Поетът и любимата му са имали само три срещи. Дора Габе до смъртта си твърди, че „Две хубави очи” е писано за нея.
Този 3D портрет е нарисуван от потомка на Пейо Яворов – Василия Стоилова, която си отиде от този свят. Творбата е в Яворовия музей в Чирпан. Василия е внучка на художника Васил Стоилов и рисува с пастел по уникална технология, завещана от дядо й.
Откъс от книгата на Магдалена Гигова “Шепот от стари дантели”
Когато говоря за Яворов, винаги си мисля за две жени. Първата е майка ми Ганка Найденова-Стоилова. Аз се докоснах до всичките си познания за Яворов чрез нейните книги. Другата е дъщеря ми Василия. Аз повече разбрах света на поета чрез нейните самотни пустини и чрез желанието на една птица да стъпи на земята.
Много жени са преминали през живота на Яворов, но в него има две големи любови – Мина и Лора. Те бележат жизнения му път. И двете той среща през 1906 г. За него това е знакова година, споделя Явора Стоилова, праплеменница на големия поет.
Току-що е потушено Илинденското въстание и той живее в света на своите изгубени илюзии и пропадналата мечта за свободна Македония. Тогава се раждат неговите „Безсъници”, мрачни, страшни стихове, в които се разстилат ледени пустини, заобиколя го безпрогледна нощ. И точно в тази нощ, сякаш измислен от самия него, се ражда образът на Мина.
Той я среща на 28 г. на Благовещение, 25 март в дома на близкия си приятел от кръга „Мисъл” Петко Ю. Тодоров. Това е малката му сестричка, която по онова време няма още 16 г. Чистотата на това момиче, която му напомня за неговата майка и за другарите му Петро Карвалов, Гоце Делчев, Константин Мунчев… Такава жена дотогава той не е срещал, жена, сякаш излязла от мечтите му за сплотено семейство, за силата на приятелството и за свободна Македония.
Мина не е била красавица. Тя е единствената дъщеря на един възрожденски тип чорбаджия от Елена, Юрдан Тодоров. По спомените на своите съвременници той е бил некоронованият цар на балканското градче. Дори по време на потушаването на търновските въстания той бил назначен за съдия и е трябвало да съди бунтовниците. В своите записки от онова време Тодоров пише, че само ги разпитвал, че живеел с техните мъки, че бил изцяло на тяхна страна. Това го показват неговите дела – не е осъдил нито един човек.
В родословното дърво на Мина има много възрожденски нишки. Майка й Роза е родственица на Иларион Макариополски и Стоян Михайловски. Съпругата на брат й Петко Ю. Тодоров е внучка на Кольо Фичето. В такъв дух е отраснала и възпитаната Мина. Баща й, освен богат търговец е бил и много ерудиран човек. Завършил е Робърт колеж в Цариград, владеел е френски, гръцки, турски и е пишел добре. Но той бил много прагматичен и не е обичал особено романтиците.
Съдбата му отмъщава, защото и четирите му деца са непоправими мечтатели. Първородният му син Петко е известен писател, майстор на идилиите. Вторият син Христо е професор по философия. Третият е Никола, той най-добре е разбирал тайната любов на Мина, учел е оперно пеене. Единствената дъщеря също е непоправима романтичка с любовта си към Яворов.
Но тя не е блед образ, ангел със студени крила. Тя е обичала много да язди, с часове обикаляла върху буйни коне околностите на Елена. Четяла стиховете на Яворов, но имала ясна концепция за поезията и дори се опитала да му я наложи като го критикувала безмилостно със самоувереността на младостта. Това нещо Лора Каравелова никога не си е позволявала, въпреки че се намесвала във всеки елемент от живота на Яворов.
Мина му пише в едно писмо, че той не иска да живее в другите, а иска другите да живеят за него, което е егоизъм. „Когато става въпрос за поезия, тя трябва да изразява чувства, които са разбираеми за всички, а ти искаш да бъдеш неразбран”, му пише Мина. Яворов с ироничен тон отговаря, че е готов да коригира поезията си в духа на нейната критика. Но тя държала на виждането си за поезията като израз на общочовешки чувства.
Мина не е била елегантна. По спомени на приятелката си Недялка, тя е носела развлечени поли, бархетни блузки и почти разкривени стари обувки, което говорело за прекомерната „пестеливост” на чорбаджи Юрдан.
Когато Яворов среща Мина у приятеля си Петко в София, брат й не подозирал какво ще се разгори, та малката му сестричка нямала още 16 г,. за него била дете. За онова време разликата й с 28-годишния Яворов била скандално голяма и много пъти му била натяквана.(
Поетът е запленен от чистотата на момичето и още същата вечер написва стихотворението „Благовещение” – „прохладен лъх от ангелско крило, о ангел, о дете…” И с това изгражда представата за идеалната любима.
Тя е абсолютно дематериализиран образ. След смъртта й в своя философско-поетически дневник Яворов признава „Никога не я пожелах като жена”. За него Мина е музика, лъчи, същество от друг свят”. Тя е Лаура на Петрарка или Беатриче на Данте – идеалният образ на ренесансовата любима. И той иска тя да се вижда така.
Но самата Мина е донякъде бунтарка, тя се пита до каква степен се простира ролята на жената в българското общество и казва, че физическо отвращение у нея предизвикват прекалено образованите дами, които са изгубили женското у себе си, но в същото време не може да приеме и онези, които си остават „женици”. С това е изпреварила времето си, но Яворов не я вижда такава.
Ако Мина не се беше появила в тази тежка година, когато поетът има нужда от нея, той навярно щеше да я измисли. И през годините той продължава да доизмисля образа й, да го разкрасява, докато Мина живее своя реален живот и се бори с болестта си.
П.К. Яворов е имал албум с пощенски картички, една от тях е общ изглед от град Елена (с неговите 2 хиляди жители), надписът е кратък: “Една кола много здраве от славната Елена. Здравейте!” Изпраща му я Мина Тодорова през великденската си ваканция. Иначе е гимназистка в столицата, само преди месец се е запознала с П.К. Яворов – в дома на брат си П.Ю. Тодоров.
Още като дете тя страда от настинки, силни болки в корема и неоправдана висока температура. Лекарите се съмняват за туберкулоза и се оказват прави – Мина умира от туберкулозен перитонит във Франция. Тя е неегоистичен човек, не иска да отиде при Яворов, поради болестта си. Непрекъснато му пише „Не бих искала да преча на твоето изкуство, не бих се обидила, ако ме жертваш за нещо по-голямо от мен”. Затова иска да оздравее, да се подложи на операции, за да има контрол над живота си и да отиде при любимия си.
От една страна Мина се бори с болестта, а от друга – с предразсъдъците на семейството си, което не иска да приеме по-възрастния и най-вече много по-бедния Яворов. Той пише „Аз съм беден и моята съпруга трябва да дойде при мен бедна, а аз ще търся начин да я изхранвам според възможностите си”. Но никой не му вярва. Упрекват го, че харесва Мина, защото е от голям и богат род, подозират го в кариеризъм, забраняват му да се среща с нея. Разбира се, възлюблената му не вярва в това. По онова време Яворов заминава в Нанси със стипендия, отпусната му от проф. Иван Шишманов като министър на просвещението.
Любовта между двамата е най-вече епистоларна. Той й прави предложение за женитба, но условието му е да се откаже от родителите си, нещо което Мина не може да направи, защото като всяко болно дете тя е силно привързана към тези, които се грижат за нея. Семейството й е патриархално, възпитана е в любов и подчинение. Но с развитието на отношенията им тя се усеща като птичка в клетка. Само мечтае да оздравее напълно, за да отхвърли оковите си и да заживее волно при поета. Това не се случва, защото болестта й се развива стремглаво.
Семейството на Мина се вбесява особено от един цикъл стихове, които Яворов напечатва в списание „Мисъл”. Страшното е, че под всяко писмо в стихове е поставен по един цитат от писмата на самата Мина. Така любовта им става публично достояние. Братята побесняват, особено Христо, който пише остро писмо до д-р Кръстев, главен редактор на списанието. Той се повлиява и упреква Яворов, че е изпратил стихове, които компрометират не само семейството на Мина, но и списанието. Поетът реагира остро, че никой няма право да цензурира творчеството му. В този момент той сякаш, не брани своята любима, а своята поезия. Което доказва, че поезията и Мина са едно и също.
Връзката им в писма продължава от 1906 до смъртта й на 12 юли 1910 г. Но през последните месеци Мина е в агония. Извън първото им виждане, те са имали всичко на всичко три срещи, една от които не се е състояла – Яворов не отива, защото тогава умира майка му Гана Крачолова. В жестоко писмо до сестра си Екатерина поетът казва, че семейният живот не е за него и само като си помисли, че трябва да се ожени любовта му се превръща в ненавист. До проф. Боян Пенев пък пише, че за него любовта е любопитство и нищо повече.
Всяка среща на Яворов с Мина сякаш нарушава идеалния свят от писмата и стиховете. Една много бурна тяхна среща е в Народния театър, където поетът, боейки се от сцени направо избягва и моли любимата си да му върне цялата кореспонденция, защото има твърдото намерение да се раздели с нея. тогава си определят среща след 2 години – на 18 юни 1911 г. в Пепиниерата (в началото на Борисовата градина – б.а.) с уговорката да не се чакат дълго. Ако някой не се яви, другият да му пожелае на добър час в новия живот.
Но Мина не доживява. Когато тя постъпва в санаториума в София, той всякак се стреми да я види, изпраща й писма по едно момче, а по слугините – цветя, за да бъде заобиколена с красота. Тогава си определяли среща чрез лампа. Час преди уговореното време Мина поставяла на прозореца светилник с розов абажур. Сваляла го, ако могат да се видят и го оставяла, ако има пречка. Така Яворов успял да проникне в болницата веднъж. Петко Ю. Тодоров толкова много се ядосал, че не му проговорил до края на дните му.
Здравето на Мина се влошава и я изпращат в санаториума „Берк” на Атлантическия океан. Тя пише „Не искам да тлея, искам да живея”. Месец преди смъртта й Яворов заминава за Франция, моли семейството й да му разрешат да я види, но те отказват, защото е в агония. Погребват я в Бианкур. Възлюбленият й присъства на опелото в руската църква. Семейството решава да му подари някои лични вещи на Мина.
Яворов всеки ден ридае на гроба на любимата си. Легендата, че там Лора го причаква и му признава чувствата си, е абсолютна истина. Пейо студено я отблъсква и казва, че в негово лице може да намери само приятел. Тя толкова гневно си тръгва, че Яворов пише на проф. Михаил Арнаудов, че това е тяхната първа и последна среща след кончината на Мина.
Чии са “двете хубави очи”
Дора Габе
Наистина Яворов пише стихотворението „Две хубави очи, душата на дете”, когато среща Мина. Но „двете хубави очи” са живеели в него от години. Той ги е виждал в лицето на Нонка Чипева, вдъхновителката на неговата „Калиопа”. Дора Габе има претенции, че стихотворението е написано за нея. Така че „двете хубави очи” е събирателен образ на много красиви жени, докоснали сърцето му. Но че е посветено на Мина, свидетелстват философско-поетическият му дневник и пиесата „В полите на Витоша”, която е силно автобиографична. В нея Мина е Мила, а Христофоров – Яворов. Авторът казва „Убих Христофоров, за да не убия себе си”. Интересът към пиесата е толкова голям, че в Народния театър се играе пред 8600 зрители.
Преди срещите си с Мина и Лора, Пейо изживява красива и споделена любов с Дора Габе. Баща й, просветен и богат евреин, не само го приема, ами се гордее с връзката на дъщеря си с талантливия поет. Но „доброжелатели” създават интриги помежду им, убеждават Яворов, че Габе му изневерява и той като горд балканджия прекратява връзката. Мнозина казват, че може би тя е била най-подходящата жена за него. Яворово писмо до Габе от 12 юни 1905 г. В него той пише: „Но вие знаете – моите чувства към нищо не трябва да ви задължават. Онуй, което ще бъде угодно и приятно вам, ще е приятно и угодно и за мене – даже ако ми кажете да се обеся…”
Из писмата
„Блага вест я нарекох аз в своя живот. И тя радваше очите ми подобно на бяла лилия, сред поле през май, покрито с цветя, подобна на една лилия, от която не е по-бял снегът, по-висока от другите, но навела своята ароматна главица. Тя радваше очите ми – и опияняваше душата ми” – записва след четири години Яворов в дневника си.
Впечатлението на Мина е съвсем друго: „Не харесвам външно Яворов и очите му са жълти като на лисица, устните му – като на арапин; обичам неговата поезия, харесвам го като поет.”
Шепот от стари дантели
Така писателката и журналист Магдалена Гигова е нарекла новата си книга, в която е събрала любовните истории на онези българи, които знаем от строгите портрети в учебниците по литература и история, от вехтите програми, или сме чували градски легенди за похожденията им между създаването на нова политическа интрига или картина.
Авторката нарича разказите си „Пачуърк от чувства”, защото ги е снаждали от късчета любов, описани в спомени, интервюта, статии, мемоари, книги и прашни клюки.
От тях става ясно например, че банкерът Атанас Буров зарязва пред олтара любимата си, напуска поста си заместник-председател на Народното събрание, за да се бие в Балканската война и след това се жени. Съпругата на Богдан Филов пък извикала в Народния съд: „Разстреляйте ме заедно с него!”.
Оказва се, че нито нравите преди столетие са били толкова патриархални, колкото ни се струва, нито съвременността е променила дълбочината на чувствата.
„Любовта е като гъбите – човек разбира дали е добра или лоша, когато е вече късно”, казва френският писател Тристан Бернар. Същото е и с книгите, посветени на любовта.
„Шепот от стари дантели” си струва да се опита. Дори само заради сладостния вкус на отминала любов. Книгата, чиято премиера е на 23 октомври в “Бедрум”, е издадена с помощта на фондация „Българска памет”.
