Урологът от „Пирогов“ сваля стреса чрез нестандартни и опасни авантюри сред племена в Африка и живот върху покрива на джип.
„Винаги мога да стана нещо друго, но не винаги мога да стана лекар“, казва д-р Георгиев на шегата, че е сладкодумен, артистичен и си е сбъркал професията. Станал е рано-рано в неделя сутринта и преди интервюто е посетил оперираните си пациенти в „Пирогов“. Дали с топлия си тембър и широката си усмивка развлича уплашените си до смърт пациенти преди операция? „Не, по-скоро ги успокоявам и респектирам“, смее се лекарят.
Доктор Симеон Георгиев твърди, че със същото спокойствие, с което говори, държи скалпела по време на операция. Полага изтощителни дежурства, за да може, един път месечно, да замине на пътешествие – от онези авантюри, които спират дъха, луди и екстремни.„Стресът в един момент ми дойде твърде много. Дадох си сметка, че за да се грижа добре за пациентите, трябва да се грижа добре и за себе си”, казва той и твърди, че подобни авантюри свалят стреса.
Ето какво каза той през мен за BG VOICE:
Роден е преди 32 години в Берковица, има чудно детство – с много излети из горите и Балкана. Обича походите сред красивата природа на родния си край.
Като тийнейджър избира твърдо медицината, с желанието да снема болката от хората. Специализира урология. „Широка специалност е и това ми харесва“, казва той.
Лекува оперативно камъни в бъбреците, заболявания на мъжката полова система, а също и онкологични заболявания на бъбреци и пикочен мехур.
Вълнува го и лечението на безплодието. Минал е през няколко специализации по трансплантация на бъбрек и това е голямото му желание и предизвикателство за в бъдеще. Завършил е и втора специалност – здравен мениджмънт.
„Като студент бях доброволец в „Пирогов“, после специализирах там. Грабна ме това, че в тази голяма болница много бързо се научаваш и придобиваш опит. Да, предизвикателство е да помогнеш на пациента възможно най-бързо да се отърве от болката и да се върне обратно към нормалния си живот“, казва той. По време на голямата вълна от COVID-19 д-р Георгиев е на първа линия в лечението на болните.
Не си мечтае за „кротък“ кабинет, споделя, че високият адреналин на всекидневието в „Пирогов“ го поддържа жив и жизнен. „Понякога това изморява, но обичам този живот „на педал“, споделя той. Засега не мисли за алтернативата работа в чужбина. „Просто за момента смятам, че тук съм полезен“, казва докторът.
Не помни откога е тази страст по адреналинови приключения, по „тръпката и разтърсването извън зоната на комфорта“. В последно време избира все дестинации, от които на човек му се изправя косата.
„Може би срещата с болните и смъртта ме накара по друг начин да гледам на живота. Започнах да живея още по-интензивно, да се наслаждавам на всеки миг – казва той. – След като пътувах из места, където хората живеят в бедност, си дадох сметка колко разглезени сме ние в Европа и в България, и как не оценяваме това, което имаме, и колко добре живеем.“
Преди близо 3 седмици се е върнал от Намибия, където в конвой от 10 джипа, 40 пътешественици обикалят почти цялата страна – 3,000 км. Нощем разпъват по 2 двуместни палатки на покрива на всеки джип и нощуват под звездите, за да са по-далече от диви зверове, змии и скорпиони.
Посетили са потомците на бушмените в старото селище на бушмените – Шпицкопе, комбинация между савана и планини – скални образувания от изригваща лава отпреди около 2,500 години. Там са живели древните бушмени и оттам са се отправили към пустинята Намиб, където са търсили вода и прехрана. „Много магическо място“, споделя докторът.
Били са при племето химба, което живее в затворена общност, в колиби. Жените от това племе се къпят… веднъж в живота си. Преди сватбата. Поддържат косите си, като ги мажат с глина. Стават червеникави и изглеждат, сякаш са от кожа. Така бушменките ги предпазват от полепване на пясък и замърсяване.
Срещат се и с племето дамара, потомци на бушмените. Там най-ценният подарък е бутилка с вода, защото по време на сухия сезон местните могат да прекарат дни в търсене на скъпоценната течност.
Бушмените са си изградили селище със своя бит, което показват на туристите. Те са на границата на старото и новото, част от тях имат и нормална работа. „Най-впечатляващото беше колко са щастливи, на фона на бедността, в която живеят. Бях въоръжен с фотоапарат и телефон едновременно, за да не изпусна нито един кадър“, разказва д-р Георгиев. Фотографията му е хоби и страст от години, а фотосите му са достойни за най-добрите списания за пътешественици.
Една експедиция, в която той участва с голям хъс, завършва с разочарование. Заедно с група смелчаци като него решава да се спусне с рапели, по въже, по най-високия водопад в света – Анхел във Венецуела, 1,054 м. Друга българска експедиция преди тях завършва успешно, като Ева Великова става първата българка, спуснала се по водопада (и за която разказах).
Водопадът Анхел е на територията на защитения Национален парк „Канайма“ във Венецуела. Полусуверенна територия, принадлежаща изцяло на племето пемон, със свои закони, управлява се от вожд и само той може да разреши някой да влезе там и да се спусне по водопада.
Групата на д-р Георгиев дълго чака това разрешение и когато най-после го има, водачът на експедицията отказва да тръгнат, защото често вали дъжд и скалите са хлъзгави. „Минахме през вълнуващ трекинг в резервата „Канайма“, но можах само да седна на скалите горе и да погледна в пропастта долу, където се стича водопадът – казва той. – Но рано или късно ще го осъществя, искам да изпитам какво е да висиш буквално на ръба“, споделя докторът.
Случва му се и друг път да виси на въже над пропаст – на катерачни маршрути върху вертикални скали, изградени от алпинисти в Алпите. „Стълба към небето“ – така ги наричат, или „виа ферата“ („железен път“).
„Забити са метални колчета, по които вървиш, и въже, за което се закачаш и подсигуряваш. Стълбата е дълга около 70 м, под теб – пропаст, отляво и отдясно са страхотните алпийски гледки, с езерата и зеленината, а ти висиш между небето и пропастта… Защо си го причинявам? Заради тръпката, високия адреналин“, смее се докторът.
В Норвегия пък е тръгнал не по маршрутите на организираната Скандинавия, а… на лов за тролове. Има няколко такива маршрута. Пътувал е в кемпер, по доста тесен и опасен път, често над пропасти. „Гледките са толкова красиви – до нереалност, с уникалните багри на природата, че имаш чувството, че тези митични същества – троловете – наистина се крият някъде там“, споделя д-р Георгиев.
В последните 2 – 3 години е „навъртял“ доста километри по такива „диви“ маршрути. Как съчетава тежките дежурства с пътуванията? „Буквално от дежурство – на летището и от летището – на дежурство. Съчетавам ангажиментите си в „Пирогов“ с работата в няколко медицински центъра, където също приемам пациенти. В „Пирогов“ понякога съм първи смени, друг път давам дневни и нощни дежурства и същевременно го съчетавам с останалите ангажименти в медицинските центрове. Графикът ми е плътно запълнен, за да си освободя почивни дни за експедиция“, обяснява той.
Признава, че заради натоварения график се е лишил от голяма част от социалния си живот и от контактите с много от приятелите, от което страдат и той, и те. „По-важното е, когато съм на пътешествие, да не забравям, че в София пациенти чакат мен, своя доктор. Нямам време за адаптация и почивка, максимално уплътнявам свободните ми от 7 до 10 дни за пътешествия. Това ме държи активен. Въпрос на много добро съчетаване и планиране на времето“, споделя той.
Бил е в Централна Африка, в Танзания. В Занзибар е тръгнал не по луксозните маршрути, а на срещи с местните хора. В Северна Африка, или арабския свят, е бил в Египет, Тунис. В Азия е изненадан от Иран. „Казваха ми, че там е опасно, но видях красотата на страната и персийската култура. Изкачих Дамаванд – спящ вулкан, най-високият в Азия и най-високият връх в Иран – 5,671 м“, казва той.
„Беше екстремна експедиция с премеждия. Имах пряк сблъсък с височинната болест, доста зле ми се отрази, но не се отказах по пътя до крайната цел. А гледката от върха запомних завинаги“, вълнува се докторът. Търсачът на силни усещания си е набелязал и покоряване на високи върхове, но за това се изисква малко повече подготовка, за която не му остава време.
Твърди, че пътешествията с висок адреналин са начин за борба със стреса в напрегнатата му работа. „Просто не се впечатляваш и не се стресираш от неща, които не са под твоя контрол. Дори да претърпиш някакво разочарование, не се фокусираш върху него“, коментира лекарят.
Вече гледа към следващата си дестинация – Йордания. „Една от културите на Ориента, която ми жегва много силно сърцето“, споделя лекарят пътешественик.
