Кметът на затвора идва

Ако осъзнатата вина и покаянието, и правенето на добро не се приемат адекватно, то какъв е смисълът да те държат 20 години зад решетките?

Сунай Ремзи.

История. Това не е репортаж по правилата на журналистиката, която се учи в университета. Не е и интервю. Не е и статия. Не е и импресия, нито разказ, а може би всичко това заедно.

Всички досегашни репортажи, филми и статии за Сунай Ремзи са насочени към така наречената голяма политика и задкулисните истории, които се случват в нея. Аз обаче реших да обърна повествованието към самия него. Защото за мен лично, а и за много от моите приятели и познати това, което прави Сунай Ремзи в затвора Белене, е онази малка, а всъщност най-голяма политика – да променяш съдби. Да победиш себе си и да правиш хората по-добри.

В САЩ това се нарича гонзо журналистика – когато авторът вмъква свои мисли, коментари, спомени. Това е и един своеобразен синопсис за книга, а също и основа за сценарий на сериозен документален филм. И двете неща смятам да реализирам някой ден. Защото това, което прави Сунай Ремзи, променя България, съдебната система и местата за лишаване от свобода. И е основателна причина да го приема като своя лична кауза. Адски непопулярна, но важна кауза.

Забравете всички истории за безскрупулни убийци, които всяват ужас зад решетките; които малтретират, унижават, изнудват и тъпчат лишените от свобода. Кметът на затвора идва. Той ще ви разкаже съвсем различна приказка – за възхода и падението, за престъплението, възмездието, катарзиса и покаянието; за силата да останеш човек и за мисията да спасяваш душитe на другите, когато не си успял да спасиш своята.

Дъждовна вечер. В препълнената зала на Младежки театър „Николай Бинев“ върви премиерата на книгата на журналиста Борислав Радославов „Дядо Добри – светецът от Байлово“. Авторът казва, че през цялата вечер се говори за светеца, който променя човешки съдби, и кани на сцената един мъж, чийто живот е променил дядо Добри.

„Идвам от затвора, но не съм избягал“, казва Сунай Ремзи. Смях в залата. „За мен е огромна чест, че имам възможност да споделя тези хубави моменти с вас сега и след това да разкажа на моите приятели в затвора как да станем по-добри хора. Ще кажете, той е затворник, какво може да ни каже. Не, много неща мога да ви кажа, защото дядо Добри не дели хората на свободни и лишени от свобода.

Как ме вдъхнови? Гледах 2-3 негови интервюта по няколко национални телевизии, бях сам, объркан, реших, че съм загубил себе си. Промених се благодарение на това, че разбрах какво прави той – стои цял ден на студа, събира пари, стои цял ден на жегата, събира пари и дарява, за да има черкви за поколенията напред. Благодарение на неговата мисия, на това, което прави той, аз укротих звяра в себе си. Много е трудно да укротиш звяра в себе си и съм много благодарен. Много исках да бъде тук, да го прегърна и да му целуна ръката.

Борислав Радославов и Сунай Ремзи.

Как укротих звяра в себе си? Започнах да правя това, което прави дядо Добри. Направих действащ параклиса в затвора в Белене. Аз самият съм от мюсюлманско семейство, но исках колегите ми християни от затвора да има къде да ходят на Великден, Гергьовден, Цветница, Коледа. Направих курс и по религиозна подкрепа, поканих и православен свещеник.

Но това не ми стигаше, защото аз не искам хората да са добри само докато са в параклиса, а и когато се приберат при семействата си. Организирах много сполучлива програма „Как да запазим семейните си отношения“. Тези от нас, които имаха деца, съпруги и майки, които ги чакаха, трябваше, като излязат на свобода, да уважават и тях.

Не може така лесно да кажеш: „Аз съм в затвора и край“. Няма такова нещо. Аз го научих от дядо Добри и репортажите. Не съм се докосвал до него. Ще кажете, ама как така от разстояние? На мене това ми стига. Това направи много за мен и съм адски щастлив тази вечер, нямам думи как да ви го опиша… Правих и други програми за взаимопомощ. Моята идея беше и аз като дядо Добри да остана анонимен. Не е лошо да си добър човек“ – и лишеният от свобода подарява на автора Борислав Радославов графичен портрет на дядо Добри. Кани го да представи книгата си в края на юли в затвора в Белене.

Притихналата зала гръмва с бурни аплодисменти. Кой е този човек, питат се хората. А после отиват при него да му стиснат ръката и да го поздравят за доброто, което прави за заключените души. „Писахте ли до комисията за помилване?“, питат го хората наоколо. Писал е миналата година, молбата му не е одобрена, съобщили му на 20 юни. „Как така?! – чуди се възрастна жена. – Та вие не сте за там! Пишете пак молба!“ Не е за там, да, не е за там, коментират хората наоколо.

„Приемам, че отказът е затова, че съм с тежко умишлено престъпление и, че така трябва да бъде. Имам една важна мисия, трябва да направя училището за лишените от свобода до VII клас, сега е до IV клас.

В самото ни ТПО искам да има повече лишени от свобода с нормален режим, да могат да излизат на работа… Трябва да съм вътре, за да настоявам въпросът да се придвижи по-бързо, разбирате ли?“, казва Сунай, просълзен от неочакваната подкрепа отвсякъде.

А не се ли сеща, че когато е на свобода, ще има повече възможности да работи с тези хора зад решетките? Да ги посещава, да организира празници, срещи с изявени българи… Да ги вдъхновява с необикновената си съдба.

Всичко може да направи, когато крилете му са разперени за полет.

При Сунай продължават да идват хора, а той обещава, че ще напише нова молба до комисията по помилване към президентството. В предишната разказал ли е за купищата добрини, които е организирал в затвора? „Не аз трябва да напиша това, а шефовете на затвора“, казва той.

„Аз съм убиец – започва разказа си Сунай Ремзи. – Отнех живота на един човек, лиших едно семейство от син, съпруг и баща. Не очаквам те някога да ми простят. Страшното е, че аз не мога да простя на себе си…“

Вярвам на зачервените му очи, вярвам и на колегата си Борислав Радославов, който, след като преди години разговаря с него зад решетките, става негова опора, негов изповедник и приятел. Същият Борислав Радославов, журналистът, когото дядо Добри допуска единствен най-близо до себе си в продължение на пет години, и който написва книгата за светеца. Покрай многото ненатрапчиви съвети от дядо Добри, Борислав е последвал мисията му да прави добро, без да дели хората на свободни и лишени от свобода.

Не се опитвам да се поставя на мястото на родителите на жертвата. Страшно е да загубиш дете, най-страшното. Но това, което от години прави Сунай, е да не позволи събратята му по килия, които излизат на свобода, да причинят същото на други родители!

Я да почнем от началото, Сунай. „Добре, само да не изпусна Борето, искам да отнеса в килията си книга с неговия автограф“, казва той. Няма, сега ще се наредим на опашката за автографи, а преди това той ще ми разкаже всичко, от началото, от онзи миг, който преобръща живота му.

Сунай Ремзи по времето, когато е голямата надежда на една партия.

До 2007 година Сунай Ремзи Мехмед е младият, красив, умен и успешен любимец на една от най-влиятелните български партии. Лидер на младежката организация, печелещ всички избори на всякакво ниво. Преминава като танк през всички конкуренти в родния си град Силистра.

Анализатори предричат бляскава кариера на харизматичния оратор, водач и голямата надежда на партията. А той е влюбен в политиката от тийнейджър, гледа в захлас първите оратори на трибуната на Народното събрание след промените и мечтае един ден да стане като тях. Затова завършва политология в Нов български университет и по-късно семестриално – право в Русенския университет. На всичкото отгоре е с достатъчно пари и власт в Силистра, собственик на заведения в града. Това разбирам по-късно, когато се заравям в купищата информации за него.

Говори бързо и задъхано, за него времето не е пари, а нещо много по-ценно – глътки свобода: „Бил съм по върховете на всичките партийни организации. Не съм имал загубени избори в Силистра, все едно какви – местни или на национално ниво. Как направих тази глупост? По някой път славата пречи на един човек, идва му малко в повече. Славата пречи, когато идва при теб във възрастта 20-21 години. Вместо да изкачваш стълбицата нагоре стъпало по стъпало, ти я изкачваш на 20-30 стъпала наведнъж. Така попаднах в едни среди, в които не трябваше да попадам, и извърших престъпление, квалифицирано като тежко. Причиних смъртта на Марин Руменов Маринов – млад бизнесмен от Силистра“.

Как точно се случва? Сунай е в заведението си, при него идва Марин и се скарват за пари – кой на кого и колко дължи. „По медиите писаха, че той на мен дължи пари, съдиите казаха, че аз съм дължал на него. Истината е, че двамата с  него бяхме дали пари на един и същи човек по различно време. Казах на Марин, за да не притесняваме човека, аз ще взема и моите пари, и неговите. Но жертвата Марин говореше пред хората, че аз съм взел неговите пари, без да му ги дам. А аз не бях взел никакви пари от човека“, казва мъжът. Спорът прераства в скандал, Сунай изпада в състояние на афект, вади пушка „помпа“ и стреля в Марин.

“Този ден бях изпил само 5 фанти, но медиите съобщиха, че съм бил пиян и дрогиран. Хората, които ме познават, знаят, че не употребявам наркотици. Тази новина – че съм бил пиян и дрогиран, беше разпространена от тримата ми адвокати, за да постигнат по-ниска присъда, и то когато аз не бях в съдебната зала, а в Турция“, разказва мъжът.

„Политическата върхушка и свързването на бизнеса с политиката са както лявата и дясната ръка – казва Сунай. – Тогава става взривоопасна бомба, всеки иска да лапа, да печели, парите стават самоцел, а когато става дума за пари, винаги има събития. За съжаление ние бяхме бушоните на този конфликт. Аз излязох за съжаление по-силният и сега изтърпявам 20 години затвор. Плащам си греха. Най-важното е не дали някой ще ти подаде ръка, а като паднеш, да можеш сам да станеш. Хубаво е, когато човек осъзнае, че е паднал отвисоко, а аз паднах от много високо. Сега в момента продължавам да се развивам, тези четири стени не могат да ме съборят. Правя много неща. Кефя се, че ги правя тези неща, вярваш ли ми?“

Вярвам му.

Днес обаче няма да говорим за онази, голямата политика, която си играе със съдбите на хората като с пионки. Ще говорим за онази, малката, а всъщност най-голяма политика, която променя съдби.

Източните мъдреци са го казали много точно – когато ти се промениш, и светът се променя. Това прави всеки ден Сунай – променя себе си и лишените от свобода грешни души. Вече десета година в Белене посреща объркани, гневни хора. После ги изпраща променени, а той самият остава зад решетките…

ВИДЕО “Истории зад решетките”, БНТ – Сунай Ремзи

„Мисълта, че затворник присъства тук на такова събитие трябва да ти говори какво доверие ми има администрацията. Никой досега не го е правил със затворник с такава голяма присъда, и то за убийство.“

Да, много неща ми говори това. Говори ми първо, че „в затвора е попаднал на хора“ в лицето на шефовете си. И че е извоювал това право да бъде в сърцето на София, да се разходи свободно по ларгото и да говори на сцената на такова духовно събитие като честването на новоизлязлата книга за дядо Добри.

Но да продължим нататък, Сунай. Да изпием докрай горчивата чаша от фаталната нощ… Когато се свестява на другия ден, няма представа какво прави мъртвото тяло на Марин в неговото заведение. Близките му разказват ужасяващата истина, а той заминава за Турция, по нареждане на политически и дипломатически държавни органи – за да не попречи на евроизборите. Получава нареждане да замине за Турция, а след изборите да се предаде на Интерпол, да бъде вкаран в турски затвор и след това екстрадиран в родния му град Силистра. Там през май 2007-ма е тикнат от Интерпол в страховития турски затвор Картал. После до август 2009-а е по следствените арести в Силистра и след това – затворен в Белене до днес.

В Картал, а и после в затвора Малтепе до януари 2009-а той се среща с всичките възможни ужасии на живота зад решетките. На входа на затвора Картал той прочита надписа „Тук няма Аллах, а Пророкът е в отпуск“. Този надпис после ще стане заглавие на втората му книга, в която пише как се оцелява зад решетките.

Тогава, в турския затвор, на помощ на младия и объркан Сунай идва не кой да е, а Али Агджа – човекът, който стреля по папа Йоан Павел II.

„Когато влязох в турския затвор, ми беше за първи път. Загубих себе си, мразех се. Исках хората да ме забравят, все едно съм мъртъв, все едно че никога не ме е имало. Болката ми не спираше, ставаше все по-силна и по-силна. Благодарение на Али Агджа се научих да лежа затвор. Научих се да губя и това да ме прави все по-силен и по-силен.

Видях какво прави Агджа, за да оцелее, и започнах да правя същото. По негов аналог после в затвора в Белене започнах да пиша книги, да организирам мероприятия, да давам интервюта, да правя сценарии за постановки в театри, да правя вестник…

Научих се да живея в затвора и да не падам в краката на тези, които ме искат долу. Напук на тях останах жив и продължих.“

ВИДЕО Затворник-писател издаде втора книга

Откакто е в Белене, той намалява присъдата си с труд. Макар да е там от 9 години, вече е покрил 13 години и 8 месеца с труд, остават му 6 години и 2 месеца. Бригадир е на II група арестанти, които са ученици. Това е официалният му ангажимент по договор. А неофициалният… Това е тема на дълъг разговор.

През 2016 г. Сунай Ремзи е избран за председател на Затворническа лига – България, тоест на всички затворници у нас. Реализира програма „Самокоригиране на лишените от свобода в България“, а своята визия представя в книга със същото име. Тогава се запознава с Борислав, който го интервюира по повод на избирането му за върховния лидер на българските затворници.

Сунай Ремзи представя своята “Програма за самопомощ на българските затворници” пред лишените от свобода и ръководството на затвора.

От 2010 г. е неизменно кметът на затвора в Белене. И зад решетките, както в живота навън, той е неизменен победител на изборите. Самата длъжност е председател на Съвета на затворническия колектив, по закон лишените от свобода имат право на такъв самодеен орган.

Кметът е изразител на настроенията на лишените от свобода. Той е човекът, от когото ръководството очаква да въвежда ред сред събратята си, да ги превъзпитава, да представя техните нужди и желания, да предлага промени и организиране на курсове, лекции, срещи и други събития.

Кметът е душата и сърцето на заключените хора, техен изповедник и защитник. Поне такъв е Сунай, защото е имал късмета да попадне зад решетките точно в Белене, при свестни шефове.

Всички други лишени от свобода имат право на почивни дни и болнични, не и кметът. Той е длъжен да бъде на линия 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата.

„Условията в затвора са такива, каквито са. Не може непрекъснато да мрънкаме и да искаме нещо. Като не ни харесва обстановката, запрятаме ръкави и правим ремонт, а аз организирам нещата и не давам на никого да се скатава“, казва той.

Персин, до който се стига с понтонен мост и на пръв поглед изглежда като място, забравено от Бога, се превръща в остров на спокойствието и приятелството. Дали е възможно това в един затвор? Възможно е, ако там има дори един бисер като Сунай.

Той не е броил колко объркани и заблудени души е посрещнал.

Мисията му е когато изпрати някого обратно в свободния живот, да не допусне той да се върне обратно зад решетките.

Затова постоянно организира курсове, беседи, срещи с хора, които помагат на обърканите души да осъзнаят вината си, да се покаят и да стигнат до най-трудното – да поискат прошка. Да смирят бесовете в себе си. Да излязат от затвора като нови хора, да обичат семейството си, да се грижат за него, да работят и да се реализират пълноценно.

Насилието ражда насилие, но ето че при Сунай нещата не са стояли така. „Много е важно обкръжението, в което си, примерите, които имаш. Имаш пример – окей си, нямаш пример – зле си“, е лаконичният му коментар.

Със Сунай говорим за това, че във всеки човек има бесове, че всеки има по една добра и една лоша половина. Важното е да намериш ключето към добрата му половина. Сунай притежава таланта да го намира. Ключето.

„Имам две програми в помощ на българските затворници, с лишени от свобода, които са осъдени за първи път. Издадох и книга по въпроса – „Програма за самопомощ на българските затворници”, да четат, да се образоват, да подреждат сами обърканите си мисли.

Човекът като влезе в затвора, трябва първо да стане коректив сам за себе си. Ресоциализация ли? Не, според мен първото и най-важно нещо е да можеш да се опознаеш в затвора. И не зависи само от силната воля. Аз си изживях моя катарзис, на всеки колега пожелавам същото. Защото, като изживееш своя катарзис, вече гледаш по друг начин на живота. Просто човек трябва да си знае мястото в затвора. Така ще понася по-леко битието си на лишен от свобода.

Надявам се да има повече такива мъже, които, след като са направили белята и са попаднали в затвора, по някакъв начин да се самокоригират и това да се вижда и оценява. Но аз не го правя, за да го забележат журналисти като теб, а защото ме кефи. Даже ако можех да остана анонимен и да продължа да се самокоригирам, образовам и развивам, още по-добре.“

Към  ВТОРА ЧАСТ: