Здравейте!
Не случайно преди 23 години в едно столично училище се събра редакционна банда тийнейджъри, които видяха своите първи публикации във вестник със същото име – “Икар”.
Не случайно въпросното училище гъмжеше от неориентирани млади таланти, които търсеха изява на журналистическото поприще и не случайно те я намериха, извисявайки се като Икар над немислимо високи прегради и над издателската финансова бездна, в която, за съжаление, много смели идеи и креативни проекти са осъдени да пропаднат…
“Ние летим и не ни е страх, защото наистина го правим добре, а и Бог е с нас…” Ето, така мислеха преди 23 години първите сътрудници на оня, първия “Икар”.
После животът ни разпръсна… Но един ден преди години на площад “Гарибалди” срещнах млад мъж. Той дъвчеше сандвич и като ме видя, се задави: “Боби”! Беше един от онези, първите икарци. Беше завършил университета, беше започнал успешен бизнес. Беше се превърнал в прекрасен млад мъж.
Разказа ми, че оня кръг “Икар” продължава да се събира всеки четвъртък на един таван, целия облепен с изрезки от вестник “Икар”… Бяха минали петнадесет години от раздялата, първите икарци бяха поели всеки по своя път, успешно реализирани в различни поприща, но продължаваха да се държат един за друг…
Тогава, през 1990-а-1991-ва, в читалище “Хармония” кръгът “Икар” събираше не само бъдещи журналисти, но и бъдещи поети, писатели, художници, актьори, музиканти… Беше шеметно. Тези млади хора се опияняваха от радостта да бъдат заедно. На купони те танцуваха лудо, с вдигнати ръце – като криле, подобно на Икар, на химна си Losing My Religion на R.E.M…
Днес цялата вироглава редакционна банда от първия и втория “Икар” и от блога “Икар”, пръсната из целия свят, съвсем по икаровски е твърдо решена да продължи полета си. Какво са 23 години? Миг от вечност. А ние сме си същите. “Икар” ще продължи да бъде нашата задъхваща се от млада креативна енергия, кипяща от дръзки идеи и крещяща от оживени дискусии, притегателна като магнит, но вече виртуална редколегия… Един свеж оазис сред сивотата на приватизираното ни всекидневие. Интернет ни даде най-ценното – възможността да бъдем заедно, независимо от разстоянията.
Великден си е велик ден – денят на Възкресението Христово. Но той за нас е и прекрасен ден да се възроди Икар, като Феникс от пепелта… Един дълго отлаган проект, със славно минало и дръзко бъдеще, се появява в четвъртата си трансформация – като информационно интернет издание “Икар прес”.
Днес онези, първите икарци, са прехвърлили 40-те, вече са родители, но са все така млади по дух и все така нахъсани и креативни. И готови да подадат ръка на следващите след тях. Не да им натрапват остарели представи за работа и живот, а да се опитат да ги разберат.
В разпънатата ни на кръст България расте ново, различно поколение, което, подобно на родителите си – онези, първите икарци – много бързо изтрезня от опиянението на площадната еуфория и рязко презря корумпираната ни политическа класа. Стана поколение на егоисти. В което няма нищо лошо. Защото точно егоизмът би могъл да се трансформира в могъща креативна енергия за търсене на Аз-а, за себеутвърждаване.
Завистливото еснафско надничане в чуждото канче няма да ни направи нито по-талантливи, нито по-потентни. Днес повече от всякога не ни е достатъчно да знаем много, а да знаем как, да използваме чуждия опит дотолкова, че да си създадем наше си, българско ноу-хау.
Щурак е бил онзи митичен Икар. Не послушал баща си да не лети твърде високо. Достигнал слънцето – и…
Но преди това полетял…
Щураци сме и ние – колко му е да си строшим главите. Но вярваме, че заедно с вас ще полетим.
“Икар” не е просто име на издание.
“Икар” е култура, религия.
“Икар” е общност от диви, непоробени умове, оставащи завинаги млади и красиви!
И всички вие можете да сте част от нея.
Ваша
Боряна Антимова