При население от 240 млн души на 17 504 острова избираш между мегаполиса Джакарта, късчето от рая Бали или кораловите плантации на Молукските острови.
Откъс от книгата “Индонезия в очите на българите” от Магдалена Гигова и Биляна Траянова
Special thanks to Enjoy Jakarta and Indonesian Embassy in Sofia
Ако искате да видите всичко в Индонезия – един живот няма да ви стигне! При население от 240 млн души, разпръснато на 17 504 острова, е ясно защо. Трябва да изберете между мегаполиса Джакарта, да се насладите на късчето от рая – наречено Бали, или да се гмуркате сред уникалните коралови плантации на Молукските острови.
Може би ще ви привлече екзотиката: дивите племена и бивши човекоядци в Папуа, родината на най- големия гущер в света – безпощадно отровния комодски варан на Комодските острови, или да зърнете орангутаните на Борнео…
Индонезия е най-големият архипелаг в света със своите 30 групи острови. Столицата Джакарта е 13-милионен мегаполис, който се задъхва от трафика си. Някои пътуват по два-три часа до работата и обратно. Но индонезийците се справят със задръстванията по два начина: първият е “3 в 1” и означава, че в делник е забранено да се движат автомобили с по-малко от трима души вътре. Групират се съседи, приятели, случайни спътници. Иначе все на някой светофар ще те снимат и ще ти друснат свирепа глоба.
Другото спасение е “Транс-Джакарта” – разчистено специално за бързите автобуси трасе. И на никого не му хрумва да се възползва от тази част от шосето, по-висока с около 20 см. Спирките са на метър и половина височина, както и вратите на автобусите. За разлика от другите градове с 13 млн жители, Джакарта диша с много зеленина из всичките 650 кв. км, на които се е разпростряла.
Под крилата на Гаруда
Над тях се извисява националният монумент. Това е 132-метрова кула, от чийто покрив се откриват чудни гледки. В основата й златен портик се отваря под звуците на индонезийския химн, та посетителите да видят документа за създаването на съвременната държава с подписа на президента Сукарно. Скромна хартийка, написана на архивна пишеща машина, с подпис и печат.
Гаруда е златната орелоподобна птица, символ на страната, и клюнестият й профил гледа от всички пана. А от терасата погледът обхваща небостъргачи и паркове на километри наоколо. Цялата кула е заобиколена от каменни барелефи, които разказват със свръхреалистичните си фигури сцени от историята и бита на Индонезия. От тях научаваме не само за герои и пълководци, а и че за да стане индонезиецът мъж, е трябвало да прескочи доста високо вдигнат прът. В монумента “Монас”, както се нарича кулата, има специална стая за медитация, в която влизат само децата на Сукарно, за да се помолят с духа на баща си.
Въпреки 350-годишното присъствие на холандците, по-мимолетното колонизаторство на британците и французите и жестокия набег на японците, шндонезийците съвсем миролюбиво честват годишнините от “националното си пробуждане”, без да държат карез.
Затова и старият нидерландски квартал е отлично поддържан. В музея “Фатахилах” на особена почит са старинните мебели на бившите губернатори, а прокопаният носталгично канал вече не е плавателен, но всеки ден се чисти прилежно.
В двора на музея безплодните жени се надпреварват да пипнат огромно оръдие, увенчано с онова, на което руснаците викат “кукиш”, а в Индонезия минава за талисман за плодородие. За целта дамите трябва да пренощуват под оръдието. В другия край на Джакарта има “мъжка” голяма пушка, която въздейства на потентността по-добре от виагра.
От експозициите в индонезийската столица най-завладяващи са музеят с кукли на театър на сенките и “Таман Мини” – увеселителен парк, в който всяка от провинциите на страната е представена с характерната си къща.
От първия музей научаваш, че при представленията с т.нар. кукли явайки един актьор изпълнява 15 различни роли и понякога играе 9 часа, без да спира. Но си има помощник, който му помага да подрежда персонажите, които общо са повече от 300. Обаче играел системно “само” соколо 120. Чиракът набучва куклите на дълъг 2-3, че и повече метра прът от кокосова палма.
Филигранната изработка на кожата за 200-годишните експонати е поставила “Уайанг”, както се нарича музеят, сред списъка за световните богатства на ЮНЕСКО. Кожата е тънка и фино изрязана като дантела, за да минава през нея светлината и театърът на сенките да бъде още по-въздействащ.
Разтърси ме ветрилото на живота, създадено от нереалистично тънко, почти прозрачно дърво. Закономерно от едната му страна беше раят, а от другата – адът. А всеки знак има тайно (или явно) символично значение.
Почти комична пък е фигурата на Гато Гаче, приказен юнак, местната версия на Супермен. Когато лицето му е синьо, той е в добро настроение, червената фасада издава, че е бесен. Самият музей е разположен в англиканска църква от XVI век, от която са запазени и десетина надгробни плочи на отдавна изтлели рицари.
Пред светилището на куклите е строена безкрайна редица от велосипеди с плантаторски шлемове на багажниците. Всеки може да си вземе под наем и да врътне кръгче из градския център, без да се смущава от призраците на холандските колонизатори. Впрочем местните се шегуват, че за триста години стиснатите нидерландци са построили по-малко пътища, обществени сгради и училища, отколкото англичаните през четирите си години (1811-1815) в Индонезия.
Паркът “Таман Мини” е създаден по идея на съпругата на най-дълго управлявалия индонезийски президент Сухарто. Мястото няма нищо общо с “Европа на длан”, която може да се види в Брюксел или “Швейцария в миниатюр” до Мелиде. Накратко – в “Таман Мини” нищо не е мини. Напротив. Всичко е огромно, дори по-голямо от реалните размери. За да изпъкнат детайлите на характерните за 32-те индонезийски провинции къщи.
Въздушна линия позволява на посетителите да разгледат парка, ширнал се на 1 кв. км и отгоре. Жив папуас дялка пищялки пред очите на гостите и се снима с тях в типичното за племето му “селце”. Диваци с препаски гребат в пироги насред езерце като в Сулавеси. Те пък дори не са истински, макар да изглеждат стряскащо реалистични. Музей, подобен на индуистки храм, хем показва отделните етнически групи, хем е прекрасен декор за сватби.
Истинско пиршество за любителя на антики и автентични сувенири е Сурабая – квартал с малки магазинчета, в които ценителят може да налети на съкровище и доста по-често – на откровена имитация, но пак ще я отнесе в родината си като скъп спомен от Джакарта.
-
- Корицата на книгата на български…
-
- … и на английски език.
Благодарности към Посолството на Индонезия в София, чрез които се докоснах до този земен рай.
Посланик Бунян Саптомо, съпругата му Лия и Магдалена Гигова на премиерата на книгата “Индонезия в очите на българите”.
Виж още:
Джакарта: пъстра като детска мечта
На Бали всеки ден славят живота
Други пътеписи от Магдалена Гигова
