Какво се случи с “неблагонадеждния” Роби Уилямс – най-малкия, пакостника, “лошото дете” на групата – всички видяха и на концерта в София
Изминалия неделен ден ще се свързва както с общонационалната еуфория от невероятния успех на националите ни по волейбол, така и с изключителния концерт на един от най-големите съвременни поп идоли – Роби Уилямс.
Някои хора дори не подозират, каква огромна армия от фенове има Роби в България. През 90-те години, когато TAKE THAT беше момчешка банда номер 1 и в България, а любовта към Роби и компания се беше разраснала до фен истерия, съдбата завинаги ме свърза с него.
Към този уникален период от живота ми като редактор на издания с таргет тийнейджъри ме върна през 2022-ра едно вълнуващо съобщение в месинджъра, което ще припомня тук.Писа ми един непознат мъж. Попита ме къде може да намери стари броеве от в. “Време Super S”. Ех, “Време Super S”… Беше най-тиражният през 90-те години вестник с таргет тийнейджъри… Мъжът ме попита и също къде може да намери списание “I love TAKE THAT”.
“Хайде сега, някой се опитва да ме размекне, защото знае, че съм свързана с тях? Какво ли ще иска от мен?” – такива въпроси си зададе подозрителното его в мен. Нали ми е писнало от мъже, които уж ми говорят за нещо невинно и мило, пък после питат кога ще се видим…” Мъжът обаче съвсем насериозно ми разказа как е успял да се сдобие с някои броеве на двете издания. Отпуснах се.
Този човек ме върна години назад… Бях редактор на “Време Super S” и поддържахме много топла обратна връзка с малките ни читатели. От стотиците писма, които пристигаха буквално с кашони в редакцията, разбрахме, че хлапетата са луднали по бой бандата TAKE THAT.
И понеже бяхме верни и лоялни към нашите читатели, решихме да им подарим нещо специално – месечно издание, първия фензин (списание за фенове) I 
TAKE THAT. Хлапетата полудяха! Поддържахме връзка с фенклуба на групата в Манчестър, изобщо стараехме се да сме на висотата на тяхната привързаност към нас. А аз като редактор на фенското издание бях направо звезда, раздавах автографи…
Един ден секретарката ми звънна и каза: “Боби, вземай едно такси и по най-бързия начин идвай в редакцията, че пред входа е пълно с плачещи деца. Само ти можеш да се оправиш с тях…”. Тогава Роби Уилямс, най-малкият, непослушникът, беше напуснал TAKE THAT и феновете на групата бяха потънали в скръб.
Вземам такси, пристигам в градинката пред хотел “Рила” (редакцията беше от другата страна на улицата) и децата като ме видяха, ревнаха още по силно… Какво да правя? Мислих само броени минути и ги поканих горе в редакцията. Във фоаето нямаше достатъчно столове за всички.
А те насядаха направо на земята върху стари вестници. Плачеха и се прегръщаха. Раздадох им по един лист и казах да пишат писма на Роби. Обещах, че ще ги изпратим в централния фенклуб на групата в Манчестър и наистина по-късно ги изпратихме! Толкова насериозно гледахме на работата си! “Детска им работа” – би казал някой. Но ние наистина го направихме!
Та тогава, на насядалите на земята плачещи деца предложих да направим едно датзибао (стена на плача) – “Роби, върни се!”. Децата писаха, рисуваха…
Няколко месеца едната стена на фоаето в редакцията беше цялата в писма, рисунки, имаше дори малки плюшени играчки… Деца пристигаха и следващите дни и лепяха своите искрени послания към Роби. Никой не посмя да свали тези детски вопли… Защото така си представяхме работата с “толкова трудните, невъзможни тийнейджъри”…
Някъде по това време децата ме нарекоха #DJBobyA
Наскоро, по 1 юни, пак се сетих за това и си казах, че и аз самата си оставам вечното дете, с очи, широко отворени към света.
Е, кажете ми при такава работа как да порасна?…
А какво се случи с “неблагонадеждния” Роби Уилямс – най-малкия, пакостника, “лошото дете” на групата – всички знаят. Всички видяха и на този концерт в София
