Това не е просто и само име на издание, а култура, религия, общност от диви, непоробени умове, оставащи завинаги млади и красиви.
Боряна Антимова
Създаването на “Икар” е много светъл епизод, може би най-светлият в живота ми. Той разказва за едни незабравими дни и за първия „Икар“. За един невероятен, уникален кръг „Икар“ в читалище „Хармония“, където сега е Нов Български университет.
Тогава работех в експерименталното 151-во училище. Бях съавтор на концепцията за алтернативното училище и съосновател на това читалище. В него бях получила една малка ъглова стаичка, където учениците от горен курс се отбиваха след училище, а често бягаха и от часове, за да сме заедно. Кръгът „Икар“, където най-силно е горял моят дух… За това написах, когато създадох фейсбук групата “Приятели на Икар прес”:
„Здравейте! Не случайно преди 29 години в едно столично училище се събра редакционна банда тийнейджъри, които видяха своите първи публикации във вестник със същото име – “Икар”.
Не случайно въпросното училище гъмжеше от неориентирани млади таланти, които търсеха изява на журналистическото поприще и не случайно те я намериха, извисявайки се като Икар над немислимо високи прегради и над издателската финансова бездна, в която, за съжаление, много смели идеи и креативни проекти са осъдени да пропаднат…
“Ние летим и не ни е страх, защото наистина го правим добре, а и Бог е с нас…” Ето, така мислеха преди 29 години първите сътрудници на оня, първия “Икар”.
После животът ни разпръсна… Но един ден преди години на площад Гарибалди срещнах млад мъж. Той дъвчеше сандвич и като ме видя, се задави. От вълнение. Извика моето име. Беше един от онези, първите Икарци. Беше завършил университета, беше започнал успешен бизнес. Беше се превърнал в прекрасен млад мъж.
Разказа ми, че оня кръг “Икар” продължава да се събира всеки четвъртък на един таван, целият облепен с изрезки от вестник “Икар”… Бяха минали 15 години от раздялата, първите Икарци бяха поели всеки по своя път, успешно реализирани в различни поприща, но продължаваха да се държат един за друг…
Тогава, през 1990-а-1991-ва, в читалище “Хармония” кръгът “Икар” събираше не само бъдещи журналисти, но и бъдещи поети, писатели, художници, актьори, музиканти… Беше шеметно. Тези млади хора се опияняваха от радостта да бъдат заедно. На купони те танцуваха лудо, с вдигнати ръце – като криле, подобно на Икар, на химна си Losing My Religion на R.E.M…
Днес цялата вироглава редакционна банда от първия и втория “Икар” и от блога “Икар”, пръсната из целия свят, съвсем по Икаровски е твърдо решена да продължи полета си. Какво са 29 години? Миг от вечност.
А ние сме си същите. “Икар” ще продължи да бъде нашата задъхваща се от млада креативна енергия, кипяща от дръзки идеи и крещяща от оживени дискусии, притегателна като магнит, но вече виртуална редколегия… Един свеж оазис сред сивотата на приватизираното ни всекидневие. Интернет ни даде най-ценното – възможността да бъдем заедно, независимо от разстоянията.
“Икар прес” тръгна по Валикден 2016 г. Великден си е велик ден – денят на Възкресението Христово. Но той за нас е и прекрасен ден да се възроди Икар, като Феникс от пепелта… Един дълго отлаган проект, със славно минало и дръзко бъдеще, се появява в четвъртата си трансформация – като информационно интернет издание “Икар прес”, написах във фейсбук.
Днес онези, първите Икарци, са прехвърлили 40-те, вече са родители, но са все така млади по дух и все така нахъсани и креативни. И готови да подадат ръка на следващите след тях. Не да им натрапват остарели представи за работа и живот, а да се опитат да ги разберат.
В разпънатата ни на кръст България расте ново, различно поколение, което, подобно на родителите си – онези, първите Икарци – много бързо изтрезня от опиянението на площадната еуфория и рязко презря корумпираната ни политическа класа. Стана поколение на егоисти. В което няма нищо лошо. Защото точно егоизмът би могъл да се трансформира в могъща креативна енергия за търсене на Аз-а, за себеутвърждаване.
Завистливото еснафско надничане в чуждото канче няма да ни направи нито по-талантливи, нито по-потентни. Днес повече от всякога не ни е достатъчно да знаем много, а да знаем как, да използваме чуждия опит дотолкова, че да си създадем наше си, българско ноу-хау.
Щурак е бил онзи митичен Икар. Не послушал баща си да не лети твърде високо. Достигнал слънцето – и… загинал.
Но преди това полетял…
Щураци сме и ние – колко му е да си строшим главите. Но вярваме, че заедно с вас ще полетим.
“Икар” не е просто име на издание.
“Икар” е култура, религия.
“Икар” е общност от диви, непоробени умове, оставащи завинаги млади и красиви!
И всички вие можете да сте част от нея.“
Всички тези прекрасни талантливи хлапета, които се събираха в този кръг „Икар“, сега са „някой някъде“. Когато веднъж мой фейсбук приятел ме поздрави с баладите на „Металика“, си спомних как се правеха първите броеве на „Икар“, на първите компютри „Правец“. И целият екип се събираше, докато се подреждаше броят. Не бяха длъжни да стоят, просто обожаваха всичко, което се правеше около мен. Хлапетата седяха буквално отгоре върху масите и нещо си пишеха, рисуваха и беснееха на „Металика“. Беше ни хубаво заедно.
После с някои от тях се срещахме насам-натам из града. Веднъж, когато бях в bTV, редактор в предаването „Искрено и лично“, една красива млада жена като ме видя, извика и се хвърли на врата ми просълзена. Не я познах веднага. Каза: „Аз съм Боряна, Боби от „Икар“.
Боби беше ученичка в експерименталното училище, профил „Журналистика и масови комуникации“ и беше репортер в „Икар“. Беше станала пиар на Слави. Отидохме на кафе и тя ми разказа, че когато кандидатствала за тази длъжност, било голяма конкуренция, но тя си спомняла все моите думи, които съм й казвала, докато сме работили по „Икар“. И тези думи казала на Слави, той бил много развълнуван и я приел на работа от раз. В очите на Боби аз бях Голямото име. Завинаги. По-голямо от това на Слави…
Помня, тогава беше починал Фреди Меркюри от „Куин“, хлапетата бяха много тъжни, а Боби реши да пише за него. Прочетох есето й и казах: „Сега, Боби, няма да ми се сърдиш, обаче това ще отиде в „кръглата папка“ (кошчето). И почваме наново. Трябва да го напишеш не така, че да личи, че ти плачеш. Трябва да го напишеш така, че всички други хора, които го четат, да плачат“.
Сега, като се замисля, тези мигове в тази малка стаичка в читалище „Хармония“ наистина бяха най-светлите в живота ми…