Най-трудно е да вярвам, че ще има утре, казва Теодорина Аначкова, и от 10 години води мъжка битка със злокачествен меланом.
Боряна Антимова
Когато позната ми разказа за нея, изтръпнах. Отворих профила ѝ във фейсбук и онемях: стотици снимки – сама, с гаджето, с приятели, на път, на бурен купон… Заснемаше всяко свое пътуване, всяко ново място, на което е била. Теодорина Аначкова – Тони сякаш методично запечатваше за близките си важните моменти от живота си. Спомените за нея, които ще им останат, когато вече няма да я има…
Тони превръща в прекрасни прически перуките, които й се налага да носи – заради многобройните химиотерапии непрекъснато губи коса. А импровизираните фотосесии, уловили различни нейни състояния и жизнерадостното кокетничене в новите дрешки самоиронично нарича “Нарцисизъм”. “Влюбена съм в новата си рокля – пише под една от снимките – видях я на една витрина, влязох и я купих”. Тони няма като другите много време за чудене. Тя просто бърза да живее. Роклята – като своеобразен фетиш – оживява и в стиховете й, които пише от години:
Нося черни дрехи, даже ми отиват.
Всяка рокля спомня ми история.
С дантелената къса бях на парти,
а с дългата в една любов пародия.
Пера ги, малко избеляват, милите.
Така отмиват мъничко от дните си.
И боли ги сигурно от щипките,
бесилото простор суши им силите.
Но дълбоко в дебрите на гардероба
стои непрана тихичко една любов.
За нея няма обещано светло утро,
осъдена да крие тайни само в нощ.
Реших да я разходя за последно с мен.
Разхвърлях всичко, ала нея все я няма.
И как да я намеря, като черна търся аз,
а дори и с прах, тя винаги била е бяла.
Ако знам, че утре ще съм същата.
Ако знам, че утре няма да боли.
Ще измина своя път отново.
Ще оправя всички счупени стени.
Обещавам, ще обичам повече.
Обещавам, ще съм по-добра.
Ако знам, че утре ще е бъдеще,
ще си мисля вчера е съдба.
Ако знам, че утре ще е минало
за мен, за теб, за цялата земя,
дали ще искам, чудя се тогава,
да знам какво ме чака след това.
***
Боса под дъжда, без шапка
вървях… не, тичах и дори летях.
Като за последно те целувах
и май за първи път разбрах,
че времето не е причина,
оправдание за грях.
Обичаш ли, обичаш.
Обратното е страх.
***
Аз всичко мое в живота ви дадох.
Душата ми стана обществена.
Как пък никой така и не схвана
колко ми струва да съм желана.
Любима, позната, приятел,
на всеки различна се падам.
Вземайте, щом съм ви нужна,
но на сърцето си вярна оставам.
И е странен този пазар на емоции.
Един си тръгва, друг се забравя.
Сметката е много неясна –
кой по-богат е, кой обеднява.
някой каза, че обича тишината
така дочувал свойте мисли
гонел бързо даже светлината
така изглеждали по-чисти
но аз запалвам всички лампи
искам гласовете ви да чувам
страх ме е сама да ближа рани
не обичам тихо да будувам
докато сме живи под прожекторите
по-добре да има кой да ни се смее
а когато спрат аплодисментите
сами ще бъдем много, много време.
Лудата глава Тони все още прави щуротии, но по-умерено.
“След толкова много смърти около мен ми е трудно пак да се върна към моите 10 години борба с коварната болест”, започва разказа си тя. През 2007-ма неин приятел забелязва, че една бенка на кръста ѝ, която има по рождение, се е възпалила.
“Тя ме е боляла и кървяла, ама аз, тогава на 31, забързана в тези най-силни години да живея, да работя, да уча, да намеря мястото си под слънцето, не съм обърнала внимание”, спомня си дамата. Бенката е отстранена и биопсията показва смразяваща диагноза: злокачествен меланом. “Доста болезнено преживях дните, преди да излязат резултатите от хистологията.
Блажени са незнаещите! Не исках да чета нищо за този рак и се надявах да не е това. Така и беше – докторът ми даде листчето от патологията и отсече: “Живей! Всичко е наред”. По-късно се оказа друго. Но тогава повярвах и се втурнах да живея на бързи обороти. За година и половина обиколих света, повишиха ме в службата, взех си успешно всички изпити, имах любим и се надявах да създам най-накрая семейство… До есента на 2008-ма, когато разбрах, че меланомът е метастазирал в лимфните ми възли…”.
Злото никога не идва само – в деня, в който разбира, че болестта се е върнала, „юнакът“ до нея, „любимият“, си тръгва ей така, без да й каже и дума. Тони не го вини, казва, че всеки си избира как да живее. Следва нова операция. След няколко курса химиотерапия отново всичко е наред, и тя отново се хвърля в омаята на живота – работа, приятели, пътувания, следване… „Тогава наистина живеех на пълни обороти, – спомня си дамата. – Понякога се чудех на себе си, откъде имам толкова желание и сили. Но пролетта на 2010-а се оказа, че тази гадинка не си е тръгнала от мен.”
Междувременно тя е изчела всичко в интернет за малигнения меланом, а статистиката е убийствена – някакви минимални шансове за оцеляване. Но предпочита да не мисли за това. “Изпадах в депресии, но успявах да изплувам”, признава тя.
Малко преди да влезе за първата си от 10 поредни химиотерапии – по 5 дни всеки месец, Тони се запознава с Него – Дидо, “момчето, което не се уплаши да застане до мен и сянката на онази с косата”. Пролетта на 2011-а тя се включва в клинично изпитване на ново лекарство: “Тялото ми беше уморено от химията и лъчетерапията, имах чувството, че полудявам. Наближеше ли време да влизам за вливането й, ме тресеше треска, а и нямаше почти никакъв резултат. Оказа се, че не съм от щастливите 10 процента, които се влияят от тази терапия“.
Три години приема химията под формата на хапчета до 2014-а, когато ѝ ги спират, защото решават, че има рецидив. „То може и да е било така, ама аз реших, че не е, и отказах операция“, казва Тони. Тя ходи на контролни скенери всяка година и стиска палци, че „онази гадина не се е заяла пак с нея“.
„Има нещо много съкровено и лично, което за пръв път ще споделя тук. Когато ми казаха, че болестта прогресира през 2014-а, нещото, което ме амбицира да не се откажа, бяха едни мъжки сълзи… Сълзите на Дидо… Спомням си как една вечер той ме гушна и се разплака така, че сълзите му изгориха лицето ми, толкова бяха горещи. Никога няма да забравя това усещане и думите му, че аз съм му всичко на света и ако ме няма, и той няма да бъде.
Тогава му казах и си обещах, че няма да се предавам. Не можеш да си представиш, а и не искам никой да си представя какво е да видиш любимия си човек изгубен в страха си да не те загуби в този свят… Защото в онзи, другия, ще си бъдем завинаги заедно… Тази вечер обърна всичко и аз някак си успях да се събера и да върна усмивката му. Защото аз се усмихвах, разбира се. Беше лято вече, пак извадих любимите си рокли и продължих напред“, споделя Тони.
След месец тя получава повишение в службата, работата я „завърта като вихрушка“ и няма никакво време да мисли, че в живота ѝ има нещо, на което не му е мястото там – ракът.
Същата година в живота на двамата се появява Джони – бяло пухче немски шпиц, а няколко месеца след това и черно пухче Чарли. „Някак ми се напълниха дните ми с тези две същества, които също имаха нужда от мен. Още не смеех да мечтая за детенце, защото не се чувствах достатъчно силна, а и малкото дяволче все пак ми нашепваше от време на време, че ме наблюдава. Но сега подготвяме документи с Дидо и ще си осиновим някое ангелче, а може и две, ако ни дадат“, казва тя.
Тонколес – от Тони и Херкулес
Тази година през март Тони губи баща си, който си отива от същата коварна болест. Неизвестно как и за самата нея успява да стисне зъби и да преодолее месеците, през които той боледува, и да ходи в същите болници, при същите лекари. Злото в живота ѝ отново „си намира другар“ и десетина дни преди да си отиде баща ѝ, я оперират, като отрязват солидно парче от нея. Една от лезиите от предишни операции, които се надява да са „заспали“, отново се „събужда“.
„Хирургът ме попита притеснявам ли се колко ще е голям белегът. Изсмях се и му казах, че си обичам всички белези от операциите. Те ми напомнят колко съм силна, – казва Тони. – Сега ме чака ПЕТ скенер и едва след него ще подреждам отново живота си. Но като ме налегне депресията, си спомням за сълзите на Дидо и махвам с ръка пак. И пак напред… Пак заради тях не се предавам… Най-накрая искам да се случи и чудото да целувам ожулени колене, рошави косици и да ми се усмихват още две очи. Дидо ме нарича Тонколес. Оприличава ме с Херкулес, представяш ли си?…“
Днес тя твърди, че „държи положението“. Опитва се да живее малко по-спокойно и да вярва, че ще има утре. Длъжна е да го направи. Няма друг избор.
„Щастлива съм, че имам до себе си хора с големи сърца – семейството ми, прекрасните ми колеги. Майка ми гледа да не плаче пред мен, за да не ме разстройва допълнително. Удивителна жена! Щастлива съм и с моя Дидо – момчето, с 8 години по-малко от мен, което пред очите ми стана мъж. Наложи му се. Въпреки че аз в никакъв случай не съм ревла и отстрани погледнато, никой не би казал, че съм болна. Такава и се опитвам да бъда в неговите очи. Е, понякога се предавам за минути и плача, а той ме прегръща и ми казва, че няма по-силна от мен и ще се оправя”, казва тя.
Дидо – истинският герой в тази история
“Момчето Дидо стана мъж пред очите ми, сега сме неразделни”.
Двамата обичат да обхождат красиви кътчета от страната и да си говорят с часове. Скоро са отпразнували 7 години, откакто са заедно и Тони твърди, че не са си омръзнали. А тя се е научила да готви и да върти домакинство.
“Ако някой преди 5 години ми беше казал, че аз, лудата глава, ще заобичам така домашния уют, щях да му се изсмея. Сега разбирам, че е важно не да съм винаги в центъра на вниманието, а да си намеря моята си вселена, която да подредя по начин, любим на мен и хората, които обичам. Дори и да не доживея чудото си – в което аз все още вярвам, защото съм родена на Великден – до последно няма да съжалявам, че ми се е случило всичко това”, казва развълнувано Тони.
Днес тя не спира да „работи и да обича“. Специалист е в една от сериозните институции, но не желае да говори за това, поради спецификата на работата си. Признава, че ще съжалява само за едно. “Винаги съм мечтаела да имам поне трима сина”, усмихва се дамата и бърза да посрещне мъжа на живота си, защото знае, че ще се прибере изморен и изнервен от работа.
„Всъщност Дидо е истинският герой в тази история – без него нямаше да съм жива сега. И без това лекарите още се чудят как съм жива, а и никой отстрани като ме гледа, не предполага, че ми има нещо. Не че съм толкова нахална, че да си мисля, че съм някакво чудо и тази гадинка няма да ме победи един ден, но дотогава няма да спра да мечтая и да обичам. И след всяка сбъдната мечта да имам нова. Всъщност това е история за мъжките сълзи, да знаеш…“
Публикувано в “Седмичен труд”, 7 юни 2017 г.
