Актрисата и театрален преподавател Мадлен Чолакова за цената на избора да си част от културната столица на света.
Боряна Антимова
Мадлен Чолакова е сред малкото българи, буквално получили шанс да живеят в Ню Йорк. Зрителите навярно я помнят от филмите “Последната дума”, “Дубльорът”, “Роялът”, “Игра на любов”, “Ешелоните на смъртта”, “Иван Кондарев”, „Хора отдалече” от телевизионната постановка „Взех те, Радке” или участията и в телевизионни филми и сериали през годините.
Днес Мадлен Чолакова живее в Манхатън, където дава частни уроци по актъорско майсторство и други помощни театрални дисциплини, като работа с източноевропейски акценти и други. Понякога консултира постановки по руска и славянска драматургия, изнася лекции и семинари на тема “Източноевропейски театър до 1989”. Никога не е била на постоянна работа като преподавател и не се е явявала на кастинг за актьорска работа на сцена или пред камера, занимава се с писане или просто се радва на златната възраст в големия град.
„С Театър с главно “Т” е трудно да се занимаваш навсякъде по света. Това е скъпо струващо и най вече абсолютно непечелившо изкуство. Тетралната сцена тук, в Ню Йорк, е наистина огромна и включва 41 театъра на Броудуей, 40 “оф Броудуей” и 300 независими, пръснати в петте района на града, без да се смятат университетските театри и тези към актьорските школи, – казва Мадлен. – До днес единствено изумителният Иво Димчев е постигал, и то значителен успех, на театрална сцена в мегаполиса, но твърдо вярвам, че български имена ще се чуват все по-често в града, и то не само като звезди на оперната, но и на театрална сцена, в телевизията и в киното.”
Мадлен е родена в София през 1953 г. и мечтае за сцената от дете. „Всички деца искат да обличат костюми, да се преобличат, да се преправят, да пеят и танцуват, не бях изключение”, усмихва се на спомена си тя. Това разбиране и помага в почти десетте години театрална работа с децата в българското училище в Ню Йорк.
В театралната академия в София Мадлен е приета в класа на Апостол Карамитев, но радостта на десетината му избраници не трае дълго. Техният идол си отива още когато са в първи курс. „До края на следването ни и досега той си остана човекът, на когото искахме да подражаваме и като актьор, и като театрал, и като на невероятно добрата, отворена и широко скроена негова личност“, споделя тя. Завършва като студентка на проф. Енчо Халачев.
По време на следването състудентът й и бъдещ оператор Константин Занков прави пробни снимки с нея.
По времето, когато учи в НАТФИЗ.
Тя не помни кой, кога и защо пръв я нарича Мадлен Лудата глава, но признава, че прякорът може би е удачен. „В живота си винаги съм била отстояваща себе си, силна и опърничава, упорита и инат, както аз искам, така да е, по моя начин, с моя морален ориентир, с моя почерк, независимо от цената. Такъв избор често те оставя изобщо без роли, – смее се тя. – Но пък подобна луда роля така и никога не играх. На режисьорите им изглеждах крехка и слаба, а не огън и жупел. Най-точното определение за мен в ония години беше на Христо Бойчев. Надраска го върху афиш на негова пиеса, която играхме в театъра: „Ах, МадлеД, Ах, МадлеД, ти си парещ лед”.
Мадлен се снима в киното още преди академията, докато следва и след това до 1997 г. – в киното и в студията за телевизионни филми, в телевизионния театър и в студентски работи, в реклами. Сега тя признава, че някои от тези филмови участия дори не помни. „Навярно защото не харесвам изцяло нито една своя роля”, казва актрисата.
Като Иглика в едноименния телевизионен филм по Йордан Йовков.
Във филма „Роялът”.
С Велко Кънев във филма „Дублъорът”.
След завършването на академията, още съвсем млада, за цели 8 години Мадлен Чолакова е асистент по актьорско майсторство и режисура в НАТФИЗ, но през 1987 г. напуска, доста разочарована от системата. Междувременно завършва специализация в Лондон със стипендия от Британския съвет. Избира си да учи английска култура след 1940 г., защото съдържа автори и драматурзи, непознати или забранявани дотогава в България.
„Този курс промени мисленето ми. Учехме тогава нови и невероятни за мен дисциплини като литература и драматургия на протеста, феминизъм, история на рок и поп музиката, позията на LGBT движенията – все неща, за които тогава не бях и чувала в България, камо ли да си мисля, че могат да са предмет за изучаване”, казва тя.
През 1990 г. Мадлен е една от вдъхновителките и основателките на първите частни театри у нас – първо на „Свободен театър”, а по-късно се влива и в театър „Алтернатива”. „Разпаднахме се през паметната 1997-ма. Тогава от 37 малки недържавни театри през 1990 г. вече бяхме останали едва 34, казва актрисата.
През 2013 г. Лудата глава Мадлен отново се връща на театралната сцена в София и пак в малка независима формация – VOX POPULI. Въпреки наградите, получени за “Дом”, един вербатим спектакъл на театърa, тя намира за отчайващо, че младите неформали в театъра и до ден днешен имат същите проблеми, които са имали каките и батковците им през 90-те години; че в страната реформите в театъра се застъпват една друга, но все още няма качествен и добре работещ театрален закон. Няма сериозни и уважавани съсловни организации, нито развит културен пазар, включващ театралната продукция. Липсва мотивация за разгръщане на продуцентство и за набиране на средства, нито има сериозни дивиденти за спомагащите и даряващите за театър личности или компании, възмущава се Мадлен.
Казва, че преди 1997 г. не е мислила да емигрира. „През първите години след ноември 1989-а надеждата ни за ново начало беше огромна, чиста и много наивна. От това и разочарованието в края на 90-те болеше още повече. Изразихме тъгата и разочарованията си в един забележителен филм на Илиян Симеонов “Имам идея”, казва Мадлен. Но тогава, през 1997-ма освен себе си и професията тя има семейство и дете и в началото на 1998-ма започва да проучва и опитва как и може ли да заживее в Америка. Започва най-напред сред българи, сред колеги в Чикаго. “Винаги ще съм благодарна на актьорите Йоана Попова и изумителния Ясен Пеянков за съветите и напътствията в първите ми месеци в чужда страна”, споделя тя.
За да се издържа, работи като продавачка в магазин за ски оборудване. По-късно в Ню Йорк това ще и помогне да продава скъпи вечерни тоалети в магазина Блумингдейл. За малко работи в голяма корпорация на Уолстрийт, обслужваща държавният сектор, в сграда, съседна на Нюйоркската борса. Но смъртта на баща и в София и грижите за майка и инвалид я връщат в родината и това е и краят на работата и там, която макар и добре платена, така или иначе я изпълва с отегчение и досада.
Разбира се, в първите години наученото в Лондон и в Академията в София й дават кураж да опита да си намери работа и с преподаване на театър. „Бързо разбрах, че академична кариера в театралните училища и университети в Ню Йорк се постига по-трудно от договор за роля на Броудуей.– разказва тя. – Започнах с лекции по източноевропейски театър, за тях ми помогна Томас Де Тита от университета в Джорджия, където и поставих първото си театрално предствление “Бяла приказка” на Валери Петров. Много съм благодарна и на вече покойния Младен Киселов. Замествах го в университета „Карнеги Мелън” за един летен семестър и по-късно ми подаде ръка за работа в Нюйоркския университет.”
„Издържала съм се с всякакви комбинации, – споделя тя. – Два семестъра в Тексас и постановка на “Бернарда Алба”. Парите стигат за известно време и докато върнеш дълговете си, после пак започваш на кредит, докато дойде нова работа, семестър в Денвър и после пак и пак. Постоянна несигурност. Частните уроци и така нареченият театрален тренинг са постоянното спасение. Това е непрестанна борба, но свикваш с нея. Казват, че се наричала живот.”
През 2013 г. Неда Соколовска кани Мадлен за участие като актриса в театър VOX POPULI за вербатим постановката „Дом”. “По това време си мислех, че от тук нататък ще садя цветя и ще плета, – споделя с усмивка Мадлен. – Всъщност винаги ще съм благодарна за шанса отново, на 60-годишна възраст и след 17 години пауза, пак да преживея сценична тръпка, да работя с екип, с приятели, да срещна пак старото си другарче, изумителния актьор и човек Тодор Близнаков, както и страхотните млади таланти Богдан Казанджиев, Пламена Пенчева, Петко Каменов и Зойка. Особено ме радваше това, че създадохме спектаткъл с кауза – за съдбата на бездомните хора в София, че помогнахме на поета Борис да си намери дом. Пътувахме из страната, играхме в Шумен, Варна и Благоевград, събрахме награди.
Мадлен (на преден план) с екипа на спектакъла „Дом” в театър VOX POPULI, София.
Докато пътувахме из България, гледах невярваща колко бавно или колко малко са се променили нещата в страната за повече от две десетилетия. Да, знам, все пак, промяна има, но явно се случва толкова бавно и сложно, сякаш по най-трудния път и съвсем без ползване на вече успели чужди модели, че някак страната ми се виждаше като спряла. Моят личен темперамент и енергия ме тласкат напред откакто се помня, съзнанието ми за цената на времето, за неговата неповторяемост, както и огромното ми любопитството винаги са ме държали жива и в час. В София не знаех как да изразя това, което изпитвах, чувствах се все по-самотна и все по-изолирана. В края на 2014 г. се върнах в Ню Йорк и за пръв път в тази посока се върнах както човек се връща у дома.”
Днес Мадлен продължава да бори живота и да оцелява както всеки един от нас на малката ни планета. В Ню Йорк, ако има късмет, се занимава с ученици или завършени професионалисти с необходимост от тренинг. Сесиите са по 2 часа, но винаги продължават и повече от 4. За повече от две години тя беше и НюЙоркският кореспондент на телевизия Би Ай Ти. „Златно време да се учиш на нов занаят, и то с Ралица Василева за ментор”, казва тя.
Като кореспондент на телевизия Би Ай Ти (BiT) по улиците на Ню Йорк.
Пишe, и то с удоволствие, статии за български печатни и онлайн издания. От 2011-а насам всяка година се акредитира на филмовия фестивал „Трайбека”, откъдето праща репортажи.
Често посреща, разхожда и домакинства на българските си колеги, млади и не толкова, театрали и кинаджии, идващи по разменни програми или фестивални участия, студенти и продуценти, дошли по работа или просто да опознаят града. Казват, че познанията и за Ню Йорк са наистина впечатляващи.
През 2015 година Мадлен усърдно помага и участва във „Вода” (Water) – представление, създадено от сътрудничеството на VOX POPULI и малката независима театрална трупа от Ню Йорк – BUILD FOR COLAPSE. Създаден с подкрепата на DRAMA LEAGUE NY и „Арт София”, България, спектакълът е разказ за родното село на баща й, за странната му съдба, свързваща двете страни и култури.
Днес дните на Мадлен минават все повече в четене и разходки. Отделя 2 часа на компютъра и фейсбук, сутрин с кафето. После прави дълга разходка в парковете около дома си в Upper West Side, говори си с хората, познати или не съвсем, уличните продавачи от квартала, гледачки на деца, инвалиди, старци. Обича да прекарва часове в музеите, да ходи на кино, на театър и особено много в „Метрополитън Опера”. Старае се да не пропуска по-важно или интересно културно събитие. „Ако нещо ме държи винаги в тонус, това е безкрайното ми любопитство за новото, за различното, за нещата вън от стандартното, от очакваното и предвидимото“, признава тя.
Една от най-болните теми на Мадлен е, че в световната културна столица Ню Йорк няма официален български културен център, с развят трибагреник отпред. Такъв, каквито са институтът „Сервантес”, „Гьоте институт”, „Алианс дьо Франсез”, „Британският съвет”. Място, което да представя и разнася постиженията, уменията и таланта на българските творци, художници и скулптури, поети и писатели, учени и философи, певци и артисти, историята и археологията, езика и традициите на страната ни.
В чужбина обикновено никой не идва наготово. Мадлен има малка преднина с това, че в града има подслон за себе си и после за семейството си от самото начало, а това е убийствено важно в Америка. Тя дължи това на баща си, Христо Чолаков. Емигрирал, когато тя е дете, той прекарва 35 години от живота си в Ню Йорк като фризьор в малък салон за козметични и фризьорски услуги в града. „В първите години след 89-та в София, – спомня си Мадлен, – една моя колежка беше казала: „А бе Ню Йорк, много важно, на Мадлен баща й е бръснар в Ню Йорк”.
“Да, аз съм дъщерята на бръснаря и съм горда с това, – казва Мадлен. – Горда съм с живота на баща си, с живота на дядо му и на неговите синове, първи дръзнали и прекосили океана в далечната 1904-а, и после върнали се в родината си, за да се бият в Балканските войни. Върнали се с още стотина други българи, със собствени пушки, купени в Америка, от спестените в гурбетлъка пари и оставили костите си за България. Горда съм с чистия и честно изживян живот на баща си и не ме обижда това прозвище. „Дъщерята на бръснаря” – отива ми!” – казва тя, смеейки се.
Публикувано в Седмичен Труд, 4 април 2018 г.
