“Когато аз се променя, светът се променя” – този надпис видях на японски храм и се превърна в мой лайтмотив, казва финансистката-пътешественичка Елена Крапчева.
“Никога ли не ти е хрумвало да пробваш да живееш живота на друг човек, със странни ритуали и култура?” – Елена ме застрелва с контра въпрос, а в сините й очи играят слънчеви зайчета. От 13 години за пръв път се установява в София, за да дочака вкъщи американска виза, и за няколкото месеца престой вече е успяла да завъди нови приятели и фенове. Говори бързо и задъхано, някои думи и изрази й убягват, вмъква английски думи. Но не кокетничи с това, а моли да я поправям. Животът в Азия й е дал нещо много ценно – винаги е усмихната и приветлива.
За своите 33 години Елена Крапчева е успяла да обиколи над 70 страни в света. Освен в родната си София, живяла е в Париж, Страсбург, Брисбейн (Австралия), Сингапур, Банкок, Хонконг, Хо Ши Мин, Ню Йорк и Флорида. Къпала е тигри в монашеска ферма в Банкок, скачала е от най-високото (233 м) бънджи в света – кулата в Макао (остров-държава близо до Хонконг)… И всичко това някак не се връзва с образованието и работата й.
Елена в местно облекло на празнуването на Нова година в Тайланд.
Щурата пътешественичка е следвала международни отношения и дипломация в Париж (бакалавър) и международна политика и решение на конфликти в Австралия (магистратура), където е живяла няколко години с родителите си. В момента работи като финансист в малка инвестиционна фирма в САЩ, където заедно с американския си колега Брайън Казуел се занимава с набиране на средства за кредитиране на малкия бизнес и подкрепяне на стартиращи проекти. Планира да открият офис и в София.
Животът като монахиня в будистки храм е сред най-вълнуващите й авантюри. Не всеки може да пристъпи вратите на храма, да не говорим пък за жена. Но умницата успява да се уреди “с връзки”. Когато е в Тайланд, се запознава с доброволци от фондацията “Blood” (буквално преведено – “кръв”). Те работят на границата на Тайланд и Мианмар и събират средства за един лагер на бежанци. И тъй като Елена е учила по специалността “разрешение на конфликти и координация на неправителствени организации”, се свързва с хората от фондацията.
Първият разговор на Елена с монах. Всички са много приветливи и с удоволствие споделят знанията си с чужденци, без значение от кой пол и религия са те.
Казват й, че организират престой на чужденци в малкия храм на селото, където може да живее като монахиня, за да опита живота им. На следващия ден заминава за селото. Не е прието в Азия да се допускат бели хора (европейци, американци и т.н.) да живеят в храм, ако не знаят езика и не познават обичаите, скриптовете и молитвите. Шансът на Елена са контактите с фондацията и тя се възползва от тях.
Монасите, при които живее, са в планините на Северен Тайланд. Селото се казва Фанг и е на границата с Мианмар (Бирма). Там живеят доста бежанци, които са успели да преминат през границата между Мианмар и Тайланд. “Около границата всеки ден се чуваха престрелки”, спомня си Елена.
Около 30 деца на бедни селяни живеят като послушници в храма. Ако съберат пари за автобус, децата ходят да видят родителите си… веднъж годишно.
Kъм храма има “училище” – голяма стая, в която децата седят на пода да слушат уроците. Зад храма се намират спалните стаички за “послушниците” – деца на по 7-16 години, пратени от семействата си да живеят там, защото нямат пари да ги хранят.
Жени по принцип не се допускат близо до монасите. Те са положили обред да не докосват жена през живота си. И ако монах без да иска се допре до жена (на улицата или в обществения транспорт) – той трябва да прекара дълго време в уединение, за да се пречисти. “Монасите могат да прекарат 10 часа в медитация, което за мен беше невероятно постижение. Пробвай да видиш – след 10 минути ще ти се струва невъзможно да седиш на едно място и да се бориш да изключиш ума си…”, споделя Елена. Жените посещават храмовете само облечени с дрехи, които да ги покриват от глава до пети.
Монасите могат да прекарат 10 часа в медитация – нещо непостижимо за динамичния европеец или американец.
“Във Фанг монасите бяха много приветливи и с удоволствие искаха да споделят знанията си с чужденци – било то мъже или жени. Будизмът като цяло е много приобщаващ начин на живот, който приема всички религии. Изискването обаче беше да нося дълги дрехи, които покриват тялото ми изцяло, да не ползвам никакъв грим или парфюм и да спя в сграда отделно от мъжете”, разказва Елена.
“Вратата към храма” – мястото, където се намира стаята на Буда и където монасите всеки ден медитират и пеят нощни молитви.
За да живее в храма, тя е трябвало да се съобразява със следните забрани: да не убиваш – хванеш ли комар да те хапе по ръката, трябва да го побутнеш нежно, а не да го смажеш; да не лъжеш: да казваш само това, което мислиш, и да мислиш само това, което чувстваш; да не пиеш, пушиш или да взимаш интоксикиращи продукти; да не крадеш; да избягваш всякакъв физически контакт с мъже; да не ядеш след 12 ч. по обяд; да не носиш красиви дрехи, украси (oбици, пръстени или гривни), грим и парфюм; да не седиш на стол (само на земята) и да не спиш в луксозно легло (само на земята, на дървена постелка); да не пипаш пари; да не пееш, танцуваш или свириш музика в храма.
Хората, които искат да получат благословия от монасите, излизат пред къщите си с купичка ориз или някой плод.
Храната не трябва да се яде с удоволствие – тя е само за да поддържа тялото живо. Затова монасите ядат само два пъти на ден – закуска и обяд. Хранят се само с това, което съберат на сутрешната си обиколка в селото. Стават в 5 сутринта и боси вървят през къщичките в селото. Хората, които искат да получат благословия, излизат пред къщите си с купичка ориз или някой плод. Събраната храна след това се разделя между всички в храма.
Ако мъж влезе в храма и научи достатъчно за будисткия начин на живот, монасите приготвят церемония, с която официално го приемат за един от тях. На церемонията му бръснат главата и веждите и му дават оранжева роба, която няма право да сваля от гърба си, докато е монах. Когато се къпе, или не я сваля от себе си, или я държи с една ръка по време на банята.
Обичайната храна на децата в храма – ориз със зеленчуци и ядки (шам фъстък). Месото е скъпо, но някои бедни хора отглеждат прасета и ловят риба. Любимият десерт на Елена е бил манго с лепкав ориз и сос от кокос.
“Kато жена, ми дадоха право на избор, дали искам да стана монахиня и да получа бяла роба, каквато дават на жените, или искам да запазя косата си. За жалост започвах нова работа и не можех да се появя в офиса с обръснати вежди”, смее се Елена.
Най-вълнуващите й моменти са били, когато посетили лагера с бежанци. “Занесохме дрехи, одеала и храна, разказва Елена. Бежанците живеят на палатки с надеждата, че рано или късно ще успеят да преминат през границата и ще се установят в Тайланд. “Сърцераздирателно е да видиш как хората живеят в абсурдна обстановка – без покрив над главата си, без храна, без шанс за бъдеще. Без Blood Foundation и без помощта на чужденците не знам как тези хора биха оцелели…
Така живеят местните хора – провинция Шан в Мианмар (Бирма). Армията на Шан и правителството на Бирма са в постоянен конфликт и повечето племена се опитват да преминат границата и да се заселят в Тайланд.
Жена в носия на племето Шан тъче коприна.
Малко по-щастлив момент – преди да си тръгна, всички монаси и повечето деца се събраха да ме изпратят до изпочупеното рейсче, с което се отправих към Чиян Май. За малкото дни, които прекарах с тях, хората ми дадоха толкова много любов, отвориха душите си към мен и ме научиха да се вгледам в себе си. Тръгнах си с огромна усмивка и очи, пълни със сълзи. Тръгнах си нов, по-добър човек.”
“Някога да си искала да опиташ живота на друг човек? Или да се пренесеш в чужда за теб обстановка, в далечна страна със странни ритуали? – отговаря с въпрос на въпроса ми, защо го е направила. – Винаги ме е влечало да опозная света и хората в него. В какво вярват, как живеят, възгледи, обичаи. Искам да науча всичко, което мога, за нас, хората, и да обиколя света. А за да се сближиш с един народ, трябва да поживееш сред местните и да спазваш техните обичаи, да се потопиш изцяло в техния живот и да забравиш за собствените си представи и социален статус.
Будистки монах събира в купичка храна за събратята си, а бедни селяни слагат кой каквото има… в пълно смирение и от двете страни…
Винаги ме е вълнувала идеята да видя света през очите на другите хора. Това обогатява и те прави по-добър.
В храма се почувствах като в друг свят, който обикнах с първата усмивка на монасите от Фанг. Беше опит, който ми отвори очите. Срещнах невероятни хора и научих за будизма, медитацията и за самата себе си. Сутрешните лекции и часовете, прекарани с новите приятели, ме изпълниха с любов и положителна енергия.
За малко светът такъв, какъвто го познавам, изчезна. Откъснах се изцяло от егото в мен, от суетата, от предишните си “проблеми”. Мисля, продължавам да нося това спокойствие в себе си и не се засягам от външни фактори, както преди. Имам повече баланс и самоувереност. Живея във всеки един миг и се доверявам на пътя пред мен.
Абстрахирам се от страничния “шум”, от гласовете “не можеш”, “няма как да стане това”, и продължавам напред. Така усещам, че привличам многобройните възможности, които са около нас, и за които трябва само да отвориш широко очи и да се огледаш, за да ги видиш.
“Когато аз се променя, светът се променя” – този надпис видях на един японски храм и това се превърна в мой лайтмотив.
Дали бих се върнала в храма? Да, разбира се, и бих останала за повече време – месец-два. Бих си обръснала косата и веждите и бих сложила бялата роба. Бих живяла и в Индия, в някое йога училище, или при учителите от Шаолин в Китай. Имах невероятни изживявания в Непал и нямам търпение отново да посетя Катманду.
Дали искам да продължа да помагам на хората? Да, откакто се връщам по-често в България, ми се иска да започна от вкъщи. Искам да се помага повече на старите хора и инвалидите. След което бих се погрижила за Азия и Африка.
