Представи си: клас с гора от вдигнати ръце… Сантиментален спомен от детството? Не, и сега има такива класове и учители. Въпреки и напук на проблемите.
Боряна Антимова
Представи си: клас с гора от вдигнати ръце…
Сантиментален спомен от детството? Не, и сега има такива класове и учители. Въпреки и напук на проблемите в образователната система.
Реших да попитам Евгения Пеева какво означава “мотивиращ учител”. Така се наричат преподавателите в организацията “Заедно в час”. Тя събира високообразовани млади хора, част от тях учили в чужбина, които зарязват великолепни кариерни възможности и добре платена работа някъде на Запад, за да се върнат и да преподават в България.
Зарязват уредения си живот в цивилизовани западни градове и идват тук в селата, при разкаляните пътища, където се палят печки вместо парно, където често спират тока и имат проблеми с интернета, а половината ученици са лишени от мотивация ромчета или деца, на които българският не е майчин… Да не говорим за ниските заплати и накърнения имидж на учителството като цяло.
Но нали всички учители трябва да са мотивиращи – да накарат децата да повярват, че могат да успеят?…
“Най-лесното е да разбереш какво означава мотивиращ учител в “Заедно в час”, като влезеш в една такава класна стая. Представи си ученици, абсолютно ангажирани с това, което се случва. Никой не гледа настрани, не разговарят помежду си, не им е скучно. Всеки знае какво учи и защо го учи. Всеки вярва, че може да успее”, разказва Евгения. Приказка…
Спомням си един случай на учителка, която след университета преподаваше на първолаци. Държеше им ръчичките, за да придобият смелост да изписват първите си букви. Тази млада учителка на 20 и няколко години много искаше нейните деца да прескочат бързо разделителната линия между Мрака и Светлината, когато думите престанат да бъдат за детето някакви непознати знаци и се превърнат в красиви думи… С две думи, учителката трескаво мислеше как да ускори четенето на своите деца.
Когато децата минаха през всички букви, учителката ги заведе в библиотеката в близкото читалище, където им раздаде пъстри детски книжки с приказки и с прекрасните стихове на Леда Милева, Дора Габе, Асен Разцветников, с качествените илюстрации на Вадим Лазаркевич… Библиотекарката прегърна идеята, направи картони на целия клас, всяко дете занесе вкъщи по една книжка и започна да срича и по нея.
Учителката беше обявила, че за всяка прочетена книжка децата получават по една пчеличка за награда, като на края на годината ще обяви победителите – кой е прочел най-много книжки. И не й пукаше дали този начин на стимулиране на четенето е по методиката, и дали някое дете няма да се изкуши да излъже.
След работа тя рисуваше тези пчелички на картон и ги изрязваше. Децата се увлякоха в тази игра, вкъщи след училище сричаха по книжките, учителката едва успяваше да направи достатъчно пчелички за награда, а библиотекарката търпеливо сменяше прочетените книжки с нови…. Тогава се включиха майките и бабите на децата. Всички рисуваха и носеха на учителката пчелички, които тя заверяваше с подписа си…
Само за няколко месеца децата на тази учителка “дръпнаха” много силно напред с четенето. Този клас показваше най-високи резултати по всички предмети до края на средния курс. Защото много бързо децата й преминаха в света на Светлината…
Ще попитате откъде съм сигурна, че е било така? Много просто: тази учителка бях аз.
Снимките са от едно тържество. На лицето ми е изписана щастлива усмивка: моите “деца” току-що са получили своите първи “дипломи” за завършен начален курс, а директорката е съобщила, че по настояване на родителите им съм преназначена в среден курс – за да продължа да бъда с тях… Уникален случай в историята на отдел “Образование” – да бъдеш назначен по настояване на родителите…
Бях с класа до завършването им на VI клас. Преди няколко години моите “деца” ме намериха във Фейсбук и се видяхме. Беше някак странно 36-годишни жени и мъже да ми се хвърлят на врата да ме прегръщат… Но интересното е, че всичките са запазили страшно много от тогавашното си детско излъчване, характери и навици… Те пък ми припомниха коя съм била и си обещах да се стегна.
Пиша всичко това, движена не от някакво суетно желание за самоизтъкване, а защото безрезервно вярвам в силата на вдъхновяващия пример.
Виж още:
На 24 май миналата година малката нежна Валерия (сега талантлив и успешен радиоводещ в БНР) ми честити празника с две мили снимки от онова тържество:
