Страх ме е дали ще мога да устоя да приемам винаги ангажиментите по сърце, а не според парите. Животът може някой път така да ме притисне, че да се принудя да правя нещо за пари…
-Влади, за четвърти път си водещ на риалити “Сървайвър” по bTV, което започва от понеделник. Все още ли имаш желание да се пробваш и като участник?
-В началото моята страст към това риалити започна от неистовата ми страст и желание да бъда участник. Бях гледал предаването много отдавна по някакъв канал и адски ме заинтригува. Започнах да го търся в интернет, свалях си предаванията, брат ми ги превеждаше и бях жесток фен. Дори си спомням, че тогава с театъра ходихме в Москва на турне и навсякъде имаше билбордове, че започва новият им сезон и набират участници на кастинг. Тогава ми хрумна идеята да се явя там като чужденец, толкова много исках. Имах жестоки планове, исках да накарам Юлиан и Захари (Вергов и Бахаров – б.р.) и те да участват, да сме комбина.
-Какво се случи, когато наистина ти се обадиха?
-Когато ме поканиха за кастинга за водещ, мислех, че се бъзикат с мен, защото тогава вървеше скрита камера. Казах си: “Те са разбрали, че съм фен на предаването и сега това е някакъв капан”. Не знаех, че след като Слави Трифонов е правил първия сезон с Камен Воденичаров като водещ, се сменят продуцентите и търсят нов човек. Отидох, но все още се чудех дали не е измама. Там видях, че е насериозно. Успях, защото бях изключително добре запознат с формата. Но след това, като започнаха снимките, видях, че всъщност това не е за мен. Не знам дали бих могъл да бъда участник. Много е сложно, изисква се издържливост и мотивация, която не знам дали имам.
-Най-яркият ти спомен от този сезон?
-Живях на два метра от океана, в голяма дървена къща, точно тип островна, и вълните постоянно бяха на главата ми – така заспивах, така се събуждах. И понеже къщата беше с процепи между дъските, всичко се чуваше адски силно и наистина два месеца си живях с вълните и океана.
-Преди това се снима в “Дървото на живота”. Риалити, сериали – как гледа на тези ангажименти един актьор, влюбен в театъра?
-Това са просто различните проявления на нашата професия. Тя е хубава заради това, че е разнообразна. И когато един актьор успява да си подбира нещата, с които се занимава, и да прави това, което му харесва, все едно дали ще е телевизионно предаване, театър, филм или нещо друго, всичко носи удовлетворение. Ако го правиш само за пари, не става. Страх ме е дали ще мога да устоя да приемам винаги нещата по сърце, а не според парите. Животът може някой път така да ме притисне, че да се принудя да правя нещо за пари… Надявам се да не ми се случва.
С Теодора Духовникова в сериала “Дървото на живота” по ТВ 7
-Сварваме те в Народния, какво репетираш за новия сезон?
-Започнахме работа по една страхотна българска пиеса с режисьора Стоян Радев – “Солунските съзаклятници” на Георги Данаилов. Ще бъде с името “Ангели-унищожители”. Ролята ми е на учителя Иван Гарванов, един от лидерите на организацията ВМРО. Интересен образ, революционен и драматичен – изучил е ученици, които стават бунтовници и искат да правят атентат в Солун. Героят ми е разкъсан между това как да опази хем комитета, хем учениците си. Премиерата е през октомври.
Като Казанова
-Играл си Ромео, Казанова, само Хамлет не си бил. Има ли роля, за която мечтаеш?
-Да ти кажа честно, май че не. Бих играл нещо на Достоевски, но искам още малко по-възрастен да стана. То и името ми Карамазов оттам дойде, Лили Абаджиева ме кръсти така. В актьорската професия нещата се развиват по малко по-различен начин – роли, за които не си очаквал, ти стават най-хубавите, най-милите, с тях най-много се гордееш. Винаги когато нещо си чакал прекалено дълго време, то не става както си го искал или очаквал. Толкова си пренатегнат и пренавит за тази роля, че тя често не става добра. Когато ти отредят амплоа, в което не си се виждал, то те провокира много повече, отколкото нещо, което си си представял, че можеш да изиграеш. Не държа да бъда Хамлет, за да стане много добра ролята, много зависи от спойката и от режисьора.
-Със Захари Бахаров и Юлиан Вергов направихте продуцентска компания “Three Bears Entertainment”. Защо?
-Не сме го решавали, така стана. Тримата сме приятели вече 15 години, много сме близки, много се разбираме. В един момент решихме да си направим едно представление, после още едно – “Спанак с картофи” и “Арт”. И двете вървят с голям успех. След това си казахме, защо пък ние да не поемем инициативата за нещата, които искаме да правим, вместо да чакаме някой да ни покани за роля. И двете представления започваме да ги играем отново през октомври в Сатирата. На 8-ми и 16-и – “Спанак с картофи”, а на 18-и и 29и – “Арт”.
-Защо се нарекохте “трите мечки”?
-Преди три години излезе статия, в която пишеше, че е дошла отново ерата на панаирджийските мечки в театъра. Тоест един актьор трябва да е известен от телевизията, за да пълни залите в театъра. И понеже ние и тримата сме известни от телевизията, на майтап се нарекохме “Трите мечки”, но така си и остана.
-Как си разпределяте отговорностите в компанията, сами ли ще се режисирате?
-Аз съм шеф на фирмата, но това нищо не значи. Разбираме се както и преди. Никой от трима ни не е със стремежи да режисира, Захари има някакви въжделения, но по принцип сме далече от това. Има достатъчно добри режисьори у нас, с които искаме да работим.
“Спанак с картофи”
-Чу се, че имате амбиции не само за театрални спектакли.
-Те не са толкова сложни за реализация. Огромен успех би било да продуцираме нещо в телевизията, или в киното – филма на нашите мечти например. Замисляме и проект, който е… странен, нещо, което не е правено у нас. Но засега не мога да кажа повече. Зад нас са застанали много висока топка творци, надяваме се да успеем.
Бахаров, Карамазов и Вергов в постановката “Арт” в Сатирата
-Как се събрахте тримата?
-Със Захари сме учили в един клас. Преди това сме били заедно в театралната студия на Бончо Урумов. Цялото студентство бяхме заедно. С Юлиан се запознахме в трети курс, взеха ни и тримата да играем заедно в “Ромео и Жулиета” в Народния и всъщност оттогава датира нашето приятелство. Двамата са ми най-близките хора в професията и в живота.
-Как се запазва такова приятелство в условията на конкуренция за роли и внимание на публиката?
-Ами много е странно… При мъжете сякаш това го няма – никога не сме си завиждали за нещо, напротив, радваме се на успехите си. Плюс това сме много различни като актьори и не се е случвало да се конкурираме за една и съща роля. Ние в живота сме постоянно сме заедно. Ходим на дайвинг, Юлиан също има мотор като мен. Захари вече има две деца, Юлиан си отгледа детето, но аз съм постоянно с тях цяло лято. Юлиан е на море, аз го чакам да се върне и да ходим да си караме моторите. Така че приятелството ни в живота е много по-силно, отколкото това в професията.
-Лице си на най-добрата марка български облекла за мъже, на мобилен оператор, известна марка коли, най-добрата марка ножчета за бръснене, известна водка и безалкохолна напитка… Човек остава с впечатлението, че подбираш рекламните си участия, така ли е?
-Да, избирам. Аз затова казвам, че в момента съм щастлив човек, защото все още успявам да избирам нещата, които правя, слава Богу. Границата е много тънка и не зависи от това какъв актьор или човек си, а от ситуацията, в която те поставя животът. В момента мога да избирам дори и в кои реклами да участвам. Това ми е голямата мечта – и в бъдеще да мога да избирам проектите си. Ако е телевизия, там ще взема пари, но да е от нещо, което ми харесва. Да мога да си прекарам времето пълноценно, а не да отида и да си гледам часовника кога ще свърши.
-Свикна ли вече да не те дразни определението секссимвол?
-Едно време се дразнех много, сега вече не. Това са някакви клишета, от които човек не може да се отърве. Да си актьор и популярна личност също води до някакви несгоди, не може всичко да е само розово и човек трябва да се примири с тези неща. Ако не исках да пишат за мен “секссимвол”, да бях станал продавач на пазара или знам ли какво…
-А възможно ли е човек да свикне с жълтите писания, които причиняват болка?
-Ами не. Това е много грозно. Да пишат, че съм дебел, че гъзът ми е голям – окей – тия неща нито нещо ми причиняват, нито някого засягат. Дори сам си пуснах една снимка във фейсбук отпреди три години, пак ми бяха снимали задника – че съм бил като кокошка-носачка. (Смее се) Да пишат, че съм циганин със син език, че съм се бил влюбил в някакъв негър на някакъв остров… Каквото си щат! Че съм обратен, дебел и циганин, са задължителни точки от дневния ред на всеки жълт вестник. Но да напишат, че си болен от левкемия – това е направо за затвор. За близките ти има едни критични два часа, докато разберат дали е истина, не може да им се причинява такъв жесток стрес!
На карнавала във Венеция
-Като го говориш тези неща, вярваш ли, че един жълт измисляч на истории за теб би се впечатлил, че би го променил?
-Не, изобщо. Тук става дума за съвсем друга култура, мислене, за чалга култура. Но да не изпускаме и факта – това не го казвам в тяхна защита – че в България нещата са много зле. Много хора са бедни, най-вероятно много от тях го правят и за пари, защото имат семейства.
-Но има хиляди други почтени начини за изкарване на пари…
-Най-вероятно им е трудно да си намерят почтена работа. Тези хора, които пишат за тези вестници, не са квалифицирани журналисти. Преди много се дразнех на тези, които преминават границата, но си казах, че не мога да ги съдя, защото аз ги виждам в момента и това, което те правят, не ми харесва, но аз не знам какви са обстоятелствата в техния живот, които са ги накарали да пишат това.
-Много си толерантен…
-Аз не знам дали животът не ги е опрял до стената. Аз не знам какво е накарало една много известна дама, която за мен беше един от най-стойностните журналисти в културата, да се занимава с жълт вестник. Аз съм й се възхищавал! Но не мога да я съдя, защото не знам какво я е накарало да пише такива неща. Може някой неин близък да се е разболял и да са й нужни 200 хиляди лева например…
В сериала “Четвърта власт” по БНТ
-Определяш ли се като метросексуален?
-Най-вероятно не съм, не изпадам в крайности. В интерес на истината, от два месеца се поддържам, защото като минах 35, видях, че бързо напълнявам. Не се движа достатъчно. Цяло лято ходих на фитнес, спортувах. Отслабнах доста, чувствам се добре, това ме зарежда и ме прави много по-активен. Но не ходя на маникюр например. Когато хората ми видят ръцете (показва пръстите си), казват, че имам жесток проблем, защото съм невротик и всички кожички около ноктите ги махам, и става мазало, кървища…
-С какво би могла да те привлече една жена?
-С естественост и неподправеност. Тя толкова липсва в момента… Всички се правят на някой друг. Във фейсбук жените са невероятно разпищолени, виждаш снимки на момичета, граничещи с порното. Това ме отблъсква. Станали са и толкова меркантилни! Пишат ми постоянно някакви съобщения, като не им отговориш, стават агресивни…
“Вишнева градина”, Народния театър
-Смятат те за затворен човек, пазещ ревниво своята емоционалност, но наскоро една случка във фейсбук много умили хората – обяви, че търсиш любимата песен на своята 90-годишна баба…
-Ами да, половината ми детство беше с едната ми баба, другата половина с нея – баба Надежда. Само тя остана жива от бабите и дядовците ми. Малко ми е тъжно, защото тя живее само в спомените си и няма настояще, нито бъдеще. Ние пък живеем в нашето настояще. В момента брат ми изпрати за един месец племенника ми Калоян да го гледат майка ми и баща ми. И всички у нас се занимаваме с него, а баба ми винаги е оставала настрана. Като й обърнем внимание, тя иска да си говорим за нейното минало, аз пък не искам, скучно ми е. Затова понякога ми става тъжно и се опитвам да правя неща, които за нея са нещо голямо, като тази песен.
Баба Надя ми е най-голямата фенка. Тя сега не вижда никак добре, но преди години, когато станах известен, е правила жестоки панаири. Ходеше наред по реповете и питаше: “Нещо да сте виждали за Владимир Карамазов във вестниците?” и те – “Защо?”, а тя – “Ами защото той ми е внук!”. Майка ми и леля ми постоянно й правеха забележки. Ние сме шестима братовчеди от трите й деца, но тя само за мен говори. Исках да й доставя малко радост с тая песен, търсих я много и когато й я пуснах, тя беше на седмото небе!
-Твоята страст по моторите е пословична. Участваш ли вече в любителски състезания?
-Дотам не съм стигнал, но може това да се случи някой ден, да стигна и до това ниво. В събота и неделя на големите писти се правят такива непрофесионални състезания. Много искам да отида и да го правя за кеф. Но моторите са нещо много опасно и за да стигнеш до това ниво, минават много години в учене и свикване и аз се опитвам да вървя по този път, не по рискования, а по утъпкания. Има много училища за професионалисти, ходя, интересувам се. Това не може всеки да го кара. Това е нещо опасно.
Влади с “Кавазаки”-то на пистата
-Преди време моторджиите ги наричаха рокери и обичаха вятъра в косите. Кое те привлича в моторите и дайвинга – тръпката от риска или нещо друго?
-Защото и с едното, и с другото се пренасяш в друг свят, абсолютно различен от нашата реалност. При дайвинга се потапяш в една абсолютна тишина, спокойствие и красота. При моторите отиваш в нашия свят, пуснат на бързи обороти. Всичко се случва изключително бързо, всичко е на съвсем други обороти, живеенето дори. Изострят се сетивата по начин, който никога не може да стане в реалността и цялото това приключение ти дава жестока тръпка и емоция. За сравнение: когато тръгна по една магистрала, по която карам и колата, и мотора, с колата аз просто си карам и виждам тази магистрала по коренно различен начин. Преминавам край някакви села, виждам, че някъде с мантинелата нещо е станало например. Някак имам време за всичко, говоря си по телефона, карам, изпреварвам. Докато моторът е… съвсем различно нещо.
-Беше писал във фейсбук, че твоят “автопарк” се състои от един велосипед и два мотора “Кавазаки” и “Дукати”. Наистина ли би дал всичките си пари за един страхотен мотор?
-Абсолютно! (Смее се). Много е глупаво, но е така, и знам, че всеки човек, запален по моторите, би го казал. Това е една страст, мания, болест за цял живот. Има в момента един мотор, едно “Ducati Desmosedici RR” от лимитирана серия, само 1000 бройки, но трябва да стана милионер, за да си го купя.
В мото джипи състезанията се състезават с прототипи – мотори, които се изобретяват единствено и само за състезанията, те не се продават. А това е единственият мотор, който е пуснат в серийно производство и е уникален.
-А защо не опиташ да станеш лице на марката и ще го получиш?
-Защото не са опрели до мен, къде-къде по-големи звезди имат, канят за лица предимно техни пилоти. Де някой ден да стане, би било жестоко… Без пари ще им стана лице. Но трябва да сме реалисти, никой няма да ме вземе.
-Други пък казват, че биха си дали всичките пари за пътешествия.
-Ама аз съм си давал всичките пари за пътешествия. Аз съм теглил заеми за пътувания, които съм изплащал по две години. Преди бях много голям ентусиаст, сега все още съм, но в последните години някак работата ми се преплете с пътувания и се натрупа умора. Аз постоянно пътувам – дълги полети, къси полети, Европа, Азия, Америка… Ако с нещо в момента бих могъл да се похваля, то е, че съм се занимавал винаги с това, с което съм искал, и че съм обиколил половината свят – 50 страни, и то екзотични места като Мианмар и Пакистан. Бих искал на 50-60 години да съм обиколил другата половина от света.
С Вергов и Деян Донков на дайвинг
Лексикон
Любим предмет вкъщи? “Два бронзови гълъба, които си купих от Аржентина. Носят ми изключително много емоции. Само като ги погледна, нахлуват много спомени. Аржентина е най-якото място на света.”
Любим аксесоар? “Часовник на Tissot от серията MotoGP. Лимитирана серия, произведен е само в 5000 бройки, моят е с номер 3982. Харесвам също чантите и имам много различни модели.”
Любима напитка? “Вода. Задължително и много. Алкохол не пия.”
Любимо място в България? “Станах голям фен на книжката “100 национални туристически обекта”, обикалям за печати и има много места, които не съм посетил. Последно бях във Велико Търново, много ми хареса.”
Любимо място в София? “Докторската градинка и Южният парк, където съм израснал с баба ми.
