Няма голяма световна сцена, на която да не е пяла солистката на “Оркестъра за сватби и погребения” Людмила Радкова.
С дъщеря си Маргарет на абитуриентския й бал.
Боряна Антимова
Зала “Олимпия” в Париж, “Карнеги хол” в Ню Йорк, операта в Сидни – няма голяма световна сцена, на която да не е звучало нейното сопрано, за което Горан Брегович казва, че е уникално, наситено с обертонове; което го омагьосва през 1995 г. и го държи в плен вече 20 години.
Людмила Радкова е родена в семейство със силни музикални традиции. Майка ѝ – Лиляна Живкова е библиотекар и читалищен деятел. Баща ѝ – Радко Янков е известен със своя глас и танцьорски умения. През 1987 г. завършва музикалното училище в Котел и е приета с конкурс в ансамбъл “Филип Кутев”, където за кратко време се откроява и става солистка на почти всички върхови изпълнения на формацията.
От 1995 г. заедно със сестра си Даниела Радкова е неизменно вокалистка и солистка на “Оркестъра за сватби и погребения” на Горан Брегович. Двете са носители на медал “За заслуга” за приноса им за развитието и популяризирането на българската култура по света през 2009 г.
Людмила, тази година заедно със сестра ти Даниела отбелязвате 20 години работа с Горан Брегович.
Да, през май ще се навършат 20 години. Благодарни сме на Горан, че в интервюта и разговори винаги, когато го питат за нас с Даниела, подчертава: “Горд съм, че толкова години ми останаха верни”. И все повтаря: “Ние с Людмила се знаем откакто тя беше бременна с дъщеря си, която скоро ще стане на 20 години”. Маргарет беше абитуриентка тази година и от есента е студентка по архитектура. Горан много да я обича и й се радва, като я види, защото я свързва емоционално с нашето начало.
Сестри Радкови с “Оркестъра за сватби и погребения” на сцената.
Запознава ви Емир Кустурица, нали?
Да, тогава правят филма “Ъндърграунд”, Горан трябва да запише музиката и Кустурица му предлага да пробва с български гласове, които много му харесват. Събират ни 12 певици и Горан идва тук да ни чуе, без ние да знаем кой е. И аз се явявам като солистка на ансамбъл “Филип Кутев”, с големия корем, бременна с дъщеря ми.
Много хора биха попитали, защо при толкова много гласове в бивша Югославия той продължава да работи с българки?
Не е само до таланта, той просто ни цени като личности. Ние, българките, сме по-скромни от сръбкините. Наскоро на един от концертите във Виена в един голям клуб неговият собственик ни поздрави и каза: “Колко е хубаво, че Брегович е поканил вас. В моя клуб е пял кой ли не, но българските гласове са много интересни”. Благодарих и казах: “Ние, българите, сме много скромни”, а той: “Да, това е точната дума”.
Наистина, ние със сестра ми не се възгордяваме като сръбкините. Те са много по-разглезени още от семейството, докато ние със сестра ми сме като войници. Аз не обичам перченето на думи. Покажи какво можеш и тогава ще си говорим.
Людмила и Даниела Радкови на сцената на Карнеги хол.
Това ли е секретът да се задържиш 20 години до Брегович?
Задържахме се на първо място със своята изпълнителност, с таланта и със скромността си. Ние сме много постоянни, издържливи, по-възпитани. А нали знаеш откъде идва това? От семейството. Така съм възпитала и дъщеря ми.
Някои все още асоциират музиката на Брегович с чалга.
Казват, че всеки разбира тази музика, но истински я усещат извисените, интелигентните хора. Това няма нищо общо с попфолка! Това е балканска музика в стил Горан Брегович. Неговия почерк не може да го объркаш. Много добри оркестри има, обаче пипнатото от Горан си личи.
Много ли се репетира, за да изглежда така – пипнато?
Преди да започнем нещо ново, доста се репетира. Даже принципът на Горан е такъв: за да улегне нещо и да се пусне на сцената, трябва да мине през студио. Там първо си изпяваме новите неща и ни записват само за да се чуем. И музикантите също – всеки влиза индивидуално и му записват партията, за да си я чуе и да се поправи, и така докато всичко зазвучи съвършено.
Людмила и Даниела Радкови с малката Маргарет и с медалите си “За заслуга”, за приноса им за развитието и популяризирането на българската култура по света, 2009 г.
Безпогрешен ли е усетът на Брагович към музикантите и случвало ли се е да гони някого?
Има музиканти, които са си тръгвали сами, и други, на които той е казвал да напуснат. Скоро на един от тромпетистите му съобщи, че трябва да се разделят. Направи го по един възпитан и деликатен начин. Извика го пред всички на едно летище. Каза му: “Ще трябва да си вземем довиждане. Жалко, но не съм доволен от твоята работа”. И автоматично беше намерил заместник.
Винаги така прави. Гони хора не заради дисциплина, да кажем, нито заради характер или лоши навици, а единствено заради начина на интерпретиране на музиката. Горан е доста търпелив, изчаква, дава възможност на човека да се разгърне. Казва: “Много рядко махам някого. Години трябва да минат, за да се реша да се разделя с него”. Привързва се към хората и му е трудно да вземе това решение.
С Горан Брегович по време на турне.
На вас със сестра ти явно ви има голямо доверие. Ангажира ли ви с нещо друго?
Не, концертният ни живот е толкова интензивен, че нямаш време за друго. Пътуванията отнемат в пъти повече време – самолети, хотели, багаж… Оркестърът има два състава – биг бенд и смол бенд, който пътува най-много. Ние със сестра ми участваме винаги. Когато излезе ново парче, независимо къде сме по света, ни казват: “Давайте флашките, има ново нещо да ви запишем”. По време на пътуване някой път Горан ни пита: “Слушате ли новото парче?”.
Някои биха казали, че трябва да ви дадат медал за това, че Брегович е особняк и чешит.
Горан си е със своя характер, той е кажи-речи на възрастта на майка ми. Има си своя стил на работа и изисквания. Той като ми даде песен, не се съобразява, че следващия ден трябва да я пея. Направо ми казва: “Ето ти я, учи я, утре ще се пее”. (Смее се)
Горан Брегович обича дъщерята на Людмила Маргарет като свое дете, защото свързва нейното раждане с първата си среща с певицата.
Как беше в началото?
Като млад беше малко по-нервен и сприхав. Сърбите нали много обичат да псуват… и той използваше подобни неща. Първите години ми беше интересно, защото ние не употребяваме такива думи. А той смееше: “Да-да, не те чували, какво ми се правите на невинни”.
Как ти се караше в началото, когато нещо не му харесваше?
В началото се е случвало да псува и някой от оркестъра на сцената, ако недоволства от нещо. Чува се и в залата, особено на първите редове, понякога снима телевизия… Обаче някой му направи забележка и започна да се въздържа. Някак с годините стана по-обран, по-улегнал. През март ще навърши 65, роден е през 50-а.
20 години – да не ти са уроки…
Аз не се притеснявам от урочасване. Не съм нито суеверна, нито суетна. Макар че от един месец съм си вързала червен конец на ръката (Смее се гръмко).
Кръшният ти смях сигурно въздейства на всички в оркестъра?
Аз съм отворен, слънчев човек. Такава съм и на сцената, и в живота.
Сестри Радкови с Васил Найденов по време на награждаването им с медала “За заслуга”, за приноса им за развитието и популяризирането на българската култура по света, 2009 г.
Със съпруга си.
Май не си прекалено суетна?
Не съм. Винаги съм прилично, добре облечена, във всекидневието не слагам грим, не обичам, сама си оправям косата, издухвам си я със сешоара.
Няма ли коафьори за звездата на Горан Брегович?
Да, бих могла да си позволя фризьор, но съм много далече от звездоманията. За мен естествените хора са истинските.
Не знам дали има друг наш изпълнител с такъв внушителен списък от всички големи световни сцени, на които е пял?
Да, излизали сме в парижката зала “Олимпия”, в “Карнеги хол” в Ню Йорк, в операта в Сидни, Австралия, във “Виена концерт хаус”… Но това си е благодарение на голямата личност Брегович. Той за мен е изключителен талант. Той е докоснат от Бог. И е много умен човек, знае как да се държи, освен това умее и да се продава добре.
Сестри Радкови на сцената.
Чувала съм, че и той ви боготвори, че ви става на крака?
Нашата визитна картичка със сестра ми на всеки концерт е родопската песен “Вечерай, Радо”. Много български песни сме му пели в началото, но той си хареса тази. Казва, че му звучи някак по-космически, по-интересно, може би заради глисандите (Запява “Вечерай, Радо”. “Глисандо” е плавното преминаване от една нота в друга – б.а.) Но ние добавяме по нещо от себе си.
На финала на всеки концерт излизат един по един мъжете и всеки изсвирва по една малка едноминутна импровизация, а Горан ги представя по име. След това ние започваме и всички от оркестъра стават на крака. Много е уважително от негова страна: самият Горан Брегович на крака слуша “Вечерай, Радо”… Публиката затихва… Настръхвам всеки път… И когато свършим, Горан казва: “Людмила Радкова, Даниела Радкова от България”. Никога не е пропуснал да спомене, че сме от България, и да ни стане на крака, вече 20 години.
С какво ще запомниш миналата година?
Най-интересните ни концерти бяха в Русия и Украйна, в техните препълнени красиви зали и театри. Имахме голямо турне и в Щатите и Канада.
Но най-страшният спомен беше лятото. Пяхме на хърватски остров за рождения ден на един украински мултимилионер. Закараха ни с надуваеми лодки навътре в морето, където бяха акостирали две яхти-близнаци. А ние сме с малкия бенд – 10 души. От яхтите излязоха също 10 души – 5 мъже и 5 жени. Седнаха първо да гуляят, след това ние започнахме.
Бяхме отседнали в един град на самия остров и ни возеха час и половина с надуваемите лодки. На връщане през нощта беше страхотия: лошо време, тръскаше силно, гърмеше и се святкаше, а аз треперех, защото не мога да плувам… И Горан Брегович също в лодката… Беше много екстремно.
Иначе голямото събитие от изминалата година бяха концертите “Биело дугме”. Горан си върна тази стара програма със страхотните рокаджийски хитове, с нов аранжимент като за оркестъра, с тромпетистите и нашия смол бенд. Единствено на тези концерти сме вокали, защото пее солистът на “Биело дугме” Ален Исламович.
Плакат на група “Биело дугме” от ранните им години, с цилиндъра е Горан Брегович.
Тази група беше легенда у нас през 70-те и 80-те.
Чух песните им за пръв път едва сега. Изключителни са, истинска наслада е да ги слушаш! Ето, това е рок! Дори и връстниците на дъщеря ми ги харесват. Аранжиментите за оркестъра са много силни и така мелодични, както в рокаджийския вариант.
Как се работи с Ален Исламович?
Той е последният солист на “Биело дугме” и е по-млад от Горан. На 57 години е и е в много добра форма, запазил е гласа си и все още е голяма звезда във всички страни от бивша Югославия. Към нас се държи с голямо уважение, непрекъснато повтаря, че сме много талантливи. С него репетираме много леко и без проблеми, дори когато се наложи да повтаряме някоя песен по няколко пъти. Все едно сме работили години заедно – така се чувстваме с него.
Ален Исламович и Горан Брегович с “Оркестъра за сватби и погребения”, за пръв път заедно на сцена след разпадането на група “Биело дугме” през 1989 г., на концерт в Цюрих, 2014 г.
Как изглеждаше концерта в “Арена Армеец” в София на 17 декември отвътре?
Изключителен! С 10 хиляди публика, която реагираше бурно на всички парчета и особено на нас двете. Получи се невероятен купон! На “Вечерай, Радо” публиката просто гръмна! После цяла нощ не можах да заспя от вълнение.
Къде ще е първият ти ангажимент за тази година?
Ще пеем във вторник за сръбската Нова година по стар стил на площада в Ниш. Иначе се очертава богата на ангажименти година. Вече има нахвърляни около 90 концерта за 2015-а и дори са начертани турнета за 2016-а. Като чух, не можах да повярвам!…
Много си обичам живота на сцената. Музиката е моето зарядно. Понякога съм много изморена, но пак се получава. Когато артистът е роден за тази работа, той не може да го скрие, то си му идва отвътре. Той просто живее на сцената.
