Стара селска къща, на върха, каменна, уютна, приласкаваща. Село Киселчово, в Родопите, зелено, та свят да ти се завие. Тишина, която не стряска, а обгръща.
Стара селска къща, на върха, каменна, уютна, приласкаваща. Село Киселчово, в Родопите, зелено, та свят да ти се завие. Тишина, която не стряска, а обгръща. Мечта, рай, реалност.
Тя живее в Париж, а мечтае за пукота на съчките в родопска затънтена къща. Не, няма противоречие – тя е Мона Чобан, от която читателите вече са научени да очакват всичко.
45-годишната Мона (това е псевдоним, разбира се), завършва Литературния институт “Максим Горки” в Москва. През 1999 г. с група български писатели и поети създава Сдружението “Орден на трубадурите средиземноморци”, което организира първата среща на средиземноморски поети от 12 страни. От 2003 до 2004 г. е координатор в руските филмови продукции “Турски гамбит” и “Майстора и Маргарита“.
Мона Чобан е автор на първия чик-лит роман “Сексът не е повод за запознанство”, издаден през 2005 г. от “Кръгозор”. Вторият ѝ роман “Никакви мъже повече… до следващия” излиза през 2006 г. в същото издателство. През 2007 г. “Сиела” пуска нейния сборник с новели “Раз, два, три”, а през 2010 г. – антиутопичния романс“Париж 18″. „Доста” е петата й книга. Така я представя изданието missis.bg – в съвсем нова, романтична светлина, с текста й за един паралелен свят – Киселчово в Родопите, и за проблема с мечтите и тяхното несбъдване.
Защо мечтите не се сбъдват
Така съм отгледана – с едно четиристишие и зевзеклъци. Баща ми – мъдър човек, с премерена доза балканска ленивост рисуваше пред мен все една картина:
„Аз искам къщичка с градинка,
сто фута доход на годинка,
овце, теле и крава,
и мъничка морава
та там да ги паса.“
От къде по нашите ширини беше изучил това стихче, и до днес не знам, но през годините то така се впи в мен, че се превърна в мечта. И докато всички масово бягаха от село, аз се завръщах към него бавно, мно-о-го бавно.
И когато мечтата за къщичка се аха-а-а – сбъдна, осъзнах! – мечтите не се сбъдват. Да, да – точно така.
Стара селска къща, на върха, каменна, уютна, приласкаваща. Село Киселчово, в Родопите, зелено, та свят да ти се завие. Тишина, която не стряска, а обгръща. Мечта, рай, реалност. И след дълги ремонти, след редене на тикли, възстановяване на поне стогодишна камина, обживяване и обгрижване, след закупуване на съседната порутена къща, след съживяването й – идва осъзнаването. Мечтата се е превърнала в кауза, в начин на живот.
Към една, на пръв поглед невъзможна мечта, лелеяна в софийски панелен апартамент, в годините се добавиха идеи, страсти, нови мечтания и връщане няма.
Киселчовските къщи са факт. Множат се приятелите, множат се мераклиите за селски живот, за ново живеене. И мечтата за отшелничество така и не се сбъдва… Здраво засяда тая мечта, като вечна каменна основа на други мечти, на други живеения.
Сега Киселчово кипи, възражда се, мечтае. Лека-полека се превръща в място на модерни отшелници, на мечтатели. Ежемесечните ателиета за сапун и чисти помисли, за благи думи на поети, за месене на хляб, за разпознаване на треви и баене, за правене на конфитюр от диви ягоди и много други тайнства привличат хора от всички краища на страната, че и от чужбина. Не, това не са туристи, това са мечтатели. Тези, които дълбоко в себе си знаят, че живеенето е нещо повече от пълен стомах. Че животът иска душа, пеене с цяло гърло и работни ръце. Всеки, отбил се в Киселчово, разбира,че животът иска да му се усмихнеш, да те препоти три пъти, па да се отдадете един на друг.
И няма нищо по–истинско от мириса на прясно опечен хляб, на няколко пиянски песни под огромните родопски звезди, от глътка люта ракия и „умни“ разговори, от пълна къща. Че то една къща, ако е празна – къща ли е?
Не се сбъдна моята мечта, не се. Но се появи едно такова живеене, дето друго и не ми трябва.
