Обичам начина, по който скача, върти опашка, скимти и се хвърля да ме “целува”, когато ме види отдалече. Безпогрешно усеща любовта ми и ми отговаря със същото.
Днес е Световният ден на кучетата и по традиция си спомних за моето любимо куче. ДАРА… Когато на 11 юли синът ми съобщи, че си има дъщеря, и че са я кръстили ДАРА, се разплаках от радост, че имам внучка. “Добре дошла, ДАРА!” – бяха първите думи, които ми дойдоха на ум. А после изтръпнах: как е възможно, без изобщо да съм давала идея, синът ми и неговата любима да кръстят детето си ДАРА! Какво е това – просто случайност?… Отново казвам “ДАРА, любов моя!”, този път – на най-любимото ми същество – детето на моето дете.
Но днес си спомних за онова любвеобилно същество. ДАРА… Моето любимо куче… Невероятна красавица. Отдавна не съм я виждала и страшно ми липсва.
Обичам начина, по който скача, върти опашка, скимти и се хвърля да ме “целува”, когато ме види отдалече. Неудържима е тази нейна радост. Кучетата безпогрешно усещат дали стопаните им ги обичат и отговарят със същата голяма любов… С Дара сме толкова близки, че понякога я възприемам съвсем като жив човек и си говоря с нея.
Дара е дете на шампиони, но това далеч не е най-важното. Тя притежава аристократизъм, класа и стил, които не съм видяла у нито едно друго куче. Когато седнем на кафе на открито, тя ляга кротко до стола ми и не помръдва, нито се обажда. Възпитана госпожица. Невъздържана е само когато ме види – сякаш цялото й същество пее от радост, и каквито и проблеми да съм имала преди това, всичко се стопява в момента, в който ми подаде лапа…
Обичам тази непресторена искреност у кучетата! Колко по-хубав щеше да е животът ни, ако бяхме по-искрени един към друг…
Винаги съм се бояла от непознати кучета, но с Дара любовта ни беше от пръв поглед. Когато за пръв път гостувах в дома на стопаните й, тя кротко приседна до мен и остана през цялото време. А моят страх се изпари като с магическа пръчка.
У никое друго куче не съм усещала така осезателно “човешкото”, душата. И никой човек не ме е обичал така безрезервно като Дара. Застава до мен, слага лапа на ръката ми и ме гледа умно в очите… Безценно… Ако е навън, ме надушва отдалече и едва не скъсва веригата от радост.
От години не съм виждала Дара. Така се случи, че стопаните й преживяха колизии и тя, милата, беше пренебрегвана месеци наред. А кучетата усещат това. Не е честно, но така се случва обикновено. Когато има човешки проблеми, кучешките остават на втори план. Така беше и с Дара. От тъжния й поглед при последните ни срещи нещо ме хващаше за гърлото. Дара, красавицата Дара, царствената Дара, която посрещаше с весел лай стопаните си, която им остана вярна до края, беше изоставена. Сякаш усещаше, че нещо лошо се случва, и никога повече не я видях да тича весело в парка.
По едно време чух, че са я дали на една добра жена извън София, която имала къща с двор, и Дара, срещнала отново внимание, обич и ласки, се пооправила, започнала да тича из него… Сега отново стояла затворена в един апартамент. Сигурно пак е тъжна. Още пазя пликче с лакомства за нея, но няма как да я видя. Липсва ми много, много, толкова силно, колкото любим човек.
“Кучетата идват в нашия живот, за да останат в него. Те не ни напускат, когато стане трудно и когато вече е преминала първоначалната тръпка, те продължават да ни гледат със същия този поглед, с който ни гледат от самото начало и така до последния им дъх. Може би защото още от самото начало са ни видели такива, каквито сме, а именно грешни, несъвършени хора – хора, които те въпреки това са избрали. Кучето решава веднъж завинаги. То не си задава въпроса дали иска да остарее с нас. То просто го прави. Неговата любов, след като сме я спечелили веднъж, е безрезервна.” Пабло Пикасо
На първия кадър я снимах мокра и тъжна след дъжда. Така ще я запомня. Така се чувстваше тя напоследък – изоставена…
