Винаги съм чувствал работата си като хоби, правил съм го преди всичко с удоволствие. Съхранявам това с изключително внимание, бдя над това огънче.
Деян Донков е роден на 27 август 1974 г. във Видин. През 1997 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Енчо Халачев и Снежина Танковска и магистратура при проф. Крикор Азарян. Прави десетки запомнящи се роли в “Българска армия”, а от 2003 г. – в Народния театър. Последните му силни роли са в “Дон Жуан”, “Хъшове”, “Вишнева градина”, “Крал Лир”, “Госпожица Юлия”, “Дом за разбити сърца”, “Сирано дьо Бержерак”, “Отело”, “Полет над кукувиче гнездо”, “Дневникът на Дракула” и др.
Има 4 награди “Аскеер”, 2 “Икар” и “Златна роза”. Впечатляващо е и участието му и в киното – над 30 филма и сериала, между които “Цветът на хамелеона”, “Стъпки в пясъка”, “Изпепеляване”, “Откраднати очи”, “Подгряване на вчерашния обяд”.
Има син Деян на 8 г. от актрисата Анастасия Ингилизова и любима – актрисата Радина Кърджилова.
Деяне, чу се, че ще участваш и във филм, и в сериал, и то заедно с Радина…
Рано е още, не сме се договорили за всички подробности и роли. С Радина ще участваме в едни и същи проекти, но не се знае още дали персонажите ни ще имат нещо общо в тях. Очертава се един проект на Петър Попзлатев, но всичко е на много ранен етап. А миналата есен снимах с Коцето Бонев филма “Потъването на Созопол” и сега ходя да озвучавам. Предполагам, есента ще излезе на екран.
Защо се включи в шоуто “Като две капки вода”?
Най-малкото заради това, че зарадвах много деца. Като разговарям с родители и съученици на сина ми, разбирам, че голям процент от зрителите на подобни шоута са деца. Другото е предизвикателството да направиш една сериозна имитация. Доставях си удоволствие с абсолютно всички образи, но с Луис Армстронг беше по-специално, той самият е по-специален за мен.
В шоуто “Като две капки вода”
Участието ти в “Дневника на Дракула” също е голям твой експеримент – в балетното изкуство.
Чувствах се идеално, но нямах достатъчно време за репетиции. Аз имам афинитет към това, харесвам танците, но в България няма много традиции за такъв продукт. На театъра му трябва сериозен пиар. Понякога се изисква старото да го разръчкаш малко и да кажеш: “Тпрууу, ей натам отивай да видиш, там има по-хубаво пасище”. Да го вкараш в залата и да каже: “А! Глей ти, театър, кво било, а аз си мислих, че е нещо остаряло… То било интересно и хубаво, бе!”
В “Дневникът на Дракула”
Защо не виждаме по-често популярния Деян Донков в сериали?
Участвах в първи и втори сезон на “Под прикритие”. Аз имам някаква хигиена на актьорския ми труд. Предпочитам да имам малко повече свободно време, отколкото да се занимавам с нещо само заради пари. Винаги обичам нещата да са комплексни, да има за какво да се хване и сърцето ми в даден проект или идея..
Ти си “модерно”, “вървежно” име. Как се отнасяш към такъв тип определения?
С ирония. Човек се променя всеки ден. Ние сме живи хора. Хората могат да те виждат по хиляди начини. А като актьор да ме виждат като лош, добър, такъв-онакъв, за мен е абсолютно нормално, аз самият не се познавам още дотам добре, понякога успявам да изненадам сам себе си.
Как се чувства отличникът на НАТФИЗ почти 20 години след завършването – по-зрял, по-помъдрял, уморен?
Като актьор доста по-помъдрял, зрял и в стихията си. Не чувствам още творческа умора, напротив, винаги си оставам в душата ми готов за всичко, което ми предстои. Човек винаги трябва да пълни всичко до дупка, да се опитва да е максимално зает.
Като Дон Жуан в Народния
Имал ли си периоди на burnout, синдрома прегарянето?
Не, дотам не съм стигал. Винаги съм чувствал работата си като хоби, правил съм го преди всичко с удоволствие. Съхранявам това с изключително внимание, бдя над това огънче. През годините съм направил така, че хората да ми имат доверие и да знаят, че като гледат представление с мое участие, ще изпитат удоволствие от тази душевна храна и понякога катарзис. Надявам се това да ескалира, да имам още път нагоре.
“Ейми Уайнхаус” в “Като две капки вода”
Все още ли се вълнуваш преди всеки спектакъл, както момчето Деян преди 20 години?
Да, по същия начин се вълнувам. Много мечти съм загубил, понеже са се сбъднали и това е прекрасно, но знаеш, че по-хубав е пътят към тях. Човек не трябва да спира да мечтае, тогава знае накъде върви. Дори да не е конкретно нещо, но да мечтаеш за щастие, за свобода, за неща, които нито можеш да купиш с пари, нито можеш да видиш или обемеш, а да ги усещаш.
Ето, гледам колелото си тук (той го показва облегнато на масичката си в гримьорната). Като карам колело, се чувствам свободен, щастлив, мога да мина оттук, оттам, да карам бързо, бавно, мога да пея, да си свиркам, да си говоря, да слушам музика и какво ли не още. Това може да те направи абсолютно свободен и щастлив.
Четири “Аскеер”-а, два “Икар”-а, “Златна роза”… Пазиш ли си статуетките?
Не, единият “Аскеер” го подарих на Асето, Анастасия Ингилизова, майката на сина ми, тя ми е страшно добър приятел, един от най-добрите. Е, не са захвърлени на произвола, просто са на различни места.
Попитах те, защото твои колеги твърдят, че не им пукало за награди, вълнували ги единствено аплаузите.
Няма човек, който да не се радва на признание, в каквато и да било насока. Лошото е, че с това не ти се вдига цената в България и не ставаш по-специален, а би трябвало да е така. Както е при “Оскар”-ите – вземаш един и после не може да подпишеш договор под еди-каква си сума.
Със Стефан Вълдобрев във филма “Потъването на Созопол”
Мечтаеш ли все още за роли?
О, да, как… Човек винаги мечтае. Преди няколко дена се сетих за Фауст и ми дойде някаква идея. Даже ей сега отивам да си го купя.
А защо не го поставиш на сцена?
Досега не съм режисирал постановки. Оставям си го засега, гледам, че и това безброй колеги го правят просто ей така. Първо съвсем не е лесно да работиш с жива материя, с хора. Второ – да знаеш защо правиш нещо, къде да го направиш и как. Оставил съм тия неща засега. Говорил съм с Крикор Азарян, който е мой ментор…
Искаш да останеш добрият актьор, а не да се разконцентрираш и в режисура?
Естествено, това си ми е най-важното. И ако някога реша да го направя, ще е от сърце и душа, без някакви други цели.
Като бунтаря Рандъл Патрик Макмърфи в “Полет над кукувиче гнездо” в Народния театър.
Определят те като силно експресивен актьор, като че ли повече ти върви драмата, отколкото комедията?
Определям се като трагикомичен актьор. По-скоро се старая да съм универсален. По-интересно е. И абсурден дори, ако щеш. Невъзможен, хе-хе… Такива неща са ми интересни. Лудост в най-хубавия смисъл.
През ноември ти излезе с видеообращение в подкрепа на стачкуващите студенти. Какво мислиш сега, когато не й се вижда краят на политическата криза?
Аз съм лаик в политиката, не се интересувам, не гледам новините, защото голяма част от тях са манипулирани. Вярваш в някакви хора, после се обезверяваш, пак тръгваш да вярваш в други… Знам от политически ангажираните хора, че се уморяват и отчайват. Аз не искам да стигам до това. Искам да си остана това дете на природата, на изкуството, на свободата. Тук има големи лъжи за големи пари и по-малки лъжи за по-малки пари.
Като каза лъжи, ако човек отвори “Гугъл” за последни новини за теб, трябва да прескочи цели страници с жълти “новини”… Защо толкова те нападат?
Не знам. Може би поради същите неща, за които говорих току-що. Видят ли, че си талантлив, успяващ или щастливо влюбен, гледат да ти прережат крилцата! Гледат да те смачкат! Има изключително много хора, които завиждат, обсебени от злото и дявола.
За да си каже публиката, че популярните хора като Деян също плачат?
Знаеш ли кое ми е най-гадно и за какво съжалявам и дори изпитвам състрадание към тия хора, които пишат разни измислени гадости? Ние сме хора, които обичаме изкуството, а то е свобода. Раздаваш се на хората, отваряш душата си пред тях, и истинските зрители в театъра те обичат заради това. А тези… как да ги нарека… Те са много мръсни хора. Душите им не са жълти, а са направо клоака отвътре. Само гадории минават през тях, като отходна тръба.
Какво ново внесе в живота ти Радина?
Много спокойствие и много вълнение и напрежение, в най-общия и чист смисъл.
Напрежение? Боиш ли се, че може да я загубиш?
Не се ръководя толкова от страха. Мразя да ме е страх. Виждам на колко хора това им е определящото. Толкова лесно се води един човек, когато го е страх.
Велосипедът ти в гримьорната е готов за път, какво още обичаш да правиш, когато си почиваш?
Аз много не обичам така да легна и да почивам. Ще легна, когато тръгна към отвъдното. Сега обичам да намирам нови или пък да развивам стари умения. Зимата карам сноуборд, карам колело в града, много ми е приятно. Обичам също кайт, сърф. Обичам и кола да карам, да пътешествам, да плувам, да се гмуркам, водолаз съм също.
Остава време и за четене на книги, и за гледане на филми. Ето, сега “Фауст” ми е в главата, искам да седна и да го прочета, защото е едно от най-великите произведения. Искам да го чета по-втренчено, за да мога да видя по-дълбоко някои неща за себе си. По-внимателно, задълбочено, обстойно и подробно, детайлно. С Радина обичаме и да гледаме филми. Напоследък ми се върти в главата една идея – да направя бутик с моя дизайнерска марка.
С Юлиан Вергов и Владимир Карамазов на дайвинг
Ти нали можеш да шиеш на машина, завършил си училище с такава специалност.
Е, няма да имам време и за това, но мога само да измислям модели и да ги давам да ги шият. Да направят например от един модел 5 размера от S до XL, бутикови неща. Мисля, че ще имам успех, защото имам нестандартно мислене. Ще бъдат еклектични неща, и дамска, и мъжка мода. Но не съм много деен, аз самият да тръгна, да настоявам. В тоя смисъл не съм амбициозен. Повече вярвам на случайността.
Амбициозен татко ли си на Деян-младши?
Какви амбиции, важното е да го възпиташ така, че да е достоен човек. И задължително да се занимава с някакво изкуство. Сега свири на китара от 2-3 години и се развива добре.Талантлив е, смешко е, прави смешки и е много чувствителен, забавен… Чудесен е.
Любимото ви занимание заедно?
О, правим какво ли не. Сега сме на тема футбол, понеже Деян играе в един отбор “RD спорт”, вратар е. Снощи имаше изумителен мач на световното и трябва да му звънна и да му кажа, че вече имам фаворит за купата. Аз не гледам футбол, но на световно е по-различно, интересно е да видиш една държава срещу друга. По-велики са битките.
Лято с Деян-младши и Радина
Израсъл си близо до Белоградчик…
Магично място е за мен. Моето детство е минало в едно селце Пролазница. Там сме турлаци. Ние сме хора с изключително мистично усещане за живота и много свободолюбиви. Турлаците много ожесточено са се били с турците. Били са много неподатливи на дресировка. Такива хора сме и детството ми беше много хубаво до пубертета. След това във Видин, училище.
Но помня летата, много слънчево и хубаво детство имах. Много скитахме по реката, ловяхме раци, за да си ги печем и ядем, бяха много вкусни. На Дунава беше вторият етап от детството ми, по-страшният, защото тогава много пъти преплувахме Дунава, ходехме до Румъния, до един остров. Случвало ми се е да спасявам удавници. Добър плувец съм, обичам водата и явно и тя ме обича, щом не ме убива. Бях много буйно и палаво дете, чак веднъж бях умрял.
С Радина
Как така умрял?
Паднах с главата надолу в една варница, дупка с негасена вар. Бил съм в безсъзнание и баба ми чула, че нещо пада, и случайно ме е намерила. Видяла само краката ми да стърчат от варницата. После се събудих в болницата. Не знам каква би била съдбата ми, ако баба ми не беше кметица и единственият телефон в селото не беше вкъщи, такъв, от старите, с врътка. С него тя се свързваше с полиция и бърза помощ през някаква централа. Та ако тя не беше отреагирала толкова бързо, аз нямаше да разговарям сега с теб.
А губил ли си се из Белоградчишките скали?
Не, не съм се разхождал много по скалите, защото там има много змии лятото, и то пепелянки. Пък и ни беше далече да ходим пеша като деца, моето селце е на 5-6 км по стария път. Имахме респект от тия скали, като тръгнехме да се катерим, беше опасно, знаехме случаи как някои са падали. Сега обаче ходя там по скалите, спирам с колата, сядам някъде… Изумително красиво и наистина магично място по всяко време на годината.
Какво би казал на хората за финал?
По-често да гледат в небето и там в някое облаче да потърсят своето детство.
