Как се “отключва сцена” в Татарево

Историята на Атанас Атанасов звучи като приказка: с доброволци от САЩ той върна към живот читалищната зала в селото на баба си.

След ремонта: зала като слънце.

Толкова много сцени у нас стоят заключени

Носталгията на Наско, с която говори за пустеещите български читалища, е малко непривична за неговите 26 години. „Роден съм в Хасково, баща ми е от Татарево, а майка ми от Дебър, което е квартал на Първомай. Дядо ми, на когото съм кръстен – Атанас Атанасов, 40 години беше директор на училището в Татарево, баба ми Петра Атанасова също беше учителка там. Моето ДНК е от тeзи две села и там съм си прекарвал летата в детството.

Сега всеки път като се върна в България, си ходя на село, много ми е хубаво там, но и ми става тъжно. Сгради, които някога са били пълни с живот, сега са затворени; по улиците няма деца, а много хора, които помня от детството, вече не са сред нас. Един ден казах на баба: „Знаеш ли как ми се иска в Татарево да дойдат млади хора и да направим заедно нещо смислено“. Исках да е нещо различно, дори да е последният жест на надежда, уважение и любов към това селце… Тогава още не знаех как да го реализирам. Сега вече знам как и съм щастлив, че опитах и успях“, вълнува се Наско.

През 2014 г. студентът по актьорско майсторство в САЩ Атанас Атанасов организира българо-американска кампания за отключване, почистване и даване на нов живот на красивата читалищна зала в Татарево, която от 30 години стои заключена и потънала в прах и мръсотии. Днес тя живее втори живот с фестивали, концерти и кино прожекции.

„Искаш ли да видиш залата?“

„Разказвах на приятелите си от Щатите: „Знаете ли колко са хубави българските села! Ще отидем в някое село, ще си направим театър и ще играем. Тогава това ни изглеждаше като смешна наивна мечта“, споделя Наско. През януари 2014 г. той се прибира за зимната ваканция в България. По това време завършва театралния курс в колежа Уитман в гр. Уала Уала, щата Вашингтон. „Там се срещнах с вдъхновяващи хора и се влюбих в театъра и сцената“, казва той.

В Татарево баба му предлага да отидат до библиотеката – едно много специално място за Наско в детските му години. „Баба ми, естествено, се беше похвалила на всички, че уча театър в Америка, и новата библиотекарка Таня Трендафилова ме попита: „Искаш ли да видиш залата на читалището?“ Погледнах я изненадан. Бях чувал, че хората в Татарево преди години са правили театрални постановки, но винаги съм си мислил, че това се е случвало в училището под ръководството на дядо ми“, разказва младият мъж.

Заключеното съкровище

Наско си спомня детството, когато всеки път, отивайки в библиотеката, минава във фоайето покрай врата, заключена с катинар. Зад нея детското му въображение рисува килер, пълен с интересни стари вещи. Когато обаче библиотекарката Таня отключва стария ръждясал катинар, пред очите му се разкрива смайваща гледка: зала, някога бляскава в своето великолепие, потънала в 30-годишен прах и затрупана с боклуци.

„Направо не можех да повярвам, че това великолепно място го е имало през цялото време в Татарево. Една от най-красивите сцени, които някога съм виждал, и то под носа ми. В много театри съм бил в Щатите, в Лондон учих един семестър и там също играх в театър – навсякъде има страхотно оборудване и техника, но самите зали са доста обикновени. А като видях тази в Татарево, си казах: „Олее, колко е красива!“.

Усетих духа на публиката, която 40 години е изпълвала тази зала, заключена през 80-те. Макар и покрита с прахоляк, усетих мириса на сцената, със старите дъски и дървените седалки, които бяха доста добре запазени“, споделя с възторг Наско.

Красота и величие под пластове 30-годишен прах и олющена мазилка…

„Пръст на съдбата“

Така Наско определя факта, че открива сцената-съкровище точно в този момент от живота си: „Предстоеше ми дипломна работа в театъра на колежа, и то в ролята на Хамлет. Бях в тежък период, получих жестока контузия от тениса, който играех много в колежа. Бях много изплашен за ролята си, мислех си, че нищо няма да се получи. Хамлет е наистина най-голямото предизвикателство и мечта за всеки актьор, но и най-големият страх да не се провалиш. Ядосвах се, че съм си пропилял времето за тенис, вместо да се готвя по-усърдно за Хамлет. И изведнъж тази зала блесна пред мен“.

Наско започва да репетира монолозите на Хамлет и там, сред 30-годишния прахоляк и мръсотия, за пръв път се чувства добре в „кожата“ на героя си: „Усетих пиесата по мой собствен начин – как Хамлет приема съдбата си: че каквото ще се случи, ще се случи. Точно в тази зала дойде успокоението ми, че съм си на мястото в тази роля, и че не е грешка решението ми да се занимавам с театър. Когато се върнах в колежа и изиграх Хамлет, получих отлична оценка и дори награда за ролята“.

Помощ от Малибу за Татарево

В Щатите Наско разказва на всички свои приятели за откритието си. „Постоянно им говорех за България, а те много се въодушевяваха от културата и историята ни. Всеки път задължително им носех в Щатите малки бутилчици с домашната ракия на дядо ми. По-късно, когато вече бях в Берлин, един от приятелите ми се обажда: „Наско, спешен случай! Днес е 8 декември, а не знам откъде да си купя ракия в Лос Анджелис“. Бях ги научил, че това е празникът на българските студенти и те продължиха да го отбелязват с наздравици с българска ракия“, смее се Наско.

Тогава, през 2014 г., той още няма представа, че съществуват croudfunding платформи за набиране на средства онлайн. Представят се много на брой креативни проекти, а ти си избираш този, който най-много те вдъхновява, и влагаш определена сума, с което показваш, че го подкрепяш.

„Тогава, след като бях видял тази прекрасна сцена в Татарево, си мечтаех как един ден, може и след 20 години, като стана известен актьор и печеля добре, ще финансирам ремонта ѝ“, спомня си Наско. Тогава негов съквартирант започва стаж в една организация – Creative Visions с централа в Малибу, подпомагаща точно такива креативни проекти, които биха променили света и средата. Екипът на фондацията е много въодушевен от идеята на Наско да отключи сцената в Татарево и да ѝ даде втори живот. Така се ражда проектът Unlock The Stage („Отключи сцената“) Канят го на среща в Малибу. „Беше много странно и вълнуващо да седя в офиса с изглед към океана и да говоря за Татарево“, смее се той.

Основният екип надъхани доброволци: снимка за спомен пред читалището.

Подкрепа по американски за каузата

Creative Visions е организация с интересна история. Създадена е от Кейти Елдън в памет на сина ѝ Дан Елдън, талантлив фотожурналист на „Ройтерс“, който загива в Сомалия само на 23 години през 1993-а, пометен от разярена тълпа, докато отразява бунт. „Неговата история много ни вдъхнови – щом той е могъл да направи толкова неща още когато е бил на 18-19 години, защо пък и ние да не можем – разказва Наско. – Когато ме изслуша, Кейти Елдън ме нахъса с думите: „Няма начин, ти това трябва да го направиш. Това нещо ще се случи това лято и ние ще ти помогнем“.

Логото на “Отключи сцената”.

От фондацията помагат за каузата с менторство, правят безплатно логото на кампанията и спестяват на екипа 500-те долара такса за участие в краудфъндинг кампанията. Отделно Кейти Елдън и семейството ѝ даряват лични средства за Татарево.

За няколко месеца кампанията Unlock The Stage набира скорост и са събрани близо 15 хиляди долара. „Може да си представите колко сериозна сума е това за едно читалище в едно селце с 400 души“, смее се Наско.

Кампанията включва 4 етапа: почистване на читалището, организиране на откриващ концерт, който да освети сцената след 30 години мрак, направата на кино, за да се използва залата и след това, и заснемането на документален филм за цялата история. През лятото на 2015 г. в Татарево пристига екип от трима филмови специалисти от Холивуд, а други трима американски приятели на Наско идват на свои разноски.

Американският филмов екип снима полята край село Татарево.

Как се стърже мръсотия, наслоявана 30 години

Към американската група се присъединяват приятели на Наско от гимназията в Хасково, от Пловдив, Първомай и София. Събира се екип от над 30 доброволци, които нямат представа откъде да се захванат и кое по-напред да направят, но затова пък са заредени с хъс и ентусиазъм. Работата по почистването и ремонта върви денонощно. Някои остават за постоянно в Татарево, други идват само за уикендите.

„Толкова много прах имаше, че макар да бяхме с маски, първия уикенд всички се бяхме надишали здраво с прахоляк. Никой не знаеше кое как се прави. Вода в читалището няма, пълниш кофи от съседното магазинче, после изнасяш други кофи с мръсната вода. Осветление също нямаше, само един извод зад сцената. Слагахме фенери на главите. Постоянно в залата работеха няколко човека, а през уикендите се включваха моите приятели от Хасково, не съм ги броил колко са.

Най-много ме зарадваха децата от Татарево, които идваха да чистят по собствено желание. Моята приятелка се върна от Берлин, за да помогне. Тя предложи да спестим средства и с един мой приятел за една нощ изшкуриха с шкурка цялата сцена, която беше в окаяно състояние. Стегнахме прозорците и купихме пердета. Повикахме майстор да замени счупените налакътници на седалките, покрихме с безир и лак всички седалки и останалата дървения и залата грейна“, разказва Наско.

Голямото чистене: да се чуди човек с кое по-напред да се захване:

Почистването и ремонтът вървят с пълна сила и с настроение.

Под командването на баба Петя

В настаняването и изхранването на доброволците се включва цялата Наскова рода: „В къщата на баба и дядо беше като в Дядовата ръкавичка. Съседите, които живеят в Пловдив и идват само през почивните дни, ни предоставиха леглата в къщата си. Имаше и хора на палатки. За реда по настаняването и изхранването се грижеше баба Петя, която стана любимка на всички и им готвеше непрекъснато“.

В благородната кауза се включват и родителите на Наско, Петър и Таня Атанасови, които пазаруват продукти от Хасково за „децата“. „Доста продукти купиха и сготвиха за нас, но отказаха да вземат и една стотинка от бюджета, защото виждаха, че са нужни много средства. Така че и тях ги включваме в групата на дарителите“, коментира Наско. Помагат и леля му и вуйчо му. С дарения за проекта се включва и сестра му, която е учила в Кеймбридж и Харвард и работи в Барселона.

Американските „внуци“ на баба Петя.

Голямата галимация

Американските приятели са очаровани от Татарево и хората му. „Те не можеха да си представят  как и защо са обезлюдени такива красиви села, с толкова древна история. Един от приятелите ми каза, че за 2 седмици в Татарево са го поздравили повече хора, отколкото през целия му живот в Сиатъл“, разказва Наско.

„Всъщност най-сложната част се оказа не събирането на средства, а да убедя местните хора, че нещо може да се случи. Трудно беше и да намеря изпълнители, които да повярват, че в тази зала, в която нямаше вода и осветление, след един месец ще се проведе концерт. А после, докато едни хора още разчистват, други да репетират и ти трябва да вържеш някаква програма… Бабите почнаха да си репетират песните, които са разучили с моя дядо навремето, дори и сценка направиха по Чудомир. Голяма галимация беше“, смее се Наско.

Ремонтът не е довършен, но бабите вече репетират. С мерак:

Сцената е готова за фестивала „Отключено“.

„Отключено“ – от нищо нещо

На 18 юли 2015 г. се провежда фестивалът „Отключено“ под наслов „От нищо нещо“. При разчистването момичетата и момчетата намират стари плакати и правят изложба във фоайето. Приятел на Наско, Димитър Русев от Хасково, докарва уредба, прожектори, инструменти и всичко необходимо за озвучаването на концерта, и една полска изложба. Организиран е безплатен бюфет, а бабите от селото се включват с приготвени от тях ястия.

„Мислех, че ще дойдат най-много 50 човека, а 330-те седалки в залата не стигнаха за всички зрители. Пристигнаха и земляци от Хасково, Пловдив, Първомай и София, които не можеха да повярват, че в тяхното село Татарево се случват такива хубави неща. С огромно умиление се разпознаха на старите чернобели снимки от миналото на театъра в Татарево, които намерихме и закачихме. Друга фотоизложба пък показваше в снимки как сме чистили залата“, разказва Наско.

“Съкровищата”, намерени при разчистването, оживяват в изложба:

Отляво е архивната снимка, а отдясно – оригиналът, който доброволците изтупват от праха.

Кино празник за Татарево

С част от събраните средства екипът купува оборудване за дигитално кино. Дърводелец сковава рамка 3 на 2 м и опъват платно за импровизиран екран. Първата прожекция е през октомври 2015 г. на филма „Специалист по всичко“, а кино вечерта завършва с концерт.

Миналото лято се провежда второ издание на фестивала „Отключено“, с концерт и фотоизложба на млади хора от инициативата „Резиденция Баба“ на сдружение „Фабрика за идеи“. Прожектира се и документалният филм „Отключи сцената“ – да „се видят хората от селото на голям екран“ и как изглежда цялата кампания през камерата на американския филмов екип.

Тази красива сцена, в която е вложен толкова много труд и ентусиазъм на доброволци от другия край на света, през зимата стои заключена, тъй като няма отопление, нито нормално осветление. Затова Наско иска със следващата кампания за набиране на средства да осигури подмяна на инсталацията, като е ангажирал свои приятели – архитект и инженер.

„И до днес се чудя как успяхме за толкова малко време и с толкова малко средства да направим всичко това, но беше адски стресиращо. Иска ми се следващия път да е по-спокойно и за моето семейство, защото знам, че каквото и да реша, те ще застанат зад мен на 150 процента“, споделя с гордост Наско.

„За мен цялата кампания има смисъл най-вече за децата от селото, които се връщат през уикендите и ваканциите. Искам те да видят, че има различна гледна точка, различен начин на действие и различна реалност от тази, в която са свикнали да живеят; че в живота не всичко е чоплене на семки, пушене на цигари и пиене на бира. Искам децата на Татарево да видят, че има едни други млади хора, които запрятат ръкавите и не чакат някой друг да свърши работата“, коментира съвременният будител.

Снима се филмът за Татарево, а Наско разказва…

„Бъдещето? Виждам го в България“

Наско завършва езиковата гимназия в Хасково и е приет в колежа „Уитман“ в гр. Уала Уала, щата Вашингтон. Отива с идеята да учи икономика и политология. По-късно се записва в актьорския курс. След завършването на колежа заминава за Лос Анджелес. Там работи на три места, за да се издържа – прави пици и преподава тенис.

По-късно се премества при приятелката си, която учи в Берлин. Там работи и днес в малък стартъп, компания за уеб дизайн като уеб търговец и отговаря за пазара във Великобритания. Признава, че в Берлин му липсва актьорството и планира да се премести в Лондон, който е едно от трите най-големи средища на филмовата индустрия заедно с Лос Анджелис и Ню Йорк.

„Много се запалих по киното и ми се снима в международни продукции, а най-добри възможности за това предлага британската столица. Бъдещето? Бъдещето си виждам в България – да живея и работя в родината си и да обикалям света. Ако пробия в киното, ще ми се отвори такава възможност“, мечтае на глас актьорът.

Един съвременен будител

„На хората, които имат съкровена мечта, която изглежда възможно най-неосъществима и би предизвикала насмешка и недоверие в околните, бих им казал, че именно за нея си струва най-много да се борят. Мечтата се случва, когато вървиш към нея, когато се бориш за нея. А дали ще получиш някаква награда или не – това е без значение.

Най-щастливият ми миг? Моментът, в който всички чистеха в залата, а аз се отдръпвах настрани и си казвах: „Гледай какво нещо се случва!“ Нещото, което исках да се случва. Иначе всичко останало е оцеляване и живот ден за ден. Но това, което се случва тук, на тази сцена, изпълва живота със смисъл. Заслужава си да живееш по този начин – всеки ден си вдъхновен, всеки ден е интересен, всеки ден е едно различно приключение… Най-чудесния, щастлив, зареждащ начин да си прекарваш времето е да следваш нещо, в което истински вярваш и което искаш.“

Публикувано в сп. “Клуб Z”, март 2017 г.