше важно песента, която пусна, да звучи отвсякъде, сега си мисля, че един артист струва толкова, колкото е честен в изкуството си. Да, хубаво ми е, когато на мой концерт хората пеят заедно с мен известните ми песни, но ми е още по-хубаво, когато пеят с мен по-непопулярните.
Аз не знам каква е причината да се родя, но мога да осмисля живота си, като бъда верен на себе си и правя това, което смятам за добро. КариZма беше плод на много молитви. Ние не вярвахме в успеха на първата си песен, но аз не спирах да се моля сутрин, обед, вечер, непрекъснато. Казвах: “Господи, моля те, направи чудо, нека тая песен да стане хит”. И “Рискувам да те имам” се превърна в мегахит. Чаках момента, в който да направя християнския албум. А Каризма си бяха комерсиален продукт отвсякъде и така беше правилно, защото такива бяхме тогава.
-Комерсиален, но е факт, че много хора плачеха и продължават да го правят на вашите песни…
-Това, че са комерс, е добре – това са хубави песни. Това е част от моя път, и той ме е довел до сегашния момент.
-Два дуета белязаха музикалния фон в края на миналия и началото на 21-ви век – Дони и Момчил и КариZма… Когато един дует е бил толкова успешен, не е ли нормално да се събере отново?
-Има неща, които не се продават. Щастието е едно от тях, макар че парите помагат… Много по-важно за мен е да се чувствам добре, да съм пълноценен с хората, които обичам, и да сме здрави. Слава на Бога, имам публика, която обичам. Благодарен съм за любовта. Тя е взаимна. Дните в кариZма са моето минало, от което не се отричам, но това е затворена страница за мен. Категорично.
-Видеото “Върха на планината” си заснел на приказните Карлукови карстови извори…
-Да ми се чуди някой на акъла, като толкова ме е страх от високото, защо трябваше да пея от ръба на пропаст… Кошмар!
-А защо трябваше да си го причиниш?
-По идея на режисьора. И защото карстовият скален комплекс в Карлуково е изключително красив. Това е едно от местата в България, които трябва да популяризираме. Но тези снимки ще запомня като кошмар. Стоенето на ръба на скалата беше изпитание, което не издържах… Дни наред след това го преживявах. Срам, не срам – фобия …
-Преди това пък, в “Сувенир”, се снима с 6-годишния ти племенник Давид, когото обожаваш, и с писателката Людмила Филипова и актьора от сериала “Под прикритие” Иво Захариев. Интересна идея е заложена в него – за хората извън рамките… Кое те предизвика да го направиш такова?
-Такъв е текстът на песента. Идеята за хората вътре в рамките и извън тях е на режисьорката, и много хубаво си кореспондира с музиката.
В клипа “Сувенир” Миро се снима с 6-годишния си племенник Давид, когото обожава
-Освен Дивна, с която спечелихте риалити формата “Пей с мен” през 2008 г., кого още покровителстваш?
-Да си помагаме един на друг е нещо, което съм научил от големи за мен хора. Ще започна от Митко Щерев, макар че не е първият. Ние с Галка го наричахме на шега чичо Митко, а той мен- чичо Миро. Та „чичо Митко“ ни канеше редовно на вечери у тях, защото знаеше, че понякога нямаме пари и за вечеря. Митко Щерев се държеше с нас като част от семейството си, и ние вечеряхме заедно с красивите му дъщери…
Той продуцира като подарък първата версия на “Рискувам да те имам”. Щерев беше пътеводната светлина на КариZма. Много добронамерени хора ме водят с мъдрост и досега. Така че това, което аз давам, е това, което ми е дадено даром, а аз съм получил много. Логично е да го предам нататък. А Дивна се развива перфектно.
Миро като треньор в тв формата “Гласът на България” заедно с Данчо Караджов, Преслава и Вики Терзийска
-Ти си единственият треньор, поканен два пъти тв състезанието “Гласът на България”, и един от най-емоционалните. дин утвърден певец би могъл да ревнува от новите таланти?
Да помагаш на талантливи хора, да се съгласиш с мечтите им и да ги познаваш, е привилегия.
Вася Попова за мен беше „Гласът на България“… Тя е артист със собствен почерк .. Една такава мъничка и усмихната, но силна… Ако усети със сърцето си нещо, ще го направи, ако не, ще намери правилния аргумент и няма да го направи. Така трябва да бъде. Бъди убедена, че това момиче ще работи и като водопроводчик, но няма да стане певица в пианобар.
-Защо не харесваш тази работа?
-Спрях да пея в пианобар, когато бях на 19. Първият пианобар в България беше във Варна и аз работех в него. Ненавиждах момента, в който тръгвах на работа, въпреки добрия шеф и готиния персонал. Парите също бяха добри, но рутината отне удоволствието ми от музиката. Затова напуснах. Майка и татко ми казваха, че съм луд, защото за седмица аз изкарвах парите, които те изкарваха за няколко месеца. От днешната ми гледна точка обаче съм постъпил абсолютно правилно.
-Ти не криеш своята емоционалност. Повече губи или повече печели един изпълнител от това, че се оголва емоционално пред публиката?
-Едно време се опитвах да бъда някой, който не съм. Това ме направи нещастен. Сега съм щастлив, без да броя какво губя или печеля.
-Влюбен или вдъхновен – кое от двете състояния повече те характеризира в този твой период на видим подем?
-Нито едното от двете. Може и отстрани да изглежда, че съм в подем, най-важното за мен е да бъда по-добър човек. Опитвам се да използвам максимално времето си и това, което имам като възможности.
-Малко хора знаят за теб, че обожаваш класическата музика и дори беше ангажиран от Христина Ангелакова да пееш оперни арии?
-Това е друга класа. Когато пея опера, е с намигване – аз нямам нужната постановка на гласа, нито пък съм платил цената в труд, за да съм на класическата сцена. Участвал съм в няколко концерта, организирани от Маестра Ангелакова. Бях част и от Моцартовите дни миналата година. Пял съм също и арията на Ескамильо от “Кармен” и на Мефистофел от “Фауст”. Ама как съм ги изпял… Като поп певец съм ги изпял (смее се).
-В тези звездни за теб мигове за кои моменти от миналото си на беден амбициозен младеж се сещаш?
-Младостта е арогантна. Ако срещна онзи човек, който бях на двайсет години, не бих си казал нищо. Бих си зашил два шамара. Младият Миро не би разбрал този, който съм в момента.
Миро с майка си и сестра си
-Какъв беше младият Миро?
-Тогава бях просто… глупав. Мислех, че знам и мога всичко. Сега поне си давам ясна сметка, че сферата на моето незнание е огромна.
-Какво обичаш да правиш, с кого обичаш да се виждаш, когато си отидеш в Добрич?
-Мама, татко, сестра ми, племенника, приятелите от детството… Старая се да си ходя често. Нито аз ще стана по-млад, нито родителите ми. Изпускам как расте Давид, така че се старая да съм в Добрич по често.
-Кой и с какво може да те оМИРОтвори?
-Само Господ.
-През 2010-а беше определен за модна икона, а преди с Галя си правехте сами оригинални тоалети. Сега?
-Сега се обличам в дрехи на големите артисти в модата, 99 процента от гардероба ми е Армани. И не защото е марка, а защото дрехите му са произведения на изкуството.
-В артистичния ти дом ти има много книги, картини и един роял. Напоследък стана традиция артистите да се пробват и в някое друго изкуство, как е при теб?
-Рисувам, но малко над средното ниво. Цената на майсторството е висока във всяко изкуство. Янко Янков например има усет към светлината, и ми е достатъчно да погледна платната му, за да си кажа, че няма смисъл изобщо да опитвам. Рисувах, предимно защото обичах да ми мирише на маслени бои, на терпентин и да създавам нещо с ръцете си. Преди да завърша картина, се обръщам и поглеждам „Житата“ на Янков и се отказвам…
-А каква е съдбата на платната ти, като ги нарисуваш?
-“Хващат крачета” и стават постоянни гости в домовете или офисите на приятели.
-Една от големите ти страсти са книгите, ти буквално “изяждаш” всяка за отрицателно време…
-Напоследък се хващам, че много чета в Уикипедия. Живеем в изумително време, в което всичко е на един клик разстояние. Ако например хапвам банан, си хващам статия в Гугъл, проверявам от кое семейство е растението и т.н..
-Коя книга е винаги на нощното ти шкафче?
-Не се разделям със сонетите на Шекспир, нося томчето където и да пътувам.
-С писателката Людмила Филипова имате много силна интелектуална и духовна връзка, тя се е снимала в клипа ти, ти пък си на корицата й… Как се роди това приятелство?
-Има хора, които като срещнеш, все едно си ги познавал винаги. Те предизвикват инстинктивно в теб нежност и симпатия. Там няма нужда от много думи. С Людмила беше искрена симпатия от първи път, освен това много й харесвам книгите. Чел съм всичките, освен “Мастиленият лабиринт”. Любима ми е “Анатомия на илюзиите”.
Английското издание на книгата на Людмила Филипова “Мастиленият лабиринт” с Миро на корицата
-Приятелите ти твърдят, че си готов да помогнеш на всеки в нужда, като избягваш да го афишираш?
-А споменаха ли че съм отмъстителен реваншист (смее се)? Човек не може да помогне на целия свят, но би могъл да опита, като започне с хората, които среща. Би трябвало взаимопомощта да е нормална в съществуването ни. Ние зависим един от друг, взаимносвързани сме. Ако мога да направя нещо, защо да не го направя. Благословен съм да живея сред много любов и ми личи.
-Обгрижваш с много любов няколко помиярчета – котетата Мирко и Грибко и кучето Розичка, но защо само животни от улицата?
-(Бурен смях). Може да са от улицата, но са моите (смее се). Те просто идват при мен и остават. Всъщност кучетата са шест, защото петте деца на Роза вече пораснаха и съвсем не влизат в графата кученца (смее се). В началото на седмицата се купува около 20 кг суха храна, за хляба да не говорим, а в четвъртък-петък вече оставаме без нищо и отново се пазарува. Много ми се иска да имам нюфаундленд, но такъв е животът (усмихва се).
Тези сладури които съм приютил, живеят с мен, защото няма къде другаде. И нося отговорност. Сутринта ставам, преди да съм направил за себе си каквото и да е, първата ми работа за деня е да нахраня „добитъка” (смях). Шест кучета, и всяко иска внимание, любов. Всяко вика “бау” и иска да се гушне в теб. Котките мяукат и искат тяхната си храна и внимание. Преди да изляза, нямам време за мен.
-Когато пътуваш, предпочиташ пасторалната селска идилия, не държиш на лукса?
-Явно съм човек от друг век. Обичам да ми е спокойно. Ню Йорк като град например не ме привлича. В Лондон обичам кварталите. Един от най-неприятните моменти в живота ми беше на “Оксфорд стрийт” – тълпища хора, като мравуняк…
-В градината си садиш и отглеждаш дръвчета… Какво ти дава това?
-Вече нямам време и за това. Миналата година засадих една прекрасна магнолия, която Розичка, разбира се, откопа и изяде. Сега си бях приготвил ела, но кученцата я унищожиха, преди да я засадя.
-Обожаваш да гледаш морето, с какво те зарежда морската шир?
-Ами, аз съм жабе. На мен ми дай басейн, вана, море, езеро и няма мърдане от там. И не смятам, че е свързано със зодията ми – Риби.
-Близките ти те хвалят, че създаваш невероятен уют, че в дома ти винаги има свещи, готвиш превъзходно, дори месиш питки…
-Меся, и готвя, защото няма на кой да го прехвърля (смее се). Правя го за себе си. Хубаво е човек да е добре нахранен и да му е вкусно. Това е част от „долче вита“. След хубаво хапване не само чувството за ситост е важно, а да ти е мирно и комфортно в душата.
-Заради кое свое занимание би зарязал всичко останало?
-Заради живота. Животът е хубав, а живеем в такъв стрес, че забравяме да живеем. Не е една причината, поради която бих оставил всичко. Приятелите ми знаят, че се заканвам – ще зарежа всичко и ще стана овчар, или рибар. Това е достоен живот, но и там се иска майсторлък (смее се).
-Ти си силно вярващ човек, До каква степен вярата определя начина, по който живееш?
-Не мога да се променя от самосебе си, но опитвам. Разчитам на Бог и в този аспект от живота си. Някои хора смятат, че християнството е патерица за слаби хора. Грешат . Когато Христос говори за на учениците си, те му казват: “Какво е това учение, трудно е дори за слушане?”. Не е лесно да обърнеш другата си буза, когато те ударят. Инстинктът ти е да отвърнеш със същото. Християните са смели хора. Ще ми се и аз да съм като тях. Това, че си роден в държава с преобладаваща религия християнство, не те прави християнин, освен по паспорт.
Християнството е начин на живот. То е всекидневно възстановяване на разрушените взаимоотношения със Създателя. Това не е мъртва религия и обреди или поредица от движения и мантри, които правиш, за да достигнеш нирвана, а съзнателен живот. Да приемеш Христос в живота си, тук и сега. Да живееш по високия морален стандарт на Бог.
Животът на Майка Тереза е пример за християнство в действие. Тя живя и се грижи за отхвърлените, за онези болни от гетата, които те е гнус да погледнеш, камо ли да пипнеш.
-Аз го празнувам и по католическия календар, и по православния. Не съм част от деноминация. Веднъж самолет пътувах с един български митрополит. Попитах го защо са разделенията между тях и католиците, след като имаме най-важното помежду си – Христос. Митрополитът ми смигна и каза: “Миро, ние вътре в православната църква не можем да се разберем едни с други, камо ли с останалите”.
-Какво би си пожелал на себе си и за България за Великден в това време разделно на гняв, протести и предстоящи избори?
-Цяла България, всички трябваше да излезем още преди години. За мен проблемите ни идват от това, че не сме духовен народ. Затова политиците ни нямат морал за 5 стотинки.. Те не вярват в Бога и правосъдието му!
Пожелавам на себе си и на България вярващи хора във властта. Не си ли забелязала, че вярващите нации живеят добре? На американския долар пише: “На Бог се уповаваме”. Нациите, които са насочили погледа си към вярата и морала, са добре и в материален аспект.
Преса
