С Ивайло бяхме гости на нашумяло телевизионно предаване. Той беше написал книга в затвора и му поисках номера на мобилния, да разкажа историята му…
Разказ от Георги Томов
Всеки човек има две половини – добра и лоша. За всяка от тях си има отделно ключе. Важно е да не объркаш ключето.
Двамата с Ивайло бяхме гости на нашумяло телевизионно предаване. Той беше написал книга в затвора и аз му поисках номера на мобилния, казах, че възнамерявам да разкажа историята в нашия вестник. Видяхме се в един бар на „Витошка”. Аз оставих диктофона включен, сгуших се в креслото и го оставих да говори. Плачът на душата му продължи около 4 часа, после Ивайло тръгна да ме кара с колата си вкъщи, но по пътя помоли да продължим да си говорим. Седнахме в денонощното казино до нас и той продължи разказа си до два през нощта. Страшно съчувствах на Ивайло за объркания му живот, за това, което е преживял в затвора.
За всичко.
– Как се запознахте?
– А, бяхме в някакво предаване… Имах гадже, от училище още, добро момиче, а аз хулиган. Толкова се мъчеше да ме вкара в правия път… От затвора й пращах писма, а тя да вземе да напише книга по тях – учителка по литература е. Издаде я от мое име. Та като се почна – затворник, написал книга, сензация! Вътре – разкаяние, мисли за доброто и честта, дълг към родината… Такива глупости. Освен редовните затворнически простотии. Добре че не вкарахме в книгата нещата баш както са. Комисията ме пусна по-рано – реклама за затвора, ето как работим и прочее, но трябваше да ходя по предавания, срещи с ученици, изправителни домове, затвори и къде ли не. Ха-ха-ха – възпитаваме и превъзпитаваме! Колко майтап съм отнесъл от аверчетата… Викаха ми Месията. Та на едно такова предаване в телевизията се запознахме – засукана мацка, отракана. Иска интервю за женски вестник – добре, няма проблем. Плещя й глупости, тя реве. Тръгнах да я карам към тях, мислех си – ще ме покани, ама стигнахме, а тя само циври. Дай да си говорим още, казвам, не мога да се разделя с теб. А тя не вдява, добре, казва, хайде тук до нас има казино с бар. Изкриви ми се гърба от тия столове. И нищо. Бях бесен, щото нали – на сухо, но реших, че рано или късно ще е моя и ще я накарам да си плати за интервюто.
Ти знаеш ли, че след като излязох от затвора, шест месеца не смеех да посегна към момиче, та дори и към проститутка – дотолкова ни бяха смазали. Добре че се хванах да пиша книгата, така се изолирах поне за малко от това, което се случваше около мен – призна пред мен, почти плачейки…
Текстът, който написах за вестника, беше много силен – за условията в затвора, как са се гаврили с хората, за управата и старите затворници. Как изнасилват младо, красиво момче, безумно уплашено, влязло за дребна кражба, как то плакало цяла нощ, а надзирателите се правели, че не го чуват. Говореше, все едно става въпрос за друг човек, но аз разбрах болката му… Шефката първо рева, после изпадна във възторг, но в края на краищата се уплаши да пусне материала, защото бил остро критичен…
– Това за изнасилването го няма в книгата?
– Какво изнасилване? А, да. Голям резил щеше да стане. Аз й го пробутах, а тя да го напише в статията, излизаше, че съм аз жертвата. Обади ми се по телефона щастлива, каза, че шефката харесала материала, обеща да го пусне в следващия брой. А аз там съм си с името и всичко. А и нали съм вече знаменитост, затворникът писател. Качих се в колата и за 2 часа бях в София – право при оная. Дай материала, че ще ти еба майката, тя ербап – напуснете ми кабинета, да не викна охраната. Е викни я, де! Ебати охраната, нек’ъв пенсионер, само като го гепнах за яката, и се напика. Ама, дрисло, викам й, ти искаш ли до края на живота си да се оглеждаш по улицата, на такива боклуци като тебе нали знаеш какво се случва? Наскоро бяха ония простотии с киселината – нали заляха оная журналистката, как се казваше… ? Направо се препарира – свирка да поискам, две ще ми направи. Не поисках, нали съм педал, ха-ха-ха.
Да ти кажа, в затвора не е никакъв проблем с мадамите, щото може да ти идват на свиждане или да те пускат за по ден-два. Да не говорим, че баш играчите ги вадят уж да работят общаци към някоя строителна фирма, а тя фирмата си е тяхна и вместо да работят, си седят по кафенетата и си движат бизнеса…
На рождения му ден се чудех с какво да го зарадвам, исках да е нещо, което не може да купи с пари. Знаех, че обожава Амир, и особено песента му „Зовът на любовта”. С Амир имах блестящо интервю – той плака и сподели, че целият този маскарад с женските дрехи безкрайно много му тежи вече, но продуцентите така решили, казали му, че за да го чуят хората как пее, трябва първо да го видят.
Трябваше да ме чуят, разбираш ли?! За мен беше на живот и смърт да ме чуят! Това ми каза Амир и сълзи се стекоха по бузите му. Оттогава станахме много близки и макар да не си падам по чалга, понякога слушах песните му и плачех на тях.
Преди рождения ден на Ивайло се обадих на Амир и му казах: искаш ли да зарадваме един твой луд фен и много нещастен човек, бивш затворник? Амир се развълнува от идеята, разпита ме и аз му разказах накратко за какво става дума. Исках обаждането му да бъде изненада за Иво. На рождения му ден се обадихме по телефона на Иво и Амир в типичния му стил каза:
Здравееей! Позна ли кой ти се обажда? Честит рожден ден!. В това време Ивайло бил събрал половин Русе в ресторанта си и когато Амир ми върна телефона, той крещеше: обичам те, знаеш ли колко те обичам!… Ти си най-страхотната жена, която познавам!
– Лично Амир те е поздравил за рождения ден? Големи емоции, а?
– Голям майтап. Тя ми разправяше, че не бил траверса. Но ако питаш мен, изобщо не е ясно. Но че пее – пее! Харесвам го, голям шоумен е, няма спор. Помислих си да се позавъртим в тоя бизнес, яко кинти има там, не беше лошо и ние да намажем. Я да се докопаме до пачка, я да изперем нещичко… Най-малкото можеше да си направим реклама на заведенията, докараме ли го, дори да не пее, само да го мернат вътре – пак си е яко! Той се оказа голяма душичка, после се виждахме няколко пъти.
Ивайло ме покани в Русе, каза, искам да ти покажа моето заведение и да ми погостуваш. Взех три дни отпуск и заминах, той искаше да идва с колата да ме взема от София. Много мило, казах, но съм голямо момиче, мога да пътувам и сама. Е, тогава поне от средата на пътя да те взема, кеф ми е да те взема от някъде, настоя Иво. И решихме да тръгнем към Плевен – аз с автобус, той с колата и да ме вземе оттам.
Не ме чакаше. Звъннах – телефонът изключен. Помотах се, пак звъннах – изключен. Ядосах се, отидох на гарата, качих се на първия влак за София. Той ми се обади вече във влака и взе да ми се извинява, даже не чух какво е станало, толкова бях ядосана. Тогава направо ми заповяда да сляза на първата гара и да го чакам. Предупреди ме да стоя на светло, защото е късно, всякаква измет се шляела по гарите… Слязох на Мездра, разходих се, пих кафе и в 23:30 през нощта видях белия джип оттатък релсите, на паркинга… Беше като в сън… Ивайло ме видя, излезе, изтича през релсите и така силно ме прегърна, че се задуших.
По пътя говорех само аз. Обаче след обичайното първоначално оживление млъкнах, бях страшно изморена. Минавахме по някакви пусти малки шосета… Не те ли е страх, ме попита по едно време, а гласът му такъв дрезгав… От какво да ме е страх? Е, как от какво, от мене… Погледни, няма жива душа наоколо, аз нали съм престъпник, разбойник, мога да те изнасиля, да те убия, каквото искам мога да направя и никой няма да види – няма жива душа наоколо, повтори. А, не, не ме е страх! Наистина ли? Наистина. Мисля, че съм уцелила ключето. Нали ти бях казала за душата и ключето? Уцелила съм ключето, с което се отключва добрата половина от теб…
В Русе той ме заведе първо в собствения си ресторант. Посред нощ е, а персоналът строен пред входа, специално внимание, почести. Изобщо, всякакви глезотии… После ме заведе на бар, затворен вече – беше рано сутринта, но отвориха заради него, извадиха бяло конче, френско шампанско, портокали. Ивайло пи малко повече и почна да поръчва на диджея да пуска „Зовът на любовта” на Амир – само нея, и да танцува с мен. По едно време му казах, защо не освободиш момчето да си почива, диджея, а той казва, ако искам, ей така ще му счупя врата като молив, и показа с жест как ще го направи. Бях ужасена – престъпникът в него се обаждаше…
Беше ангажирал апартамент за мен в хотел „Рига”, влезе, провери всичко – дали работи телевизорът, дали е в ред душът, попита ме искам ли сауна, масаж и т.н., поръча ми закуска в леглото с много рози и си замина, като каза, че ще ме вземе, като се наспя и закуся. И нито намек за секс… малко ми стана обидно… и така три дни ме развеждаше насам-натам и ме глезеше до безобразие, но никакъв секс. После чак ми каза, че искал да ме ухажва като джентълмен и всичко да си е по реда.
– Гостувала ти е в Русе.
– Аха, поканих я, тя веднага се нави. Исках да ме види на мой терен. В София е трудно да си баровец, а тука затворихме заведението само за нас, това съм го гледал в един филм, ресторантът празен, оркестърът свири и те танцуват. Е, не ресторант, а бар, не оркестър, а диджей, и шампанското само на етикет френско, не че е различно от нашето. Правя й коктейл с портокали фреш, моментално те събаря. Направо я шашнах, мой човек, по някое време се разпених на диджея, викам, ти що я зяпаш бе, постановка, искам да го бия, тя не дава, адреналин яко. Ха-ха-ха. Жените много си падат някой да иска да се бие за тях. Момчетата бяха предложили да спретнем сценка, да понатупам охраната, викам, айде, чак па толко! Тя и така се ошашави. После само за това говореше, да съм преодолявал дивото в себе си и такива простотии.
– Имало е проблем при посрещането?
– Да, вярно. Трябваше да я взема от Плевен, ама се бяхме заиграли с едни танцьорки… Едната мръсница да вземе да ми изключи телефона… Щях да я убия! Боги звъняла, имахме уговорка да я чакам, викам си, като звънне, и за 10 минути съм там, бях в града от два дни. После я гоних до Мездра, ненормална работа, това жените са големи кучки. Карах като луд по нощите, че и в Русе ни чакаха. Настаних я в хотел, цветя, грижи, ухажване, ама не казвам нито дума за секс. То и нали съм гроги от плевенчанките, но и така си бях решил. Една жена, за да те запомни за цял живот, трябва да й откажеш или да я изчукаш различно, да не е нормален секс. Ако пък й спретнеш и двете, побъркваш я. Ще разправя и на внуците, ха-ха-ха.
Веднъж ми звънна от морето. Бил на Свети Влас, в страхотно малко хотелче, много луксозно, ще ти хареса, каза. Да взема от шефката два-три дни, колкото може, и да ходя. Идвай още сега!
Ама как, нямам бански, дори четка за зъби нямам в себе си.
Няма нужда, ще ти купя!
И като почна да звъни през 10 минути….
Накрая му обещах, че ще отида, но на другия ден да ме чака в Бургас.
Пътувах с автобус и още по пътя звънях няколко пъти – все изключено. Казах си, споко, нали сме се разбрали, ей на това му се вика авантюра… ами ако изобщо не се срещнем, какво ще правя! Имах малко пари, за билет за връщане и за ден престой, не повече. В Бургас го нямаше. Взех автобуса до Свети Влас… къде отивам… та аз не знам в кой хотел е! Няколко пъти звънях, телефонът вече беше включен, но прекъсваше на третото позвъняване. Бях му бясна, да ми скрои такъв номер…
В автобуса до мен седеше едно мило момиче, сервитьорка в бар на Слънчев бряг, видя колко съм разстроена, обясних й какво ми се случва, тя каза, ела да спиш при мен, имам квартира в Свети Влас, само изчакай да ми свърши смяната. Приюти ме, нахрани ме, пренощувах у тях, на другия ден пихме кафе и си говорихме. Каза, може пък да му се е случило нещо.
Оставих си сака при девойката в бара и отидох да видя морето. Нямах настроение за плаж, просто си събух обувките и се разходих по брега. Отново звъннах, този път вдигна, но не беше Ивайло, а някой друг. Представи се за полицай и ми каза, че моят приятел е в полицията, задържан е … Трябваше бързо да импровизирам. Казах, че не ми е приятел, журналист съм, нали той има написана книга и имаме уговорка да чета едни нови ръкописи… негови ръкописи…Смутолевих набързо това, което ми дойде наум. Ние наистина имахме уговорка като завърши втората си книга, да му бъда редактор. Отидох при барманката, казвам й какво е станало, а тя, браво, видя ли, не те е зарязал. Абе, викам, ти добре ли си, кое му е бравото, човекът е арестуван…
– Какво стана на морето, имали сте среща, а те прибрали?
– Там си беше сериозно, нямаше „умисъл” – смее се, – прибраха ме по една работа, местните бяха наши хора, но имаше акция от София. Като ме арестуваха, полицайчето ме пита тихо „на кого да звънна”, имам винаги под ръка визитки на адвоката, по-специален формат, малки. Казах му „задния джоб”, той бръкна и след половин час моят човек цъфна. Оставиха ме в ареста, но за малко – софиянците разбраха, че няма да стане играта. Там си беше топеница, вършеха услуги на едни други, карай. Поизгърбиха ни, ама то няма как, отнасяш го понякога. И аз толко хора съм изгърбил … да сме живи и здрави, ха-ха-ха.
Малко след това Ивайло беше пуснат и дойде в София. Искаше да го запозная с продуцента на Амир – Коста. Казали му, че ставал за фолк певец. Поех инициативата и започнахме да градим имидж – с двудневна брада и дрезгав глас, лошото момче, нещо като българския Адриано Челентано и Дзукеро заедно, по малко и от двамата.
Наистина отидохме при Коста. Той го изслуша и му вика: момче, ти имаш талант и освен това си артистичен! Ще стане работата. Въодушевен, Ивайло каза – води ме при Амир. Звъннах му и разбрах в кой клуб ще пее вечерта. Двамата с Ивайло отидохме и зачакахме. Към полунощ Амир дойде, обкръжен от бодигардове и наконтени мацки. Като ме видя, типично в негов стил, се втурна да ме целува.
Между песните обяви, че в залата има много скъп на сърцето му човек… каза ми името, прожекторът зашари между масите, нямаше как, трябваше да стана и да отида при него. Умрях от срам. А Амир ме гушна, запя „Зов за любов” и ми прошушна, че ще дойде на нашата маса, че не е забравил за Ивайло. В почивката той наистина дойде, Иво му подари книгата си с автограф, говориха си, беше много мило.
– Искал си да ставаш певец?
– Ооо, голям майтап! Нали ти казах, че искахме да разберем как са игрите в тоя бизнес. Щом Карамански пропя, че и албум направи, с к’ва беше, някаква бивша на Емил Димитров. Чувал съм го как пее, ха-ха-ха, аз съм славейче в сравнение с него. Една нощ си бях пийнал, звъня й на Боги и казвам, че искам да стана фолк певец. На нея толко и трябваше, тя пали от четвърт, страхотна е, чес’но! Докато й кажа, че съм се майтапил, тя уредила прослушвания, срещи… Почна да фантазира, щяла да ми е пиарка, такъв трябвало да бъда, онакъв трябвало да бъда, само да сме избягали от клишетата.
– И избягахте ли?
– Абе, педалска история! Амир, Коста и разни дебили, целувки, лиги, „ти си талант!”, „ти можеш!”, „ще ги отвееш!” и прочее простотии. Какви пички се мотаят около тях, заеби, аз с това се занимавам, имам и супер парчета, ама ония, човече, не е истина! А на другия ден даже не те помнят, като в оня филм за Чарли Чаплин, сещаш ли се? Тия се друсат повече от…
– С Чаплин, не за него. Като кого се друсат?
– Заеби, не ти трябва да знаеш.
Малкото мъже, с които съм била, са ме научили, че ако някой не ти се нахвърли да те чука още от началото, значи нещата не са на добре, ще те подлъгва, че уж иска да останете приятели, а всъщност не го вълнуваш като жена. Бях се увлякла по този бивш затворник и настоящ мераклия за фолк изпълнител, желаех го и се дразнех, че дори и не ми намеква за секс. Лошото момче дори не се възползва от близостта ни, боже, нещата отиват на зле, на много зле!
Накрая обаче ме облада диво като животно. В София. Заведе ме да видим заведението на негови авери. Пихме, той си пийна повече. Излязохме да вземем такси, някъде около Народния театър. Беше 2 през нощта и нямаше жива душа наоколо. Започна да ме целува, подпря ме на стената на Народния, вдигна ми палтото, полата, свали ми бикините и… Пoсле каза: извинявай, исках всичко да е красиво и като по филмите, но ти така страхотно ме възбуждаш, че не издържах…
– Какво стана с тактиката на отказа? – той направи учудена физиономия и се наложи да поясня: – За секса говоря.
– Е, нали ти обясних, трябва да ги изненадаш жените – засмя се, – но за тези неща не говоря, сори.
– Все пак стана или не стана?
– Не помня.
– Е, хайде сега, не помниш. Кажи само да или не?
– Не ми досаждай, няма нищо да ти кажа, добре де, не сме. Това урежда ли те? Аз много исках, ама тя не ми пусна. Ок, стига по тоя въпрос.
После той пак потъна някъде. Когато ми се обади, разбрах, че отново е бил в затвора. Малкото приятелки, които знаеха за случая, ми казаха, е, няма да го промениш. вълкът козината си мени, нрава не. Виждахме се още няколко пъти, но вече бях изстинала. Не можех да му простя безотговорното отношение към себе си. Обвиних го, че не е бил искрен с мен, когато още на първата среща, при интервюто, ми казваше, че мечтата му е да учи за учител и да ходи облечен в скъп костюм и бяла риза, и всички да го уважават… тогава плаках, като ми говореше за мечтите си…
Това му казах последния път, когато се видяхме – Иво, аз наистина исках да ти повярвам, че силно желаеш да започнеш нов живот… и тогава, в началото на нашата връзка, аз наистина бях налучкала правилното ключе към душата ти, но не мога непрекъснато да съм до теб и да те спирам от глупости, както онази нощ в дискотеката…
Дали пък не е прав шефът на Софийския затвор, който по друг повод в интервю ми каза на изключен диктофон, не, не можеш да промениш рецидивист. Престъпникът си остава престъпник. Можеш само временно да го опазиш от самия него… Ивайло беше съден за кражби на коли, но подозиран в сводничество и склоняване към проституция, но това го разбрах някъде накрая, преди да се разделя окончателно с него.
Твърдеше, че не биел момичетата… казах му, че намирам за адски перверзно това с мен да се отнася като с дама, да е перфектният кавалер, и в същото време да тормози някакви нещастни момичета да проституират. Да, куриозното е, че не ме е ухажвал по-галантен мъж…
– После какво стана, виждахте ли се?
– Позагубихме се, аз трябваше да изчезна за известно време зад граница, не можех да й се обаждам. После, като се поразчисти, се върнах и се видяхме. Трябваха ми мангизи, закъсвация, чудех се как да й кажа, бях убеден, че ще ми помогне. Но като се видяхме, тя ме ядоса. Почна да ми говори колко била разочарована, как съм й бил обещал да се променя, как съм се отказал от мечтата си да стана учител, тия простотии ги имаше в книгата, аз ги бях научил наизуст, ха-ха, учител, там пишеше „в скъп костюм и бяла риза”, толкова съм се смял, ти учител със скъп костюм виждал ли си? Ходят с протрити панталони и плетени обувки. Виж, ризата си е на място.
– Ти на какво бръмчеше?
– На всичко – мадами, кредитни карти, коли… Само наркотици не съм пипал. „Кръстникът” гледал ли си? Прав беше дъртият. Винаги съм искал да имам деца, сега имам, не мога да си представя някой да ги съсипе. Ще му извия врата, ще го счупя като молив! Не знам, тия пичове не ги дишам, дето са по дрогата, лошото е, че там са мангизите и те са най-силните. Всички са им в ръцете. Защото от курвите има отказване, от белото няма! Политици, съдии, ченгета … к’во да ти разправям, боклуци колкото искаш.
– Разкажи, интересно е!
– Е те тука настъпи котака по опашката. Сега аз съм на ред. Идваш тук, правиш се на журналист, почваш да ме баламосваш, статия за Богдана си щял да пишеш. Ти нямаш ли огледало у вас, приличаш на журналист, колкото аз на бяла мечка. Поне свий някое малко пежо, а ти се изтумбваш с джип по-голям от моя… И аз трябва да ти вярвам?! Човече, който и да си, тук си на моя територия и ще се съобразяваш, искам да чуя каква е играта. И тук няма никой, който да звънне на твойте хора, а като щракна с пръсти, и да искаш, ти няма да можеш. Почвай арията на водопроводчика! Това е от твое време, гледал ли си го, има го във вибокса, „няма муфа цол и половина”, сега няма такива смешници като навремето, тия сега са направо смешници, ха-ха-ха.
– Гледал съм го, ти не си бил роден – бях готов за този вариант, – ще ти кажа защо съм тук, само не си мисли, че си ме уплашил. Знам точно кой си, къде си по стъпалата и какво можеш или не можеш да направиш – понечи да каже нещо, изпреварих го:
– Знам, че се правиш на див и луд и че твоите хора са готови да умрат за теб. Той и Карамански беше така и какво, някакъв мухльо го свитна с все охраната. С Карамански сме гребали в една лодка, яли сме от една чиния и сме спали в един креват, завити с едно войнишко одеяло. И никога не ми е пукало как пее! – Ивайло тръгна да става, изражението му не ми хареса, направих знак с ръка.
– Ок, сега ще ти кажа, виждам, че се нервиш. Богдана е много зле, опитала е да се… Паднала е от балкона на апартамента си, натрошена е, ходих да я видя, каза, че иска да знае как си. Не да те види, а просто да знае. По дяволите, ако разбирам защо!
– Жива ли е? – гласът му трепереше.
– Да, няма опасност за живота. Но наистина е зле.
– Тръгваме веднага! Ставай, идваш с мен, дай ключа от джипа, мойте хора ще го карат.
– Защо не тръгнем с него?
– Ченгетата не го познават, ще имаме проблеми. Трасето оттук до София съм го проиграл. Не се притеснявай за джипа, те мойте и със самолет са се оправяли. Ще карат нормално, няма да юркат. Ще си го получиш в София.
Мълчим през целия път, хванал съм се за допълнителните дръжки с две ръце, джипът му е подготвен за офроуд, но това не му пречи да изпреварва мерцедеси и беемвета на кило. Бибитката му е като йерихонска тръба, на няколко пъти се наложи да я използва. Наистина беше проиграл трасето Русе – София. По този пункт нямам основание да се съмнявам в думите му. На слизане от магистралата, на светофара на Долни Богров, спира, защото няма как да прескочи колите пред нас, поглежда ме и казва:
– Човече, да не мислиш, че ми пука за тази жена?
– Защо да мисля такова нещо? И на нея не й пука за тебе.
Всеки човек имал две половини – добра и лоша. За всяка от тях имало отделно ключе. Важно било да не сбъркаш ключето.
Публикуван в сборника разкази “Не беше тук и си отиде”, Изд. “Изток-Запад”, 2013 г.
“Не беше тук и си отиде” – силен, разтърсващ дебют на Георги Томов
Как се роди книгата
Христо Блажев
„Не беше тук и си отиде” на Георги Томов е нещо различно – заради тази книга изобщо нагазих в трънливата, понякога направо кална територия на модерната българска литература. Но не ми се задълбава в това, предпочитам да ви разкажа историята на книгата:
Беше декември 2012 г. Една приятелка на Георги ми прати няколко негови разказа по пощата. Тя вярваше силно, че си заслужават и ме убеди да ги видя скоро. Качих файловете в електронния ми четец и когато по празниците си заминах към родния Видин, ги зачетох в автобуса. Тя беше права – разказите бяха прекрасни и много различни един от друг, показвайки както талант и жизнен опит, така и познаване на хората и отношенията им. Тези разкази заслужаваха да бъдат издадени.
Писах на Георги, запознахме се, той ми прати и други свои разкази. Четох, избирах, подреждах, преподреждах, спорихме с него, допълвахме, изваждахме, пренареждахме – никога не съм оформял книга в толкова тясна комуникация с автор, стигна се дори до изработване на няколко шантави таблици, които се оказаха изненадващо полезни. Пътем, както често се случва в живота, открих и човека, който знаех, че ще направи впечатляваща корица – съвсем различна от всичко, което е излизало с логото на „Изток-Запад” досега. Това бе Райчо Станев.
И ето я книгата. Разказите са подредени точно така, както ги исках – започват забавно с „Пан Шветлан”, първия разказ, който ми подсказа, че тая книга ще я има, после натежават с оформянето на този сложен образ, а натам има какво ли още не – неуморен хамстер, създаващ легенди, почивка – семейна война, магията на гръцките острови, циганина, с когото плашат децата, дребните и едрите лъжи, за забъркването с кофти хора и цената на изкуството, любовта в нета, загиваща на живо, червените карамфили за гроба на един пропилян курвенски живот по руски, хазарта и тръпката от него, защо Господ Господ обича обича невинните (удвояването е умишлено) и, разбира се, ангела, който не беше тук и си отиде…
С богат житейски опит зад гърба си, Георги Томов разгръща смайващa палитра от чудновати истории, дишащи, живи герои и сложни морални дилеми, които нямат лесно и вярно решение – всичко това гарнирано с чудесен, зрял стил на писане. Сред тези страници има смях, тъга, щастие, има болка и сълзи, но най-вече дълбоко, проникновено разбиране за същността на човешкото в толкова различните му форми. Има ги хората, слаби и подвластни на страстите си, но и силни и помитащи всички прегради, когато си изяснят какво искат от този озъбен живот – и се пресягат да си го вземат. Много от героите са успели наглед, но са загубили човешкото – и тръгват спешно да наваксват пропуснатото.
Умът не забравя, сърцето не прощава, всичко е винаги тук и сега, дори и привидно куп сезони да са се изтъркаляли. И си плащаш за всичко, плащаш скъпо и прекомерно много, защото животът е най-големият лихвар. И често осъзнаваш твърде късно, че той не е бил тук… и вече си е отишъл.
