В Бирма жените смятат за висша форма на красота и изящество да мъкнат по вратовете и коленете си общо към 15 кг метал.

jeni_jirafi

Откъс от книгата “Франджипани и фаранги – две българки при жените-жирафи в Бирма” от Милена Димитрова и Магдалена Гигова

Само на три места в света жените смятат за висша форма на красота и изящество да мъкнат по вратовете и коленете си общо към 15 кг метал: племето падонг в Мианмар (по-известна като Бирма), кайан лахви в Северен Тайланд и ндебеле – в дебрите на Южна Африка.

Високото плато, където живеят жените жирафи в Бирма, е в провинция Шан (на площ около три Българии). Дълговратите слизат край езерото Инле само колкото да приберат от любопитните туристи по 3 долара за правото да ги видят и да се снимат с тях. С изкарните пари хранят цялото племе от около 7000 души, което иначе се препитава с оскъдно планинско земеделие. Народността падонг наброява общо към 40 000 души, които се женят единствено помежду си.

В селото Ниаунг дамите с метални пръстени на врата скромно стоят пред туристите. Тотан и Тоджу са сестри, а Мапю е внучката на първата и още не е омъжена. Когато отронват по някоя дума на странния си език, думите им бълбукат като от повърхността на бутилка. Част от атракцията е да покажат как тъкат на стан, закачен за тавана, защото не могат да навеждат глави.

„Мениджърът им“, който поназнайва английски, ловко събира таксата, а после красноречиво изважда изпод навървените по вратовете им обръчи памучно парцалче вместо отговор на въпроса не им ли пари нагретият от 35-годусовата жега метал.

jeni_jirafi2

Най-възрастната е най-близо до съвършенството. На врата си тя има 26 пръстена, а според вярването на падонг всеки метален ринг има свое сакрално значение и ги доближава до Буда. Максимумът е 35. На 7 годинки момичето падонг получава първите си 10 пръстена. Те единствени може да се махат. Първите рингове тежат 3 кг. Когато вратовете им свикнат, на всеки 5 години се прибавят още 3 обръча.

Легендата разказва, че започнали да си слагат метал на врата, за да се пазят от ухапвания на тигри. Друга версия твърди, че така заприличвали на свещените за тях дракони. Но за падонг дългите вратове са символи на женска красота. По системата „трай бабо за хубост“ те мъкнат под коленете, на лактите и на вратовете си металните тежести.

Рентгенови снимки разрешили споровете на учените как се постига съвършенството на деформацията – дали се разтягат прешлените, или връзките между тях. Оказало се, че от тежестта на украшението (при пълно „ожирафяване“ – между 12 и 15 кг) силно се смъква гръдният кош, от което вратът става лебедово дълъг.

Падонките едва се движат, но не са освободени от никаква къщна работа. С клатещата се походка на закоравял моряк те мъкнат вода от километри, работят в градината и наведени като жирафи над ограда тъкат лонджита (дълги запрятащи се поли) за мъжете си.

Жените падонг говорят пискливо като душена коза. Те не могат да пият от чаша и използват бамбукови цеви. Няма как да накланят главите си, затова ядят прави кашести гозби. Спят върху дълги дървени трупчета вместо възглавници. Вратните им мускули са напълно атрофирали. Абе тия жени как правят любов?!

Най-шокиращото обаче е, че при тях изневярата е изключена! Хване ли съпругата си на калъп, мъжът не иска развод, а просто прерязва гривните на врата й. Клюмналата от собствената си тежест глава предизвиква мъчителна бавна смърт от задушаване.

Най-голямото богатство за жената падонг – освен бакшишът, естествено, е да й подарите червило или шишенце с парфюм. Тя го подхваща като крехко имане и го скътва до сърцето си.

Публикувахте от Magdalena Gigova в 25 март 2018 г.

Лимония окейжия

Европейката, разглезена от стотици нужни (и недотам) разкрасителни мазила, не може да си представи, че в Мианмар има само едно козметично средство – лимония окейжия. Няма сапун, няма шампоан, парфюм, червило! Лимония окейжия замества всичко. Още от летището в столицата Янгон се вижда, че всички жени и деца са намазали бузите и челата си с някакъв жълтеникаво-кафяв прах. По-изобретателните го оформят като листа, цветя или изящни линии.

Практичното обяснение е, че странната смес пази лицата от палещото слънце. Истината е, че всяка бирманка с цвят на препечена леблебия мечтае за по-бяла кожа, а дори да е чувала за фон дьо тен или пудра, няма как да си ги достави. В далечната азиатска страна няма почти никакво промишлено производство, почти целият износ е на суровини, тиково дърво, ориз и плодове. Внася се главно оръжие, а не някакви си козметични глезотии.

Но пък лимония окейжия има в изобилие. Тя дори се е превърнала в туристическа атракция и сувенир, а в скъпите петзвездни хотели стои в банята редом до балсама за тяло и шампоана. Върху каменна плоча бирманките търкат до посиняване лимоново дърво, чийто прах, смесен с малко хума, нанасят върху лицата си. Кожата под него става копринена. Обичаят се нарича танака. В Европа обаче вълшебната смеска направо се спича върху лицето и очевидно е ефикасна само при изключително високата тропическа влажност.

С лодка по езерото Инле до Храма на скачащите котки

Инле е приказно езеро, ширнало се върху 116 кв. км. Хималаите „близват“ водата от едната му страна. По бреговете има десетки градове, които си заслужава да бъдат разгледани, но още по-невероятни са наколните селища – стотици къщи със салове вместо веранди и блатни растения за украса пред вратите.

Инле е прочуто и с плаващите градини – върху огромни буци от кал и слама като салове с хранителна почва целогодишно се въдят по четири реколти от всякакви зеленчуци. Стопаните им нямат грижа за напояването, а слънцето и дъждът довършват останалото – трябва само да откриеш накъде е отплавала градината ти и да я обереш.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Всеки изглед тук е като пощенска картичка. Наричат го Блатната Венеция. И наистина, водата е начин на живот. Наколни жилища, бучнати по средата на калното нищо пагоди, дори местният салон за събрания и кметството са върху вода. Придвижването из езерото става с дълги и тесни лодки еднодръвки, а на невероятни места може да се видят табели „Накити от сребро – 25 м вляво“ или „Тъкачница за платове от лотосови нишки“.

Мъже в пози на балерини балансират върху еднодръвките. Усукали краката си около веслото, те насочват лодката, докато с ръце гребат улова от огромни конусовидни кошове. Гледката е изящна като японска гравюра.

Особено живописен е начинът, по който рибарите си служат с греблото. Изправени на самия край на лодката, те закрепват единия край на веслото между мишницата и тялото, така ръцете им са свободни. Пускат греблото успоредно на тялото от едната страна, като с ходилото захващат дървения прът и така загребват водата. Отблизо движенията са пестеливи и практични, а отдалеч картината е романтична.

На носа на всяко кану рибарят стърчи изправен и полата му се ветрее. Той има нужда ръцете му да са свободни, за да свещенодейства с такъмите или да оправя коша, който ще хвърля в дълбините. Тук смятат за непочтено да използват стръв, а само надхитряват тактически рибата.

Риболовецът законтря дръжката на греблото под мишница и прехвърля ходилото на крака си по-надолу върху веслото. Борави с него на същия принцип, по който се храни с две клечки. Картината отстрани е изящна, откъдето и да падат лъчите на слънцето. Върху равната лъскава глеч на езерото тъмнее кануто, лодкарят е прав като свещ, а полата му се развява. Ту се разтваря, ту се прибира, сякаш фигурата диша или надува ковашки мях. А всъщност гребе.

Плаващият пазар е далеч от рибарската поезия. Това всъщност са няколко групи по тридесетина лодки, които причакват туристите и връхлитат безмилостно. Компанията, която продава зеленчуци, ядливи корени и цветя, не е толкова агресивна, обаче сувенирджиите…

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

Те взимат лодките на абордаж, не признават „не“ за отговор, а пазарлъкът е ожесточен.

След поредната инвестиция в местната икономика лодките се плъзгат към Нга Хпе Чаунг – Манастира на скачащите котки. Светилището плава върху понтон насред езеротото. Вместо олтар в огромната зала са струпани стотина статуи на Буда – спящ, опрощаващ, поучаващ, вглъбен. Екшънът обаче е встрани, където се разхождат двайсетина яки котарака. Един монах притраква с кутия с котешка храна и те мигом го наобикалят. Той има и обръч, размахва го пред носа на някоя писана и го вдига на повече от метър над земята.

Котката веднага се засилва от място и скача през дупката. За което веднага бива възнаградена с късче сушена риба, а обръчът вече подканва друга избраница. Нов грациозен скок изтръгва възклицанията на гостите и, разбира се, пълни дискосите на манастира. Шоуто трае десетина минути и се повтаря пак, когато се съберат туристи.

Дресираните животинки са запазена марка на обителта. Въпреки твърдението, че котките не се поддават на възпитание, щом чуят издрънчаването на зарчетата суха риба по пода на манастира, отвсякъде се втурват мяукащи акробати. Монахът дресьор вдига металния обръч и котаците се изпотрепват да скачат като циркови лъвове. После богомолците наобикалят ламата и даренията сами падат от джобовете им, умилени от уменията на котките и от мъдрите напътствия на монаха.

OLYMPUS DIGITAL CAMERA

В езерото Инле се намира и най-екологичният хотел в Мианмар. Срещу 300 долара на вечер туристът получава лукс 5 звезди и уверението, че за построяването на хотела не е отсечено дори едно дърво. На десетки хиляди километри няма нито една фабрика, зеленчуците и подправките се отглеждат в езерото Инле. А прасетата, родоначалници на мръвките в чиниите, са с естествен хранителен режим, без смески и консерванти.

Посетителят трябва сам… да си изнесе сметта. Всички неорганични отпадъци се събират в пликче и се изхвърлят далеч извън района на Инле.

Единственият недостатък на езерния хотел е, че не можеш да избягаш, без да си платиш сметката. А достойнствата му са бол – от сателитните канали до ловенето на риба от прозореца на стаята. Пък и Плаващият пазар ти идва на крака, пардон – на весла.

Повече за Мианмар – ТУК

There are no comments.

Leave a Reply

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>